Дотук, разбира се, няма нищо, което да уличава Авакум в някаква грешка. Спомените не подлежат на запрещение и за спомени никой не бива съден. Но чувствата, това е друго нещо, чувствата предизвикват действия, а където има действия, появяват се и грешки. Errare humanum est! Спомените не увиснаха в душата на Авакум като в безтегловно пространство.
И тъй, за да не задържам действието в нашия разказ, посветен на Кореджовата „Даная“, аз ще открия с две думи в какво се състоеше „прегрешението“ на Авакум. Чисто и просто той позна у Чезаре Савели, брата на Витория Ченчи, някогашния разузнавач от южния фланг на натовското разузнаване С тоя тип беше имал за пръв и за последен път кратка схватка по черноморското крайбрежие в отдавнашни времена, преди около десетина години. Справката, която направи, доказа, че Чезаре Савели вече не работеше в разузнаването, но все едно, той беше длъжен да напусне веднага къщата на Витория Ченчи. Чезаре Савели не даваше признаци, че го е познал, в края на краищата те се бяха гледали отблизо не повече от десетина минути. Въпреки това той беше длъжен да бяга от „Виа Кола ди Риенцо“ и да не се обръща назад.
За да не бъда разбран погрешно, трябва веднага да отбележа, това е много важно, че Авакум беше дошъл в Италия по личен почин и за своя сметка във връзка с книгата си и за да си почине. Не представляваше никого освен себе си и не беше ангажиран в никаква задача. И все пак дори само от гледище на собствената си сигурност той не биваше да остане в квартирата на госпожа Витория Ченчи. Трябваше да изчезне нанякъде. Рим е толкова голям! А най-добре щеше да направи, ако заминеше незабавно за своя любим юг. За книгата, която готвеше, по тарентското крайбрежие и в Калабрия щеше да намери отличен материал!
Той знаеше това, за материалите на тарентското крайбрежие и в Калабрия, но не бързаше да напуска Рим. Нито пък мислеше да бяга от „Виа Кола ди Риенцо“. От тази симпатична улица до „Пиаца дел Пополо“ е толкова близо, а по крайбрежната беше приятно да се разхожда вечерно време било с Витория, било с Луиза Ченчи. А понякога и с двете. По крайбрежната минават автобуси, които водят досами подстъпите на хълма Джаниколо. Това беше удобство, което не биваше по никакъв начин да се изпуска от очи.
Същия този ден, на 26 октомври, четвъртък, към 11,30ч., когато главният инспектор на криминалната полиция Феличе Чигола пристигна в „Боргезе“, за да открие похитителя на Кореджовата „Даная“, на „Виа Кола ди Риенцо“ в апартамента на Витория Ченчи Авакум привършваше сутрешния си тоалет. В апартамента нямаше никого. Луиза беше хукнала по книжарниците да търси някакъв рядък учебник, само ангорският котарак Пиеро се щураше без настроение от стая в стая и навремени поглеждаше с кехлибарено-зеленикавите си очи към Авакум.
Авакум поправи още веднъж пред голямото огледало възела на вратовръзката си, двоумеше се какво да откачи от закачалката, лодена или пардесюто си, и изведнъж дочу, че някой се приближава тихо до пътната врата и още по-тихо, но сръчно нагласява ключа си в секретната ключалка. Авакум усети по гърба си тръпки. Той се хвърли напред, завъртя секрета и със силен замах разтвори широко вратата. Това беше сигурен начин да се изненада негодникът, преди да си е извадил оръжието, а с безоръжен човек Авакум знаеше отлично как да се справя.
На входа стоеше Чезаре Савели, неприятно учуден и с лош поглед в сивите си очи. Той беше толкова едър и висок, че закриваше цялата стълбищна площадка зад гърба си.
— Много сте учтив, сеньор, но нямаше нужда! — каза студено Савели.
— Навик! — усмихна се Авакум.
Той се извърна, за да направи път на Савели. След убийството на Енрико Ченчи Савели беше живял три месеца в апартамента на сестра си, а когато се прибра в собствения си апартамент, забрави да й върне ключа. Тоя „забравен“ ключ му даваше повод да се отбива понякога най-неочаквано в дома и.
Савели съблече шлифера си и го окачи бавно на закачалката като сумтеше тежко и се мръщеше, сякаш го болеше зъб. Той беше небръснат, широкото му лице изглеждаше потъмняло и уморено.
— Връщам се от Санта Ана — рече той и лицето му стана още по-мрачно. Като изгледа навъсено квартирата на сестра си, той попита грубо: — Луиза тука ли е? — И като разбра по кимането на Авакум, че племенничката му е излязла, рече по-меко: — Като излезете, обърнете ключа. Аз ще се изкъпя тук, защото моя бойлер се е повредил и не пуща топла вода. — Той тръгна към стаята на Витория и преди да отвори вратата, подхвърли: — Надявам се, че моят прибор за бръснене е на мястото си, а?
— Навярно — каза Авакум. И в себе си помисли:
„Ах, да не беше се изплъзнал тогава от ръцете ми!“ И въздъхна. Не беше късно и сега, но нямаше за какво, повод липсваше. Пък и не влизаше в сметките му, не беше дошъл в Италия, за да търси реванш.
Повдигна отегчено рамене и влезе в стаята си. Беше му се отщяло да излиза. Застана пред прозореца, загледа се в оголените корони на дърветата, които се чернееха до отсрещния тротоар, и му стана още по-чоглаво. Ето че старите настроения захванаха да го навестяват и тук!
Както зяпаше навън, изведнъж трепна, но тутакси се успокои. Пиеро беше отворил вратата. Мръсникът скачаше върху дръжката, увисваше на лапите си и отваряше сам. Преди да затвори, Авакум погледна към стаята на Витория и остана изненадан, неприятно изненадан — и нейната врата зееше открехната. Мръсникът очевидно беше приложил способностите си най-напред там. „Ще се усъмни оня идиот, че съм проверявал нещата му“ — помисли Авакум.
Ако трябваше да започне някаква игра, не биваше да се почва така глупаво и без нужда, затова Авакум излезе в хола и затвори. И докато пресичаше разстоянието до стаята на Витория, до слуха му достигна шумът на душа от банята. „Пуснал го е да шурти с пълна сила, иска да пропъди по-бързо умората си!“ — помисли Авакум. По тъмните кръгове под очите му беше разбрал, че е прекарал нощта без сън.
Като дойде до открехнатата врата, ловната му страст го надви и той погледна вътре. Направи му впечатление, че Чезаре Савели беше захвърлил прекалено небрежно дрехите си върху дивана. Тоя диван беше поставен успоредно на вратата и само половин крачка встрани, така че Авакум можеше да разглежда подробно всичко, каквото имаше върху него и около него, без да прекрачва прага и да си протяга врата. Най-отгоре Савели беше метнал сакото си, а под него, с колана надолу висяха панталоните му. По килима бяха разпилени разни дребни неща, изпаднали вероятно от панталоните: жп билет, джобен нож автомат, цигарлък и две монети. Силно впечатление правеха обувките му — не с фасона си, фасонът им беше според модата, стандартен. Биеше на очи многото кал, гъста и още незасъхнала съвсем, която се беше полепила по токовете им и изпълваше вдлъбнатината между токовете и подметките.
Душът в банята продължаваше да работи с пълна сила. Авакум се изправи и докато се изправяше, очите му неволно се спряха пак върху захвърленото палто. Привлече вниманието му едно тъмно петно върху самия край на десния ръкав. Произходът му можеше да бъде невинен, разбира се, но тъмната личност на Савели, натовски разузнавач в миналото и настоящ организатор на бандите от „социалното“ движение, хвърляше мрачна сянка върху всичко. Нищо незначещо петно от автомобилна грес заприличваше на петно от кръв. Авакум извади кърпичката си, наслюнчи единия й край и потърка с него зацапания край на ръкава.
Искам да направя тутакси една малка забележка, за да не помисли читателят, че при всеки сгоден случай горя от желание да представя Авакум като някакъв вманиачен следотърсач. Пазил ме бог! Всички, които познават дейността му, знаят навярно, че той ставаше ловец, истински, в пълния смисъл на понятието, само когато надушваше дивеч. В случая, поне до момента, където сме стигнали с разказа, той не беше надушил нищо. Той само проявяваше интерес, а интересът към вещите на Савели е лесно обясним, като се има пред вид личността на самия Савели. Тук аз бях прибавил още един аргумент: инстинкт за самосъхранение. Савели не бе от милосърдните, дето не им идва наум да рязнат някого по гушата или да му изпратят куршум в тила. Авакум имаше основание да очаква и едното, и другото, и това очакване подсилваше от своя страна „особения“ му интерес към тоя човек.
