Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца
Част II
75.
Играчите
През следващите няколко часа направих всичко възможно да опозная мъжете, с които
Алверон ме бе пратил да яздя рамо до рамо. Разбира се, това е образно казано, защото в
групата имаше една жена, а и петимата вървяхме пеша.
Темпи пръв привлече вниманието ми и го задържа най-дълго, тъй като беше първият
наемник от Адем, когото някога бях срещал. Съвсем не приличаше на внушителния убиец
със суров поглед, когото си представях. Той беше доста невзрачен — не особено висок, нито
пък едър. Имаше светла кожа и коса и бледосиви очи. Лицето му беше безизразно и празно
като чист лист хартия. Странно празно. Преднамерено празно.
Знаех, че наемниците от Адем носят дрехи с кървавочервен цвят, които са като техен
отличителен белег. Но облеклото на Темпи не отговаряше на очакванията ми. Ризата му
беше пристегната към тялото с десетина ремъка от мека кожа. Панталоните му също бяха
пристегнати на бедрата, прасците и колената. Всичко беше в един и същ ярък кървавочервен
цвят и прилепваше по тялото му толкова добре, както ръкавица на благородническа ръка.
Когато денят стана по-топъл, забелязах, че той започна да се поти. След годините,
прекарани на хладния разреден въздух на Стормуол, времето тук сигурно му се струваше
прекомерно горещо. Един час преди обяд отпусна кожените ремъци на ризата си, съблече я
и я използва, за да забърше потта от лицето и ръцете си. Не изглеждаше ни най-малко
притеснен, че се разхожда по кралския път гол до кръста.
Кожата на Темпи беше толкова бледа, че цветът ѝ бе почти като на сметана, а тялото му
беше жилесто и здраво като на ловджийска хрътка. Мускулите му се движеха под кожата с
животинска грация. Стараех се да не го гледам, но не можах да се сдържа да не хвърля
поглед към тънките бледи белези, които пресичаха ръцете, гърдите и гърба му.
Той нито веднъж не се оплака от горещината. Като цяло говореше много рядко, а на
повечето въпроси отговаряше с кимване или с поклащане на глава. Носеше пътна торба като
моята, а мечът му далеч не изглеждаше заплашително — беше доста къс и не особено
впечатляващ.
Дедан се различаваше от Темпи толкова много, колкото изобщо е възможно един мъж да
се различава от друг. Той беше висок, широкоплещест, с голяма гръд и дебел врат. Носеше
тежък меч и дълъг нож и бе облечен в броня от варена кожа, която беше доста твърда, макар
и многократно кърпена. Ако някога сте виждали охранители на керван, то тогава значи сте
виждали Дедан или поне някой, който доста прилича на него.
Той ядеше най-много, непрекъснато се оплакваше и псуваше и беше упорит като магаре.
Но ако трябва да съм честен, се държеше приятелски и имаше непринуден смях. Беше
изкушаващо човек да го помисли за глупав заради размерите и държанието му, но Дедан
имаше бърз ум, когато си направеше труда да го използва.
Хеспе беше наемница. Това не е толкова рядко срещано, колкото си мислят някои хора.
По външен вид и оборудване тя беше почти пълно огледало на Дедан — кожена броня, тежък
меч и държание на опитен и закален воин. Тя имаше широки рамене, здрави ръце и гордо
лице със силна челюст. Косата ѝ беше хубава и руса, но късо подстригана като на мъж.
Но беше грешка тя да бъде сметната за женска версия на Дедан. За разлика от неговото
перчене нейното поведение бе доста резервирано. И ако Дедан се държеше непринудено,
когато не беше ядосан, то при Хеспе имаше някаква твърдост, сякаш постоянно очаква някой
да ѝ създаде неприятности.
Мартен, нашият следотърсач, беше най-старият сред нас. Той беше облечен в кожена
броня, която беше по-мека и по-добре поддържана от тези на Дедан и Хеспе. Носеше дълъг
нож, къс нож и ловен лък.
Мартен беше работил като ловец, преди да изпадне в немилост пред баронета, за чиито
гори се беше грижил. Наемничеството не можеше да се сравнява с предишната му работа, но
все пак му осигуряваше прехраната. Уменията му с лъка го правеха ценен, въпреки че далеч
не беше толкова внушителен физически колкото Дедан или Хеспе.
Преди няколко месеца тримата бяха създали някаква форма на свободно съдружие и
оттогава предлагаха услугите си като група. Мартен ми каза, че неколкократно са работили
за маера, като последния път били на разузнаване в земите около Тиню.
Бяха ми нужни десет минути, за да осъзная, че следотърсачът трябваше да е водачът на
експедицията. Той познаваше гората повече от всички нас, взети заедно, и дори един-два
пъти бе залавял хора, за които бе обявена награда. Когато му споменах за това, той поклати
глава, усмихна се и ми каза, че да можеш да направиш нещо и да искаш да го направиш,
всъщност са две различни неща.
Последният бях аз — техният безстрашен водач. Писмото, с което Алверон ме бе
представил, ме описваше като „прозорлив млад човек с добро образование и разнообразни,
полезни качества“. Макар това да бе напълно вярно, то ме превръщаше в очите на другите в
най-голямото, противно и безполезно дворцово конте, което може да се намери.
Фактът, че бях с години по-млад от всички тях и бях облечен в дрехи, които бяха по-
подходящи за вечерно тържество, отколкото за пътуване, не ми помагаше особено. Носех
лютнята си и кесията на маера. Нямах меч, нито броня или нож. Предполагам, че се чудеха
какво да правят с мен.
* * *
Оставаше около час до залез-слънце, когато срещнахме един калайджия. Той беше
облечен в традиционна кафява роба, препасана с въже. Нямаше каруца, а водеше магаре,
толкова натоварено с денкове с разни дреболии, че приличаше на гъба. Мъжът вървеше
бавно към нас и пееше:
Ако нямате нищо за поправка и нищо не ви боли,
мъдрецът ще ви каже да похарчите малко пари.
Радвайте се на синьото небе.
И макар да се чувствате добре,
чака ви тъга, ако не спрете.
По-добре сега платете
и за дъждовен ден се пригответе.
Вместо да се сетите за калайджията,
когато мокри сте до шията.
Засмях се и изръкоплясках. Истинските пътуващи калайджии са рядка порода хора и аз
винаги се радвам, когато срещна някой от тях. Майка ми казваше, че те носят щастие, а баща
ми ги ценеше заради новините, които споделяха. А и обстоятелството, че отчаяно се нуждаех
от някои неща, направи тази среща тройно по-радостна за мен.
— Хей, калайджийо — извика Дедан и се усмихна, — имам нужда от огън и една пинта
бира. След колко време ще стигнем до някоя странноприемница?
Мъжът посочи по пътя, от който беше дошъл.
— Няма и двайсет минути ходене — отвърна той и огледа Дедан, — но едва ли можеш да
кажеш, че нямаш нужда от нищо — започна да го увещава той. — Всеки има нужда от нещо.
— Ще ме прощаваш, калайджийо — учтиво поклати глава Дедан, — но кесията ми е
твърде изтъняла.
— Ами вие? — Калайджията ме изгледа от главата до петите. — Приличате на младеж,
който има нужда от нещо.
— Наистина се нуждая от някои неща — признах аз и като видях как останалите
поглеждат нетърпеливо към пътя, им махнах да продължават. — Вървете. Аз ще ви настигна
след няколко минути.
Те поеха, а калайджията потри ръце и се ухили.
— Е, кажете ми какво ви трябва?
— За начало малко сол.
— И кутия, в която да я сложите — добави той и затършува из дисагите на магарето си.
— Един нож също ще ми свърши работа, ако ти се намира някой подръка.
— Ще ви е нужен особено ако пътувате на север — на мига отвърна той. — Пътят
нататък е опасен. Няма да е добре да сте без нож.
— Ти имаше ли някакви неприятности? — попитах аз с надеждата, че може да знае
нещо, което да ни помогне да открием бандитите.
— О, не — отговори мъжът, докато ровеше из денковете. — Нещата не са чак толкова
зле, че на някой да му мине през ума да посегне на калайджия. И все пак пътят е опасен. —
Той извади дълъг, тесен нож в кожена кания и ми го подаде. — Рамстонска стомана.
Извадих го от канията и внимателно огледах острието. Наистина беше от рамстонска
стомана.
— Не ми трябва нещо толкова скъпо — поклатих глава аз и му го върнах. — Трябва ми
нож за ежедневни нужди, най-вече за ядене.
— Рамстонската стомана е идеална за ежедневни нужди — отбеляза калайджията и
напъха ножа обратно в ръцете ми. — Можете да го използвате, за да си нарежете трески за
огъня, а след това, ако искате, да се избръснете с него. Никога не изтъпява.
