Глава 4
Зовът
Дризт нямаше как да слезе до площадката, където се бе приземила Гуенивар, затова използва ониксовата статуетка, за да отпрати вярното животно обратно в Звездната равнина, където раните му щяха да зараснат много по-бързо. Сега елфът можеше да насочи вниманието си към останалите си приятели — Риджис и великанът, с когото той се бе съюзил, не се виждаха, а Уолфгар и Кати-Бри тъкмо отиваха към Бруенор, на терасата, където бе паднал последният от враговете им. Дризт също се отправи натам. В началото си мислеше, че ще му се наложи да се върне до мястото, откъдето бе тръгнал, но с невероятна сръчност и силата на пръстите си, калени в безброй тренировки, някак си успя да открие достатъчно издатинки, пукнатини и неравни повърхности, за да се спусне при другарите си.
Когато стигна при тях, те вече бяха влезли в пещерата в дъното на терасата.
— Проклетите му твари! — чу да се оплаква Бруенор — За таз’ битка, дето ни спретнаха, трябваше да са скътали повечко плячка!
— Може би точно затова душеха покрай пътя — отвърна му Кати-Бри. — Да не предпочиташ да бяхме изчакали, докато си свършим работата с Кадърли? Сигурна съм, че на връщане щяхме да открием достатъчно съкровища, че и скелетите на неколцина търговци отгоре!
— Ха! — изсумтя джуджето и Дризт не можа да сдържи усмивката си — малцина в Царствата се нуждаеха от богатства по-малко, отколкото Бруенор Бойния чук, осми крал на Митрил Хол (въпреки че сам бе избрал да не живее там), както и предводител на доходна минна колония в Долината на мразовития вятър.
Не, не затова се гневеше джуджето и Дризт, който добре го познаваше, се засмя още по-широко, когато миг по-късно чу потвърждение на подозренията си:
— Какъв дяволски бог ти изпраща подобни изчадия, без да те възнагради с поне малко злато за усилието!
— Нали намерихме злато — напомни Кати-Бри на недоволстващия си баща.
Дризт, който току-що бе влязъл в пещерата, забеляза обемиста торба в ръцете на младата жена, очевидно пълна с пари.
Бруенор му хвърли отвратен поглед:
— Само някаква си мед! — измърмори сърдито. — Три златни монети и две сребърни. Всичко друго е проклетата му мед!
— Но пък пътят е чист — рече елфът и погледна към Уолфгар, който избягна очите му.
Дризт се опитваше да не му се сърди. От варварина се очакваше да нанесе първия удар и така да проправи път за другаря си. Никога до този ден той не го беше подвеждал в битка. Ала елфът знаеше, че колебанието на младия мъж не бе продиктувано от желание да му навреди, още по-малко пък бе проява на страх. Уолфгар гореше в огъня на душевно терзание, каквото Дризт До’Урден не бе срещал досега. Освен това, още преди да го придума да тръгнат по следите на великаните, елфът, отлично знаеше в какво състояние се намира приятелят му, затова сега не можеше да го обвини за нищо.
Не че изобщо искаше да го прави. Надяваше се единствено, че битката, след като веднъж се беше включил в нея, бе помогнала на Уолфгар да се освободи поне отчасти от демоните, които го преследваха, че го беше „поизпотила“, както се изразяваше Монтолио, поне малко.
— Ами ти! — провикна се Бруенор и се втурна към елфа. — Какво да речем за теб, дето хукваш нанякъде, без и думичка да ни кажеш! Искаш само ти да се забавляваш, а? Или пък ти е щукнало, че аз и моето момиче не можем да ти помогнем?
— Реших, че няма смисъл да ви занимавам с толкова незначителна битка — спокойно отвърна Дризт, а по черното му лице заигра обезоръжаваща усмивка. — Пък и планината — знаех, че ще се бием не под нея, а отгоре й… което не е особено подходящ терен за джуджета, с техните къси ръце и крака.
Бруенор едва се сдържаше да не го удари, убеден бе елфът, виждайки как приятелят му трепери от яд.
— Ха! — изръмжа джуджето вместо това и като махна с ръка, се отправи към изхода на пещерата. — Все такива ги вършиш, проклети елфе! Ходиш къде ли не — все сам — и заграбваш цялата веселба. Ама по пътя ще срещнем още, хич и не се съмнявай! И се моли да ги видиш преди мене, че иначе ще ги накълцам на парченца, още преди да си извадил онез’ смешни ятагани от ножниците или да си повикал гадната си котка от статуята! Освен ако не са твърде много, разбира се, — продължи той, вече излязъл от пещерата. — Тогаз мога и да ти ги оставя всичките, подли елфе!
Без да каже нито дума, без дори да погледне приятелите си, Уолфгар последва джуджето, оставяйки Кати-Бри и Дризт сами. Елфът се усмихваше, искрено развеселен от сърдитото мърморене, което се носеше отвън, ала когато се обърна към Кати-Бри, видя, че тя наистина е засегната и изобщо не й е до смях.
— Оправданието ти не струва — отбеляза тя.
— Искаше ми се да дойда само с Уолфгар — обясни елфът. — Да го върна към едно различно време и място, когато неприятностите ни още не бяха започнали.
— А не си ли помисли, че аз и баща ми може би също искаме да помогнем?
— Предпочетох наоколо да няма никого, когото Уолфгар да реши, че трябва да защитава — отвърна Дризт без заобикалки и младата жена неволно отстъпи назад. — Знаеш, че съм прав. Предполагам, не си забравила как се държеше с теб преди битката с йоклолата. Покровителственото му отношение беше излязло извън всякакви граници и пречеше на всички ни. Нима трябваше да ви взема с нас, с риск да повторя историята и да оставя Уолфгар в още по-окаяно състояние, отколкото преди да поемем по следите им? Затова не помолих и Риджис и Бруенор да дойдат. Искаше ми се с Уолфгар и Гуенивар да се изправим срещу великаните сами, така, както направихме преди всички онези години в Долината на мразовития вятър. И кой знае, може би приятелят ни щеше да си припомни какви бяхме преди Ерту да нахлуе в живота ни.
Изражението на Кати-Бри омекна и тя кимна, прехапала долната си устна:
— И получи ли се? Всичко мина добре, нали? Той се би храбро и самоотвержено?
Дризт погледна към изхода на пещерата.
— Допусна грешка — принуден бе да признае. — Но след това се поправи. Остава ми само да се надявам, че Уолфгар ще успее да си прости за първоначалното колебание и няма да забрави колко добре се справи после.
— Колебание? — Съмнението в гласа на Кати-Бри бе очевидно.
— В началото… — понечи да обясни елфът, но после махна с ръка, сякаш случилото се нямаше значение. — Доста време мина, откакто се бихме рамо до рамо, разбираемо недоразумение, нищо повече.
