— Тогава ми позволете, господине, да заплатя за себе си и за жена си!
— Не си правете труд! — махна с ръка Авакум. — Аз имам тук текущи сметки и от моята маса никога не се взимат пари в брой!
— Съжалявам! — възропта искрено Роберто Тоци, но с тон на човек, измъкнал се от дълбока яма.
Тръгнаха да си ходят.
Като излязоха на улицата, Авакум каза тихо на Роберто Тоци:
— Телефонен пост има на десет крачки от галерията. Ще ви моля да ми се обадите утре към десет часа. Но в случай че научите нещо по-важно, което да внася нов момент в следствието, не спазвайте никакъв час, звънете ми по всяко време!
— Вие сте странен човек! — каза Роберто Тоци, като се огледа. — Вие сте склонен да се поддавате на илюзии, знаете ли? Впрочем всички вие… хм, имате тая черта! — Той помълча, после каза твърдо: — Добре, щом като настоявате, ще ви се обадя!
Авакум стисна приятелски ръката му и веднага добави:
— A propos, кога най-късно бихте могли да ме снабдите с архитектурните и инженерните планове на галерията?
— Е, това не е чак толкова мъчно! — каза Роберто Тоци и за пръв път тоя ден в гласа му прозвучаха нотки на самочувствие. — Аз имам тия планове! Миналата година щяха да правят промени в интериора и в отоплителната инсталация, и по този случай взех за проучване в къщи цялата папка с архитектурно-инженерните планове. Имате щастие, че още не съм ги върнал! Елате у дома да пием кафе и ще получите плана!
Като научи за поканата, Витория се понамуси, тя нямаше настроение за разходки. Но Инесса заяви чистосърдечно, че тази вечер е безкрайно доволна.
Преди да напусне галерията, Феликс Чигола предупреди адютанта си Джовани, че ще го държи лично отговорен, ако нещо се случи с Луиза, и ще го накаже с понижение в сержантски чии, ако се опита да й досажда дори само с думи. Като знаеше, че шефът му не говори празни приказки и никога не се заканва напразно, и като тачеше все пак офицерската си кариера повече от всички видове съблазни, той реши да установи за през нощта такъв ред, който да предотвратява агресия и от негова страна, ако, не дай си боже, загуби разсъдък. Той натири Карло Колона, помощника на Савели, при портиерите Августино и Лоренцо. Пазачите Монтано и Федериго изпрати в стаята на Карло Колона, която съседствуваше е кабинета на Савели. Луиза остави в кабинета на вуйчо й, а на Ливио Перети предостави скамейката срещу служебния вход. Ливио Перети заяви безочливо, че и сам той щял да си избере точно това място срещу стаята на Луиза, тъй като нямал доверие в някаква полиция и затова се налагало да бди и да си отваря очите на четири.
При парадния вход и при служебния постави постове. В хола сам разстави двама часови — срещу стълбището, което водеше за горните зали, и срещу кабинета на Роберто Тоци, където установи спалнята си и командния си пункт. Назначи един сержант за свой заместник и за началник на караулите и тогава чак си позволи да излезе навън, за да вечеря.
Завърна се след час, изслуша рапорта на сержанта и доволен се оттегли да спи в своя „апартамент“. Изящното рококо в кабинета на Роберто Тоци сякаш онемя пред двата излъскани ботуша, които самодоволно изпънаха кончовите си под кристалния полилей.
Докъм полунощ всичко вървеше нормално. От стаята на портиерите се носеше хъркане, което много приличаше на хъркането, напиращо от стаята на пазачите. Но малко след полунощ часовият при стълбището за горните зали изведнъж се сепна и усети как по гърба и по раменете му полазиха тръпки. Стори му се, че горе някой блъскаше с юмруци по-някаква отдалечена врата и в същото време сякаш виеше с прегракнал глас, Тоя шум изведнъж секна, както изведнъж беше се появил. И когато часовият си помисли, че тъй му се е сторило — някой да блъска с юмруци откъм покрива и да вика, — шумът отново долетя или по-скоро отново се изсипа отгоре. Той не устоя, измъкна свирка от горния джоб на куртката си и бясно я наду.
Имаше чувството, че беше изсвирил с всичката си сила, и безкрайно се изненада, когато оня, дето стоеше близо до кабинета на Роберто Тоци, бавно се приближи до него и попита със сънлив глас:
— Джакомо, какво ти дойде наум, защо си играеш с тази свирка?
— Как ще си играя, Анджело, аз свиря истински!
— Я не се занасяй! — каза Анджело.
— Света Мария да ти е на помощ! — поклати глава Джакомо. — Аз изсвирих с всичка сила, а ти ми дрънкаш, че си играя!
Докато разговаряха така, при тях дойде сержантът.
— Кой ви позволи да се събирате и да разговаряте? — попита сержантът. — Ако лейтенантът се събуди, знаете ли какво ще стане?
— Господин сержант! — изпъна се Джакомо. — Аз изсвирих „тревога“, защото отгоре се чува някой да блъска с юмруци и да вие като пребит!
— Ха! — учуди се сержантът. Той не беше чул свирката и се смути. И за да не го мислят за глух, попита: — За какъв дявол вдигаш тревога?
— Казва — обади се Анджело, — че горе някой блъскал с юмруци.
— На два пъти чух някой да блъска с юмруци и да вие, господин сержант!
Сержантът погледна недоверчиво нагоре.
В тоя миг, сякаш съдбата искаше да помогне на Джакомо, отгоре се дочу наистина някакъв странен шум, но той съвсем не напомняше блъскане с юмруци. Това напомняше на някакво мучене, сякаш крава мучеше или вол, но много отдалече, може би чак откъм върха Джаниколо или от равнината, дето е зад него.
— Хм! — каза сержантът.
— Видяхте ли? — зарадва се Джакомо.
Анджело мълчеше.
— Сигурно ще е от вятъра! — каза сержантът. — Понякога вятърът вие като човек, а друг път мучи като вол. Но все пак — той погледна Анджело, — хайде да се качим горе, за да ни е чиста съвестта.
Докато те се изкачваха по стълбите нагоре, Джакомо се взираше в свирката, която държеше на дланта си, и се чудеше защо като я наду одеве, не беше свирнала така, че да я чуе и мъртвият в гроба. „Ама че свирка“ — звереше се той и си казваше, че утре, като се върне в участъка, ще се скрие в мазето и ще я надуе тъй, че и глухите да я чуят.
Сержантът и Анджело слязоха отгоре. Сержантът каза, че няма нищо и че оня шум сигурно ще е от вятъра, дето духа навън. Но за всеки случай щял да докладва на лейтенанта.
Останалата част от нощта премина напълно спокойно.
Петък, 27 октомври.
Чигола се събуди в лошо настроение. Спомни си още докато беше в просъница, че му оставаха някакви си шепа часове, за да открие похитителите на „Даная“, и се разстрои. За пръв път почувствува, че на света няма нищо по-неуморимо от календара. Върви календарът като някакъв валяк с космически размери, търкаля се неспирно и мачка.
Навън беше сумрачно, валеше дъжд.
Роберто Тоци се настани на вчерашното си място, до прозореца. Той очакваше, че Чигола ще го заговори, но инспекторът съсредоточено четеше новите данни на техническите служби и бюлетините за произшествията, станали през изтеклата нощ. Едно съобщение толкова го заинтригува, че той го препрочете няколко пъти и всеки път в очите му светваше все по-силен огън. Явно беше, че съобщението го вълнуваше. Той изпуши една цигара, за да се успокои и да си възвърне предишния вид на човек, който изпитва силна досада, но си личеше, че настроението му се беше подобрило.
— Искате ли да направим една малка рекапитулация на резултатите от вчерашния ден, преди да пристъпим към новите разпити? — обърна се той към Роберто Тоци.
— О, моля ви се! — почувствува се поласкан Роберто Тоци. — Ще ви слушам с голямо удоволствие!
„Ще слушаш, като не те бива за друго!“ — присмя му се Чигола и започна:
— Ние установихме, че в сряда следобед и през нощта срещу четвъртък в галерията са били портиерите Августино и Лоренцо и пазачите Марко Монтано и Федериго Нобиле. Дежурили са по двойки Августино с Монтано и Лоренцо с Федериго. Около 4 ч. следобед в галерията е пристигнала Луиза Ченчи. Дежурни са били Августино и Монтано. Малко преди да изтече дежурството на последните, около 23,30 ч. в галерията пристига — също през служебния вход — племенникът на Монтано Марио Чивета. В 24,00 ч. встъпва в дежурство двойката Лоренцо и Федериго. Марко Монтано предава ключа от служебния вход на портиера Лоренцо и го моли да отключи вратата, когато племенникът му се наспи и тръгне да си ходи. В 1 ч. след полунощ портиерът Лоренцо установява, че племенникът на Монтано е изчезнал и че вратата е заключена. За Луиза Ченчи той нищо не знае, тъй като Монтано забравил да го уведоми, че госпожицата е останала в стаята на вуйчо си. Той изобщо не е бил известен за нейното присъствие в галерията. Луиза Ченчи казва, че като излязла от стаята на вуйчо си, видяла вратата открехната, възползувала се от случая и си отишла, без да се обажда ни на Лоренцо, ни на пазача Федериго. Може да се предполага, че по същия начин си е отишъл и Марио Чивета.
