Една сутрин няколко дни след турнира Джейсън излезе да се поразходи по тревистия нос, който се извисяваше над залива Сторм. Беше място, където идваше да мисли и диша далеч от трескавия свят на спорта.
Някой го чакаше на това място.
Ериъл.
— Здрасти — каза Джейсън, докато сядаше до нея.
— Здрасти — отвърна тя.
Джейсън не я беше виждал от деня на турнира, деня, в който я беше победил, един ден след като тя бе…
— Джейсън, ти се състезава добре в турнира — каза тя.
— Почти го бях победил, почти.
— Джейсън, направо не можах да повярвам, че удържа толкова дълго срещу Зейвиър. Толкова дълго никой не беше издържал — каза Ериъл. — И то след всички предишни състезания. Ти просто никога не се отказваш.
Джейсън наведе глава и не каза нищо.
Ериъл продължи:
— Знаеш ли, накрая започнах да викам за теб. Да, след като ме победи, се прибрах в стаята си. И да, поплаках си. Но след малко, като пуснах телевизора и видях, че си още в играта и че побеждаваш наред, се върнах за финала и седнах отзад на една от трибуните, за да гледам. — Обърна се към него. — Гордеех се с теб.
— Благодаря.
— Също така разбрах, че съм те предала с онова, което направих предната вечер. С онзи задник Фабиан…
Джейсън я погледна.
— Ериъл…
— Не казвай нищо. Постъпих глупаво. Не трябваше да го правя. Той ми каза всичко, което исках да чуя, но го интересуваше само едно. Джейсън, ти беше единственият човек, който беше добър към мен тук в спортното училище. Надявам се, че можеш да ми простиш и отново да си мой приятел.
Дълго време Джейсън остана безмълвен.
После каза:
— Ериъл, ти никога не си ме предавала, така че никога не сме преставали да сме приятели. Разбира се, извън пистата.
Ериъл го прегърна и силно го притисна към себе си.
Следващите дванайсет състезания минаха като насън.
Тъй като знаеше, че преди да замине за Италия трябва да натрупа точки, във всички надбягвания Джейсън завършваше добре: четири трети места, три втори и две победи. Обаче трябва да се каже, че и двете му победи бяха, когато Зейвиър Зонора решаваше да си почине и не си даваше зор на пистата.
Този факт истински тревожеше Джейсън.
Беше победил Зейвиър само веднъж в Състезание 25, и то при твърде необичайни обстоятелства — когато предприе твърде непопулярния ход да пропусне последното си влизане в бокса.
Във всеки случай неговите резултати изстреляха отбор «Аргонавт» нагоре в класирането и когато дойде време да замине за Италия, класирането изглеждаше по следния начин:
Зейвиър беше с голяма преднина! На яки 31 точки пред най-близкия съперник спокойно можеше да не кара в три поредни състезания и пак да остане на първо място.
Джейсън беше на четвърто място, обаче с група добри пилоти по петите. След пропускането на три състезания почти сигурно щеше да изпадне от челната четворка.
Обаче това беше битка, която щеше да води по-късно.
Време беше да замине за Италия.
Венеция II, Италия
(понеделник от едноседмичния турнир)
Джейсън, Бъг и Сали слязоха от частния летящ лайнер на Ломбарди на главното пристанище на Венеция II.
Треската за предстоящото състезание от ФЛК беше обхванала цяла Италия.
Огромни изображения на Алесандро Ромба висяха по протежение на крайбрежието на летящи билбордове с размерите на сграда. Снимки на шампиона, стиснал кутийка кола или седнал зад волана на летящи спортни коли.
От всеки стълб на уличното осветление се вееха многоцветни знамена — или с цветовете на италианското знаме, или на някой от състезателните отбори. Хората танцуваха по улиците, облечени в екипите на своя любим отбор, пееха и пиеха, тоест с две думи — забавляваха се добре.
Седмицата на Италианското бягане беше седмица на купоните. Вниманието на списанията, вестниците и ТВ токшоутата беше насочено само към едно: Ла Корса. Състезанието.
Букмейкърите въртяха цъфтяща търговия: предлагаха залози за всякакви възможни резултати — за победителя, за завършилите на първите три места в определен ред, други подреждания или просто името на състезател, завършил в челната петица.
Световният шампион и местен герой Алесандро Ромба беше в устата на всички. Победите му в Сидни и Лондон караха всеки фен на ФЛК да се пита дали той няма да излезе първият състезател в историята на спорта да завърши Златния голям шлем — да спечели и четирите турнира от Големия шлем през годината. Всъщност тази година той дори не беше успял да завърши добре някой от големите турнири. Непрекъснато участваше в токшоута и всички италианци бяха влюбени в него.
Състезателят от Франция Фабиан също обикаляше медиите. Веднъж Джейсън гледа едно негово интервю.
Водещият попита Фабиан какво е видял в спортното училище в Австралия.
— Там има много талантливи деца — отговори франсето. — Много таланти. Двамата студенти, които дойдоха да участват, са едни от най-добрите.
— Какво ще кажете за пилотката в училището? — полюбопитства водещият. — Около записването ѝ се вдигна голяма шумотевица. Какво мислите за нея?
Очите на Фабиан проблеснаха подло.
— Откровено казано, много шум за нищо. Изгуби още в първия кръг на турнира, и то безапелационно. Може да ме наречете сексист или старомоден, но аз лично не виждам място за жени в състезанията от ФЛК.
Джейсън се отврати.
Обаче скоро след това, винаги гладни, винаги търсещи нещо ново, медиите се нахвърлиха върху двамата млади пилоти, които щяха да направят своя дебют в Италианското бягане — един от турнирите за Големия шлем: Зейвиър Зонора и него.
Зейвиър, изглежда, приемаше вниманието на медиите като нещо естествено. Може би това се дължеше на факта, че беше принц. Или пък се дължеше на изкусния отдел Връзки с обществеността на заводския отбор на «Локхийд-Мартин», който избираше най-подходящите предавания за неговите участия. Вероятно Черния принц бе роден за суперзвезда.
Медиите (особено жълтите им страници) го представяха като предано протеже, като способния ученик, който ще наблюдава и ще се учи от своя учител, №1 в заводския отбор на «Локхийд-Мартин» Алесандро Ромба. Целите му бяха скромни: «Много бих се радвал, ако успея да свърша в първата десетка». И след няколко дни започнаха да го величаят като законен наследник на Алесандро Ромба в ролята му на национален любимец.
На Джейсън му беше по-трудно — дори само това, че се виждаше по телевизията и по кориците на списанията и вестниците, беше достатъчно плашещо.
Медиите се вкопчиха в годините му. При все че другата сряда щеше да стане на 15, те го представяха като блестяща изгряваща млада звезда — 14-годишното дете чудо — още момче, което въпреки всичко дръзва да влезе в мъжкия свят на ФЛК.
Той беше рядкост, оригинал — нещо като брадатата жена по цирковете — и това не му харесваше.
След първия репортаж, който твърдеше, че е недостатъчно подготвен, му се прииска да напише писмо на главния редактор. След двайсетия — просто мълчаливо се ядосваше.
Щеше му се Скот Сиракюз да беше тука, но неговият учител беше останал в спортното училище — в края на краищата той имаше и други ученици, които да наглежда в състезанията от училищния шампионат. Сиракюз беше казал, че ще се опита да дойде в Италия в неделя за състезанието.
Джейсън се надяваше, че ще успее.
Макар че Италианското бягане започваше в Рим, отборът «Аргонавт» беше базиран във Венеция II, тъй като целият град и каналите бяха собственост на Умберто Ломбарди.
Джейсън беше отседнал в грандхотел «Ломбарди» в апартамент, който се оказа третият най-добър в цяла Венеция II. Разбира се, най-добрият беше собственост на Ломбарди. Във втория най-добър беше настанен пилот №1 на отбор «Ломбарди» Пабло Ривиера.
Във всеки случай апартаментът на Джейсън се оказа по-голям от всички къщи, които беше виждал. Просторен и модерен, с ултрамодерни летящи мебели. От него се откриваха панорамни гледки към Адриатическо море и удивителната възстановка на площад «Сан Марко» във Венеция II.
До състезанието имаше цяла седмица.
Днес беше понеделник.
Официалната тренировка за местата в стартовата решетка щеше да се проведе в петък на тясна миниписта в сърцето на Италия. След това щеше да има галавечеря.
А самото Италианско бягане щеше да се проведе в неделя.
За повечето състезатели седмицата до старта щеше да е изпълнена с тренировки на самото трасе, щяха да посещават различни Спонсорски прояви и галавечери «само с покани», организирани от някои отбори.
За Джейсън беше важно, че в седмицата до старта можа да се срещне с членовете на отбора «Ломбарди». Макар че щеше да се състезава със своя обичаен екип — Бъг и Сали, те щяха да получат подкрепата на напълно оборудван инженерен и технически екип «Ломбарди», известен като И & Т.
Но най-важното и може би най-тъжното за Джейсън беше, че за първи път нямаше да се състезава с «Аргонавт».