Джейсън, Бъг и Сали се спогледаха. Лицето на Джейсън беше насинено.
— Първите четири? Иха, ще можем ли да се справим? — прошепна Сали.
— До края на сезона има бая състезания — каза Джейсън. — Има време всеки от пилотите да може да се класира. Както и да е, това ни осигурява голяма награда, за която да се борим.
В този момент Леклерк се изкашля, за да прочисти гърлото си, и отново привлече вниманието на всички.
— Трябва да направя още едно съобщение, което се отнася до ежегодния Спонсорски турнир в края на седмицата тук в училището. Две неща. Първо, за формата на турнира.
Всяка година форматът на проявата се променяше: някои години беше състезание на вратички, други — ендуро, а имаше и години, когато се провеждаше като серия от състезания.
— Тазгодишният Спонсорски турнир — продължи Леклерк — ще се проведе под формата на продължаващи цял ден индивидуални преследвания с елиминиране.
Залата отново зашумя от вълнение. Този формат беше подобен на професионален турнир по тенис: щом победиш един противник, преминаваш в следващия кръг, докато в края на деня не останат само двама състезатели, които да се преборят за победата. Всеки сблъсък беше «победи или умри», затова подобна серия винаги се радваше на голям интерес.
Обаче в този момент Леклерк продължи:
— Второто ми съобщение, свързано със Спонсорския турнир, е по-скоро административно. Уверен съм, всички знаете, че състезанието отдавна беше планирано да се проведе тази седмица през почивните дни и под погледите на всички спонсори и дарители на училището. Заради необичайно суровото време напоследък и неговото въздействие върху нашите трасета — свлачища, силно вълнение по крайбрежието — беше взето решение Състезания 23 и 24, предвидени за днес и вторник, да се отменят. Ако времето позволи, Състезание 25 ще се проведе в четвъртък, както е предвидено.
Това съобщение накара Джейсън да ахне от изненада.
— Какво?! — прошепна той.
Обаче всички останали в залата, изглежда, бяха омаяни от съобщението за Ню Йорк Чалънджър и това не ги смути.
— Не е за вярване… — обади се Сали Макдъф. — Току-що задраскаха две състезания…
— А ние още не сме се класирали за Спонсорския турнир.
Тримата се спогледаха мълчаливо — нямаше нужда да казват нищо.
Ако искаха да се състезават в особено важния Спонсорски турнир в края на седмицата, трябваше непременно да спечелят Състезание 25 в четвъртък.
Второто място вече не можеше да ги спаси.
Сега просто се налагаше да спечелят.
Следващите няколко дни минаха много бързо.
За щастие времето се пооправи и макар Състезание 23 и 24 да бяха отменени, беше дадена зелена светлина в четвъртък да се проведе Състезание 25, както беше предвидено.
Скот Сиракюз продължаваше с уроците, като дори назначи часове в дните, отделени преди за отменените състезания. На повечето други отбори тези дни бяха оставени за почивка или да работят по колите си в свободното време.
Странното беше, че във вторник, деня, предвиден първоначално за Състезание 24, Хорейшо Уонг и Айзая Уошингтън тайнствено се разболяха и заради това пропуснаха новите часове на Сиракюз. Макар да бяха уморени, Джейсън, Бъг и Сали въпреки всичко се явиха.
Същия ден беше разкрит и форматът на Състезание 25.
Простичко казано, провежданото по средата на училищния шампионат Състезание 25 беше много специално.
То беше ендуро, осемчасов маратон на второто по дължина училищно трасе, разнообразна писта, която се виеше около остров Тасмания, следваше крайбрежната ивица и от време на време се стрелваше навътре в сушата. Понеже за всяка обиколка щяха да са нужни удивителните 24 минути, то продължаваше само 20 обиколки.
Обаче това трасе имаше две много специални характерни особености.
Първата особеност беше една сполучлива имитация на най-характерната особеност на Италианското бягане — пряк път.
Прочутият пряк път в Италианското бягане сечеше през тока на «ботуша», който представляваше Италия. Оттам идваше дефиницията за успешното използване на прекия път: «срязване на тока».
Прекият път на спортното училище пресичаше главния провлак на полуостров Порт Артър при град Дунъли, с което предлагаше на пилота 30 секунди преднина пред останалата част от глутницата, ако той или тя успее да разбере точния маршрут през един къс подземен лабиринт.
И втората характеристика: неравна зона за сигурност с размагнетизиращи ивици на всички остри завои и S-образни участъци на трасето.
На жаргон бяха известни като «дяволски фенери» — размагнетизиращи неравности, обичайни за професионалните трасета и особено неприятни. Простираха се по краищата на завоите на пистата за летящи автомобили и приличаха много на наземното осветление на самолетна писта, което се рее във въздуха.
Казано с една дума, това бе начин да се налага дисциплина в пилотирането. Ако излезеш извън въздушното трасе и прелетиш само за части от секундата над някоя размагнетизираща лампа, магнитните ти двигатели губят мощност в експоненциален размер. А колата ти губи сцепление и управляемост. Да се справиш с размагнетизиращите лампи е просто — не минавай по тях.
След като Уошингтън и Уонг ги нямаше, Джейсън, Бъг и Сали се възползваха от възможността да поговорят със Сиракюз за тактиката в най-важното състезание в четвъртък.
— Какво ще кажете за прекия път? — попита Джейсън. — Да се опитаме ли да срежем тока?
— Не — бързо отговори Сиракюз. — Прекият път е радостта на идиота. Прилича на добра възможност, но всъщност не е.
— Ами ако изоставаме и това е единствената ни надежда?
— Пак няма да има полза — отвърна Сиракюз. — Това е капан за глупаците, за онези, които си падат по «преките пътища». Всъщност е измислен, за да въздейства на човешката алчност. Бих го използвал единствено ако предварително знам точния път през лабиринта.
— Но ние не можем да го знаем — обади се Сали. — Достъпът до миньорските шахти на полуострова е строго забранен. Не ни е позволено да ги проверяваме преди състезанията.
Скот Сиракюз наклони глава.
— Не, госпожице Макдъф, това не е точно така. Съществуват законни начини за справяне с подобни лабиринти, стига човек да има достатъчно търпение.
Остави изречението недовършено и ги погледна в очите.
— Предлагам, докато не научите тайната на лабиринта, да не ползвате прекия път по време на състезанието в четвъртък.
Джейсън и Бъг се върнаха в стаята си — уморени и облъскани.
В интерес на истината трябва да се каже, че в този момент Джейсън се чувстваше толкова смазан, колкото не се бе чувствал никога. Беше капнал от твърде многото часове, чувстваше се недооценен от учителя си, превъзхождан от останалите пилоти — и останал без състезания, които да спечели.
Вероятно затова се стресна, когато видя в коридора две тъмни сенки.
И не само се стресна: в първия миг замръзна, защото се страхуваше от още един сблъсък със Зейвиър и Барнаби.
Но точно в този миг една от сенките проговори:
— Къде е малката ми Ларва на мраволъв? — отекна буботещ женски глас.
И Джейсън се засмя радостно.
Бяха дошли родителите им.
Прекараха чудесен следобед сред природата.
Бъг се беше сгушил до Марта Чейсър и изглеждаше много доволен, докато Джейсън разказваше на родителите си всичко, което им се беше случило в Международното училище за пилоти, откакто бяха пратили последния имейл до вкъщи.
Разказа им за непрекъснатите им технически проблеми, за последните състезания, за Черния принц и коридорното грубиянство на Барнаби (това изобщо не се хареса на Марта Чейсър и тя настоя да съобщят на училищните власти, но за облекчение на Джейсън, Хенри Чейсър я спря с думите: «Не, скъпа, това е битка, която момчетата трябва да водят сами».) Разказа им и за непрекъснатите часове в учебния план на Скот Сиракюз, който, изглежда, не се ползваше с популярност сред останалите учители.
Разказа им и за Състезание 25, което той и Бъг трябваше да спечелят, ако искаха идващата събота да застанат на старта в най-важния турнир.
— Първо, синко — внимателно започна Хенри Чейсър, — нека ти кажа следното за вашия учител, господин Сиракюз. Никога не се тревожи, ако ти се е паднал труден учител. Повярвай, онези, които товарят много, винаги са най-добрите учители.
— Защо?
— Защото трудните учители искат да се научиш, Джейсън. Сиракюз не е тук, за да ти е най-добрият приятел. Не е тук, за да си прекара лесно старините. Тук е, за да преподава. И на мен ми се струва, че преподава здраво, колкото може. Ами ти: учиш ли се колкото можеш по-здраво?
Джейсън се понамръщи.
— Ама той никога не казва «чудесно» или «браво».
— О, това ли било? Искаш да имаш положителна обратна връзка? Искаш ли да знаеш как можеш да го постигнеш?
— Да.
Хенри Чейсър се усмихна тайнствено.
