Аз видях снимката на младия Праматаров. Невзрачен човек, плешив, само очите му живи, пресмятащи, като сметачни машинки. Видях и младата Силвия-разкошна, с притеглящи устни, с мамещи огънчета в очите. Ето го тоя съюз между жалкия мъж и пищната красота на жената, осветен от блясъка на витрините по булевард „Риволи“! „Ръкопляскайте, господа!“
Силвия подклажда в душата на Марина една непресъхваща жажда по Франция. Когато тя завършва гимназия и навлиза в юридическото си пълнолетие, Силвия я отвежда в Париж. Аз мисля, че тя научава там, при подходяща обстановка, истината около рождението си и вижда там, също сред подходяща обстановка, истинския си баща. Така се възстановяват правата на една кръвна връзка, които „политиката“ временно е била извадила от строя.
Преди три години бащата и дъщерята отново се виждат в Рим. На тази среща може би става дума за откриване на възможност Марина да остане за по-дълго в Париж, ако не и завинаги, в края на краищата нали Париж е родната й люлка!
Не трябва да се предполага, че миналогодишната среща на двамата в Женева решава всичко, тя слага началото на събития, на чийто трагичен край присъствуваме сега. Не може и не бива да се гадае дали Праматаров е насочил дъщеря си към лабораторията на Марко Марков, или научавайки, че дъщеря му работи в тази лаборатория, той й е поставил конкретни задачи — да го осведомява какво се върши там, над какви имунологични новости троши главата си бившият му приятел; впрочем този бивш приятел той мрази като смъртта си и с превелико удоволствие би изпратил на оня свят! Но в момента, като човек на „делото“, той предпочита да узнае новостите и да почака за смъртта му.
Представям си с какво изумление е посрещнал слуха за „генералната антигрипна“ и каква безумна треска е предизвикала в кръвта му (пък и в кръвта на неговите шефове от Детройт!) новината за сътворяването на нов чумоподобен бацил! Така ЦРУ е плюнало здраво на ръцете си, плячката е изглеждала тлъста и рентабилна и затова е абсурдно да се мисли, че между дъщерята и бащата не се е намесил и друг, по-опитен човек. Тоя „друг и по-опитен човек“ е сновял между София и Париж, подготвял е технически и тактически открадването на вируса и набеждаването на професора за негов крадец. Той е уреждал и прехвърлянето на Марина в Париж, и същевременно, служейки съвестно на по-високостоящи хора от ЦРУ, е подготвял и нейната гибел. Аз не се съмнявам, че старият Праматаров е желаел искрено да види дъщеря си в Париж, да я настани при себе си, но по-високостоящите от него, изглежда, не са били на същото мнение. За тях е било по-изгодно след открадването на вируса тя да изчезне от тоя свят.
На 24 октомври следобед в пет часа и десет минути била забелязана да се движи по посока на княжевския път лека кола москвич СФ 90–52. Тя се движела с превишена скорост, просто „фучала“, затова постовият милиционер отбелязал номера й в бележника си и се обадил по телефона на колегата си при трамвайната спирка. По същото време при трамвайната спирка била застанала и дежурна кола от КАТ.
Както вече знаем, по това време валяло дъжд, започнала да припада лека мъгла. Притъмнявало. Кола 90–52, намалявайки рязко бързината си при спирката, позалитнала по мокрия паваж и ударила леко със задницата си една количка, натоварена с печени кестени. Количката се обърнала, кестените се разсипали, продавачът се развикал, настанала суматоха. Водачът На колата попитал продавача колко пари иска, извадил портфейла си да плаща, но в това време доприпкали двамата милиционери от дежурната кола на КАТ и строго поискали от водача да си даде паспорта и шофьорската книжка. Водачът попитал възмутено милиционерите защо му искат паспорта, когато работата могла да се свърши само с шофьорската му книжка. Тогава единият от милиционерите му отговорил, че трябва да си покаже не само паспорта, но и да ги последва в участъка, като се качи на тяхната кола. „А твоята кола ще приберем! — рекъл му този милиционер. — Ще я приберем, докато се установи чия е тази кола и защо я караш с превишена скорост!“ Като чул тази заплаха, водачът се засмял някак особено, мушнал се в колата си с „шампионска сръчност“ (според думите на милиционера) и със „светкавична“ бързина пресякъл шосето и се понесъл „побеснял“ по пътя за Бояна.
Дежурните от КАТ, разбира се, не се подвоумили и препуснали тутакси подире му.
В започналата гонитба шансовете натежавали ту на страната на беглеца, ту на страната на милиционерите. Но изглежда, че беглецът бил с голям опит в препускането по хлъзгави пътища, защото от „Скиорката“ взел преднина по нанагорнището и скоро се скрил от очите на преследвачите си. От разследването, което направили по-късно хората от КАТ, се установило, че някаква кола спряла пред вила 113-а или наблизо до тази вила, и някакъв човек бил слязъл от нея, защото се чуло как силно хлопнала автомобилната врата. Този човек се позавъртял наоколо, може би в двора на 113-а, може би около него, сетне пак се хлопнала автомобилна врата, светнали фарове и колата изчезнала по стария Беловодски път. На това място излиза едно отклонение от шосето, то заобикаля двора на 113-а и след стотина метра се влива в изровеното трасе на стария път. Според сведения, дадени от тъщата на моя приятел Павел Борисов, който живее във вила 113-б, въпросната мистериозна кола била изчезнала точно по това отклонение.
Както и да е, от КАТ установили, че 90–52 била собственост на Недьо Недев, и след един час го потърсили в квартирата му на улица „Шейново“. Портиерът на кооперацията им обяснил, че Недьо Недев изобщо не се бил прибирал тази вечер в къщи.
На другия ден от Управление КАТ изпратили спешно съобщение до Недьо Недев да се яви в районната служба по справка.
Тази версия, така, както ми я изложи Баласчев, аз не възприех още от самото начало. Какъв ти Недьо Недев! По времето, когато кола 90–52 препускала по горнобанското шосе и е съборила количката с кестените, истинският Недьо Недев е поставял восъчния печат върху вратата на лабораторията… Количката е била съборена някъде около пет часа и десет, а Недьо Недев е излязъл от лабораторията в пет и двадесет!
Изводът можеше да бъде само един — неизвестно лице беше използувало номера на Недьовата кола. Иначе моделът и цветът на колите е бил еднакъв.
Аз извиках двамата милиционери от КАТ и им показах снимка на Недьо Недев. И двамата едновременно поклатиха глави. „Оня — казаха те — е значително по-млад, носът му е малко орлов, носи мека шапка с форма на бомбе, а връзката му е светла и е вързана на голям възел.“ Това описание не съвпадаше с безличната физиономия на нашия човек. Неговата сива шапка беше като мекица, а възелът на връзката му приличаше на лешник, толкова беше дребен.
И тъй, трябваше да се открие човекът с бомбето.
Човекът с бомбето беше изявил готовност да заплати разсипаните кестени, да даде на милиционерите и шофьорската си книжка, дори и паспорта си да покаже в краен случай, но когато му се заявява, че трябва да отиде в участъка с колата си, за да се види там „каква е тая кола, дето кара с превишена скорост“, той духва на петите си и предприема отчаян и рискован опит да избяга.
Какви причини са накарали тоя човек да бяга?
Според мен съществуват две причини:
а) ако колата не е негова,
б) ако носи в колата си нещо, което не е за пред други очи.
Ако възприемем първата причина, че колата не е негова, то как ще си обясним спирането и престоя му пред 113-а? Когато човек бяга, за да спаси кожата си (или това, което носи в колата си), той не спира никъде, докато не излезе извън обсега на преследвачите си. Всяка изгубена секунда приближава „устата на вълка“ до шията му! А вила 113-а съвсем не е извън обсега на преследвачите му, а се намира тъкмо вътре, в обсега им. Следователно, ако бяга, защото колата не е негова, той няма в никакъв случай да спира насред пътя и да губи ценни секунди.
