Джейсън трябваше да зададе само няколко въпроса, за да разбере кой е този талантлив младеж.
Казваше се Зейвиър Зонора и излезе, че е племенник на Зороастро. Беше благословен не само със замайващо красива външност, голямо пилотско умение, невероятно спортно родословие и най-модерния модел на «Локхийд-Мартин», но имаше и още едно предимство.
Беше принц.
Ама съвсем истински принц. Родителите му бяха кралят и кралицата на Монези — малка суверенна европейска държава недалеч от Монако.
Винаги когато минаваше, момичетата механици в спортното училище започваха да се кискат и да си шепнат. Майките на момичетата от доброто общество в Хобарт го молеха да посещава техните приеми: надяваха се, че младият принц може да хареса дъщерите им.
Джейсън и Бъг го срещаха от време на време край боксовете. Един път Джейсън му се усмихна и подвикна: «Здрасти, Зейвиър».
Принцът замръзна насред крачка. Обърна се.
— Ако държиш да говорим, ще се обръщаш към мен с «принц Зейвиър» или «Ваше Височество» — заяви, преди да продължи пътя си с вирнат нос.
— Да бе — подхвърли Джейсън зад гърба му. — Ама на куково лято.
Животът в училището за пилоти просто не спираше.
Часове, състезания, домашни, сън.
На Джейсън му беше трудно да се справя с бързането, което цареше в училището.
Харесваше му да се състезава всеки втори ден, но след това се връщаха в класната стая да го анализират. След анализа право в симулатора, състезателната лаборатория или на питстоповете, за да тренират ли, тренират.
Най-лошото беше, че за него и Бъг беше направено специално изключение, за да могат да взимат редовните си часове между тези по пилотиране.
Резултатът беше повече информация, отколкото Джейсън беше поемал през целия си живот, и това понякога се оказваше истинска мъка. Макар определено да беше умен, той никога не се беше чувствал уютно в разграфения по часове училищен живот. Единственото, което можеше да направи, беше да гледа да не изостава.
Разхвърляни между часовете му по пилотиране бяха редовните упражнения в гигантската училищна центрофуга — огромна механична ръка. В единия край беше монтирана кабина на болид, който описваше бързи окръжности. Подобно на стария динамичен симулатор на полети на НАСА, центрофугата беше създадена да тества поносимостта на всеки състезател към ускорението.
Джейсън неизменно губеше съзнание около 8 G, което беше среден резултат. Някои други пилоти и навигатори издържаха до 8,7 или 8,8, преди да обърнат очи. Беше изненада, когато се оказа, че ученикът, който издържа на най-високо ускорение, е… Бъг.
Малкото момче успяваше да устои на удивителните 9,3 G в центрофугата — и плюс това да изпълнява някои физически и умствени задачи. Докато мнозина от останалите момчета се задавяха или повръщаха, докато бяха в центрофугата, Бъг пищеше от удоволствие като дете на въртележка.
Джейсън и Бъг имаха собствено помещение в източното крило на спортното училище.
То представляваше високотехнологичен апартамент на три нива — с вградени в стената койки, разгъващи се дивани и дори пожарникарски кол за по-бърза връзка между трите нива. Всъщност апартаментът беше с детски размери и това го превръщаше в най-уютната бърлога на света. Освен това от него се откриваше възхитителна гледка към залива Сторм.
На Джейсън му харесваше, харесваше му и независимостта, която му осигуряваше това жилище.
Но Бъг беше друг.
Въпреки удивителните си математически способности (и невероятните резултати в центрофугата) той си оставаше тихо малко 12-годишно момченце от прашен пустинен градец, на което липсваха мама и татко.
Затова Джейсън седеше с него до късно през нощта, пишеха дълги имейли и когато след няколко минути идваше отговорът, Бъг подскачаше от радост.
След това си лягаха, а после изведнъж се разнасяше звънът на будилника и беше дошло време за следващото състезание.
А какво разнообразие от състезания имаше!
Състезания на вратички, ендуро, спринт и последният отпада. Трасетата също не отстъпваха по разнообразие.
Обаче след 15 състезания класирането не изглеждаше никак добре за Джейсън и «Аргонавт».
Принц Зейвиър беше спечелил удивителните пет от всички петнайсет състезания, получавайки по 10 точки за всяка победа. В другите състезания беше свършвал на предни позиции и така беше събрал смайващите 118 точки от 150 възможни.
От всичките двайсет и пет състезатели в дъното на класирането чезнеше:
След безплодните им усилия да завършат Състезание 1 и 3 шампионатът за Джейсън и Бъг беше започнал в дъното на класирането.
Оттогава бяха успели няколко пъти да завършат и на почетната стълбичка, главно в състезания на вратички и в свръхдългите ендуро (състезания на дълги разстояния, които продължаваха по няколко часа) — точките, които спечелиха, ги изкачиха малко по-нагоре в касирането.
Обаче в и след Състезание 9 отново бяха сполетени от технически проблеми.
След произшествието с «източените магнитни дискове» в Състезание 1 Сали Макдъф беше започнала да проверява нивото на заряда в магнитните дискове. В Състезание 9 и 12 тя откри, че отново са им дали изтощени магнитни двигатели от училищния отдел за части и оборудване.
А изскочиха и други технически проблеми.
В Състезание 13 охладителната течност отново се оказа разредена. Появи се и някакъв тайнствен компютърен вирус, който пречеше на Тарантула да работи нормално. Имаха усещането, че във всяко състезание се борят срещу цяла армия злобни гномчета, които непрекъснато им причиняват неприятности. Само с огромни усилия изобщо успяваха да завършат.
Затова един ден Сали отиде в училищния отдел за части и оборудване да разследва проблема с фалшивите части и след час се върна пламнала от гняв.
— Тъп мазен боклук! Момчето на тезгяха просто ме изгони — изръмжа тя. — Каза: «Извинявай, скъпа, но не сме ние. Вероятно не си се грижила достатъчно за частите, които са ти дали». Скъпа? Скъпа!? Казах му, че сме получили шест изтощени двигателя, а той просто се вторачи в мен и вдигна рамене. Все едно че говорех на някоя от статуите на Великденския остров.
Техният учител, Скот Сиракюз, не прояви кой знае какво съчувствие. Причината беше, че техните колеги по отбор, Уонг и Уошингтън, бяха сред първите пет в класирането, участваха в същите състезания и нямаха никакви технически проблеми.
Това правеше Джейсън да изглежда човек без късмет или още по-лошо — недостатъчно добър.
Красивата Ериъл Пайпър преживяваше същите трудности с магнитните двигатели и дефектни части. След като за малко не катастрофира в Състезание 1, когато компютърен вирус нападна ПК в бокса, тя инсталира нов файъруол, който сякаш реши проблема. В момента беше на 12-о място — добро, но не сензационно класиране за първото момиче, прието в училището за пилоти.
Във всеки случай едно от най-важните състезания в спортния календар на училището наближаваше и това много тревожеше Джейсън.
Спонсорският турнир в средата на спортния календар беше специална проява в чест на спонсорите, благодетелите и известните бивши ученици, провеждаше се след Състезание 25 и беше отворен само за онези ученици, които бяха спечелили поне едно състезание.
Спонсорският турнир беше отлична възможност да се покажеш пред някои от големите играчи в професионалния шампионат. Проблемът беше, че Джейсън още не беше печелил състезание, а при 15 вече отметнати шансовете му да спечели някое бяха силно ограничени.
Във всеки случай вече беше време да се заеме с проблемите на своя отбор. Дошъл беше моментът да стигне до източника на всички неработещи части и на разредената охладителна течност — училищния отдел за части и оборудване.
Училищният отдел за части и оборудване се помещаваше в гигантски склад зад боксовете близо до бреговете на река Дъруент. Беше огромна постройка — толкова голяма, че училището беше издигнало върху нея трибуна, откъдето имаше отлична гледка към финалната права.
През един от малкото свободни следобеди Джейсън, Бъг и Сали Макдъф отидоха до входа за ученици и отвориха вратата. Точно в този миг един набит младеж с остригана четинеста глава излезе от отдела.
Сали го изгледа с интерес как се отдалечава и после попита:
— Знаете ли кой е този?
Джейсън изпрати дебеловратия младеж с присвит поглед.
— Не, кой?
— Оливър Кох. Старшият механик на Зейвиър Зонора.
— Така ли?
Влязоха в отдела за части и отидоха до тезгяха, който отделяше посетителите от подобната на пещера вътрешност на складовото помещение. Натрапчива миризма на грес, каучук и охладителна течност изпълваше въздуха.
Посрещна ги млад мъж с лукаво лице, казваше се Върнолд Смайт. Тъкмо бършеше мързеливо изцапаните си с грес ръце с някакъв стар парцал.
— Да? Какво има? — попита той, след като прибра парцала в един от джобовете на крачола на работния си гащеризон.
