— Не ме наричай „сиятелство“, Монтано! Ако искаш да туриш нещо пред името ми, наричай ме просто „полковник“.
— Разбирам, господин полковник!
— Какъв чин имаш във войската?
— Сержант, господин полковник! От артилерията.
— Е, сержант, във войната участвувал ли си?
— Тъй вярно, господин полковник, бил съм немците при Падуа, когато се изтегляха за Австрия при Удине, когато бягаха от Югославия, и на други места.
— Хм… И като си толкова дългогодишен служител в „Боргезе“, сещаш ли се как е станала тази работа с картината?
— Нищо не ми идва наум, господин полковник!
— Не се ли съмняваш в някого?
— Света Мария да ме пази, такъв грях не слагам на душата си.
— Е, добре! В колко часа застъпи дежурството си вчера?
— Както винаги, господин полковник, в 16 часа. В 16 часа Николо Алфиери ми предаде втория етаж, а Федериго Нобиле — първия. Николо Алфиери не дежури нощем.
— С кой от портиерите застъпи на дежурство?
— С портиера Августино, господин полковник.
— Обясни ми, Монтано, как пазите нощем галерията, като сте само двама души — ти и портиерът?
— Трима сме, господин полковник, защото и портиерът Лоренцо е с нас, само че той спи в портиерната, докато му дойде отново редът. И така, господни полковник, през деня в галерията дежурят трима пазачи: Джустинияни, Палантиери и Николо Алфиери. През нощта службата се носи от един портиер и от един пазач. За какво са повече, когато сградата отвътре непристъпна? Портиерът седи на стол в преддверието и час по час навива един часовник. Този часовник не е като обикновените, той работи само един час и ако на шейсетата минута не си го навил, проклетата машина спира и никакво чудо не може вече да я раздвижи. На другата сутрин контролата идва и пита защо например си заспал, да речем, в два часа? Тъй ли се пази галерия, която държи картини за милиони? И ти подписват паспорта. Откакто съм в „Боргезе“, трима портиери са били уволнени и двама пазачи.
— Нима и пазачите курдисват часовник?
— Ама, разбира се, господин полковник! Че как иначе?
— Добре, портиерът седи на стол в преддверието. А ти къде беше седнал нощес?
— Където си седя винаги, господин полковник! Срещу коридора, който води за администрацията и служебния вход. Така имам пред очите си и коридора, и големия хол. Никой не може да излезе от залите, без да го видя, и никой не може да се промъкне през служебния вход, без да го забележа. Тази работа е хитро нагласена, затова толкова време нещата вървят без произшествия. Как е станало нощес туй събитие, умът ми не го побира!
— Ти спомена, Монтано, че никой не може да се промъкне през служебния вход, без да го забележиш. Заключена ли се държи вратата на служебния вход нощно време и в такъв случай кой държи ключа? Или ключът седи на вратата?
— Ние държим вратата на служебния вход винаги заключена. През деня ключът се намира у дежурния пазач, който наблюдава хола и коридора. Звъни ли някой отвън — дежурният пазач му отключва. Нощно време ключът от служебния вход се намира у дежурния портиер.
— Колко ключа има служебният вход и кой ги държи?
— Всичко са два ключа, господин полковник, единият държи началникът, сеньор Чезаре Савели. Другият ключ се съхранява през деня от дежурния пазач, а през нощта — от дежурния портиер. Тоя ключ не излиза навън.
Някое време Чигола мълча, смучейки дълбоки глътки дим от цигарата си. После попита:
— Ти беше снощи първа смяна, така ли?
— Тъй вярно, господин полковник!
— Кой беше дежурният портиер?
— Августино, господин полковник!
— Тъй. Нещо особено да си видял или чул по време на дежурството си?
— Съвсем нищо, господин полковник!
— Да се е звъняло на служебния вход, да е дохождал някой?
Монтано изведнъж замълча. Той извади кърпичката си, избърса врата си под тила и някак измъчено погледна към вратата.
— Чужди хора не са звънели, нито са дохождали, господин полковник!
— А свой човек да се е мяркал насам? — наведе се напред Чигола. — Брат? Сестра?
— Аз заварих тук госпожица Ченчи, племенничката на сеньор Чезаре Савели.
— Луиза Ченчи?
Монтано кимна с глава.
— Е, добре, а кога си отиде госпожица Луиза Ченчи, Монтано? Ти ли й отключи?
Монтано поклати глава.
— Луиза Ченчи си е отишла след мен, господин полковник. Отключил й е портиерът Лоренцо.
— Да се доведе портиерът Лоренцо! — заповяда Чигола. — А ти, Монтано, седни, ето на този стол седни. Възрастен човек си, не бива да стоиш прав!
— Коя година си роден, Лоренцо?
— Хиляда деветстотин двадесет и пета.
— Служил ли си войник?
— Три години карабинер в Торино.
— Ти ли застъпи снощи след Августино?
— Аз.
— Кога отключи на госпожица Луиза Ченчи?
— Не съм виждал госпожица Луиза Ченчи.
— Монтано, чуваш ли какво казва Лоренцо?
Монтано се избърса отново под тила.
— Лоренцо — започна той уплашено, — нали ти предадох ключа от служебния вход? И Августино беше, и той чу и видя?
— Ти ми даде ключа, Монтано, и ми каза: „Лоренцо, моят хубостник е заспал на скамейката, жал ми е да го будя, като се събуди, отключи му!“ За госпожица Луиза Ченчи не си ми продумал дума. Нито съм я виждал, нито съм й отключвал!
— Че как е излязла госпожицата? — разпери Монтано ръце.
— Нито госпожицата съм виждал, нито племенникът ти се е мяркал пред очите ми! Когато в един часа отидох да надзърна в коридора, на скамейката нямаше никого. Външната врата беше заключена.
— Нищо не разбирам! — изпъшка Монтано. Той разкопча най-горното копче на мундира си и пое дълбоко въздух.
Докато те разговаряха, Чигола се взираше в него като лешояд в плячката си и веждата над дясното му око на два пъти подскочи.
— Нищо, Монтано, не се притеснявай! — каза Чигола. — Всичко ще се изясни, всяко нещо ще дойде на мястото си! Кога отвори на твоя племенник? В колко часа?
— В единадесет часа, господин полковник. Току-що бях навил часовника си.
— Как се казва твоят племенник, Монтано?
— Племенникът ми се казва Марио Чивета, господин полковник.
— На колко е години, какво работи и къде живее?
— Марио е на 23 години, не работи нищо, живееше до преди един месец на „Виа Амалия“ 53. Той си мени квартирите през месец-два, господин полковник, затова казвам живееше. Един бог знае дали още държи тази квартира… Моят племенник е пропаднал човек, господин полковник.
Монтано наведе глава. Посивелите му разперени мустаци увиснаха над долната му устна, съвсем по монголски.
— Е, ти не страдай толкова! — каза Чигола. — Нали си войник!
— Той ми е едничкият близък човек! — въздъхна Монтано, като не вдигаше очи от килима. — Другите измряха.
— Всички ще измрем — каза Чигола — Къде работи Марио Чивета? Аз те попитах, Монтано, но ти като че ли забрави да ми отговориш.
— Какво да ви отговоря, господин полковник, като Марио не работи никъде… Скита с мерзавци, пуши марихуана, проси от туристите, пиянствува… На два пъти е бил задържан от полицията за дребни кражби… С лош свят се е събрал, господин полковник! Сдружил се е с пропаднал свят.
— Защо дойде снощи при тебе? Какво ти каза? Поиска ли ти пари?
— Винаги ми иска пари, когато дохожда. Той всъщност затова и дохожда — да ми иска пари. А снощи — нищо. На, света Ана ми е свидетел — за пръв път не ми поиска нищо. Само рече, че му е малко лошо, и попита дали бива да полегне на скамейката за някое време. Рекох му — полегни си Нима можех да му откажа?
— Е, и после? — попита Чигола.
— Когато стана дванайсет, отидох да го викам, а той — заспал. Нали ви казах, господин полковник, дожа ля ми да го будя. Дадох ключа на Лоренцо и му рекох — когато се събуди, отвори му.
— Никакъв Марио не съм виждал! — намръщи се Лоренцо.
— Нито госпожица Луиза Ченчи? — подхвърли му Чигола.
— Ни Луиза, ни Ченчи? — захвана да се ядосва Лоренцо.
— Я си напрегни малко паметта, Монтано! — каза Чигола. — Да не би да си забравил временно ключа на вратата?
