Освен Косите на Вероника аз показах на Теменужка и ред други съзвездия и за всяко съзвездие разказах съответната легенда без съкращения, дума по дума. Теменужка започна да слуша с голямо внимание, но, кой знае защо, по едно време стана разсеяна, ненадейно се разтревожи за нещо си и без да ми каже дори „лека нощ“, скочи от втория кат право на земята, пък не беше много ниско, и като чевръсто козле прескочи в техния двор.
Направих си устата да подновим астрономическите уроци, но тя свиваше устни и не искаше да чуе Обещах й звездна карта, като хитро споменах, че вместо „Косите на Вероника“ ще напиша „Косите на Теменужка“, но и тази груба фалшификация, с която щях да оскверня душата си завинаги, не й направи впечатление. След някое време тя тръгна с един мой съученик, дето си нямаше понятие от астрономия, не познаваше старите легенди и не се вълнуваше от мисълта за загадъчния блясък на променливите звезди Веднаж — без да искам, разбира се — видях моя съученик да я прегръща; бях се обърнал за наблюдения към източния хоризонт, а те се бяха сгушили край върбалака до старата воденица. Като любител астроном, аз имам много чувствително око и веднага ги забелязах Какво друго знаеше това момче, моят съученик, освен да прегръща? Нали го познавах, той можеше да продаде без никакво колебание една дузина Андромеди и Касиопеи, за да си купи кутия цигари. Пълен невежа и над всичко отгоре — грубиян. Дето се казва — вчера се запознал с момичето, и тутакси — прегръдка. Но тъй й се падаше на Теменужка. Тя си го заслужаваше. Някога ще се черви от срам, как ще се черви, но ще бъде безнадеждно късно. Тъй си мислех и за да забравя обидата, търсех по небето свръхнови звезди.
На кандидатстудентския изпит обаче получих по математика позорна тройка и мечтите ми по астрономията повехнаха. Това първо крушение в живота си преживях болезнено, имаше опасност да се отдам на една постоянна ипохондрия, но когато стигнах ръба на пропастта, осени ме спасителна мисъл В края на краищата — казах си — астрономията, колкото и да боравя с математически формули, е все пак романтична наука, а аз съм по природа трезв и реалистичен човек, със суховата душевна нагласа, склонна повече към войнишки начин на живот. Тогава за пръв път ми дойде наум идеята, че аз съм всъщност войник и че на моя душевен строй са присъщи войнишките добродетели. Тъй или иначе, казах си тогава, астрономията не е моята наука, макар че обичам звездите и че мога с часове да се мотая насам и натам по небесните пътеки. Трябва да се захвана с нещо по-земно, по-делово, това повече ще ми отива. Така си казах и реших твърдо да запиша ветеринарна медицина. Там кандидатите не бяха кой знае колко и затова имах повече шансове за успех. Взех изпитите с отличие, а като завърших, тутакси бях изпратен по разпределение в Доспатския край. Когато съдбата си е наумила нещо, тя отдалече решава ходовете си. Помислете: трябваше да пропадна по математика, трябваше да запиша ветеринарна медицина, трябваше да ме изпратят в Доспатския край, за да срещна на края — Авакум. Тоест да стана негов биограф.
Научих се да вадя конски зъби, да скопявам, да осеменявам, да пускам въздух от надутите конски търбуси, да лекувам метили и шапове, да селекционирам черно-бяло говедо, да се боря с кокошата чума и да разпознавам от пръв поглед всички видове тении. Отначало мислех дните си за преброени, не се надявах дълго да издържа, но постепенно свикнах и се примирих. В края на краищата, казвах си, аз съм войник, а един войник трябва да бъде готов за всичко. И си казвах още, че на война едва ли е по-добре.
Сега, петнадесетима години след началото на ветеринарното ми битие, аз не бих сменил моя животински свят с никакви звездни светове, честна дума давам, че не бих разменил кравата Рашка дори за божествената Касиопея! Аз обикнах моите обречени, неми приятели, привързах се и към приятелките им от типа на прелестната Балабаница от Момчилово, и на още по-прелестната Хаджидие, внучката на дядо Рашид. Понеже съм строг човек, нито Балабаница, нито Хаджидие посмяха да ми отвърнат с взаимност, но все едно, аз ги обичах тайно и доста упорито.
Главното обаче е в друго. Като скитах из планинската пустиня от село до село, по пасбища и кравеферми, по махали и колиби, аз открих природата. Нашата дивна природа! Войникът ходи на учения, на походи, на война и някой ден изведнъж открива, че освен тия неща на света има небе, което е синьо и безкрайно, и гора, която шуми, пее и приказва, и ечемици, които приличат на златотканите губери, дето ги майсторят невестите от Змеица. Войникът изведнаж вижда тия хубости, изпада в умиление и му иде да напрегне паметта си и да си припомни някое стихче от ученическата читанка, но навреме се сеща, че той е суров човек, а стихчетата са за по-мекосърдечни и мечтателни души.
Затова премята туристическата торба през рамо, взима тояжка и тръгва през тилилейски пътеки за къшлата на дядо Рашид. Пътеките вървят през слънчеви лъки, постлани с треви, набраздени с папрати, накичени с лайкучка и разцъфнал бъз, напоени с мирис на здравец и бабина душица. Въздухът е бистър, небето е прозрачно, светът изглежда млад, пиян от здраве, от лекомислие, от момчешки мечти. Ляга войникът на сянка, да се отмори, и гледа как над главата му плават седефени лодки, а наблизо бръмчи приспивно дива пчела и скрибуца в треволяка подранил щурец. „Мирновременен живот“ — усмихва се малко презрително, малко високомерно войникът и както се взира в прозрачната синевина над главата си, току му се привиждат сините очи на Хаджидие. Тя никога ле му се е усмихвала свойски и обикновено не го забелязва, когато той минава покрай къшлата, пък и да го забелязва понякога, само ще му кимне разсеяно, но войникът си казва, че това равнодушие е привидно и че по този начин тя просто крие силните си чувства.
После той навлиза в една гъста и сумрачна борова гора, тайнствена като приказките за магьосници и вещици. Земята е покрита с дебела настилка от изсъхнали борови иглици и войникът не чува стъпките си, сякаш краката му не са обути в тежки и подковани обувки, а в меки, кадифени пантофки. „Доста е неудобно да се върви по такъв път! — мисли си войникът. — Не човек, а вол да крачи подире ми, пак няма да го чуя! — И продължава да мисли в същия порядък: — Не ще усетиш, когато някой ще се прокрадне и ще те сграбчи отзад!“ Под „някой“ войникът си представя рунтавия цар на гората, разбира се. Той е храбрец, не се бои от нищо, но се озърта предпазливо, все пак ослушва се… То се знае, за да не пропусне от погледа си някоя гиздава ела, за да не се размине равнодушно с някой хвърковат певец!
Най-после! Пред очите му блясва боядисана със златна боя широка планинска лъка. Тук-там са разхвърляни сред тучните морави къшлите на овчарите, най-отпред стърчи къшлата на дядо Рашид. В лъчите на залеза кошарата на дядо Рашид прилича на същински палат. Тя е от камък, покривът й е натрупан от вършини и сено, но в заревото на залязващото слънце има вид на излята от злато и бронз.
Подарявам на дядо Рашид един пакет с тютюн, той изважда от пояса си глинена луличка, пали тютюна с прахан и блажено пухка. Лицето му, нарязано от бръчки и издълбано от гънки, изглежда толкова щастливо! Мисля си: „Колко е нужно на човека?“
Дядо Рашид повиква внучката си и благо й нарежда да ме почерпи. Хаджидие се усмихва, но кой знае кому, във всеки случай не на дядо си, нито пък на мен. Може би се усмихва ей тъй. А най е вероятно, мисля си, тя да се усмихва вътрешно на мен, но гледа да не се издаде, крие си чувствата. А може би, мисля си аз, с тази си неопределена усмивка тя ме предизвиква по своему? Кой знае, кой знае!
Хаджидие тръгва из къщи да шета. Боса е, движи се гъвкаво, като дива котка. Дори по-гъвкаво. Мисля си: кое животно от коляното на котките стъпва по-леко? Гледам подире й внимателно, но не мога да се сетя, А дядо Рашид пухка ли, пухка от опушената си луличка!
Хаджидие донася паничка мед и друга пръстена паничка, пълна догоре със сушен на слънце ошав. Изведнаж се сещам, че в сакчето си имам една огърлица от цветни мъниста, и си казвам: ето случай да се отърва от този гердан, защо да не го подаря на момичето? И без това се чудя какво да го правя, нося го безцелно насам-натам, пък и място заема, сакчето ми не е кой знае колко голямо!
