Двадесет и шеста глава
Право напред
Небето отново се бе смръщило и заплашваше да запрати насреща им нова вихрушка, ала дори това не можеше да стресне приятелите и те поеха на път, изпълнени с надежда и бодър дух, готови да преодолеят всички препятствия по пътя си. Бяха заедно и за първи път, откакто Уолфгар се бе завърнал от Бездната, между тях не цареше неловкост и напрежение. Чувстваха се добре заедно.
Разбира се, неочакваната поява на Уолфгар в ледената пещера, насред битката им с демона Ерту, ги бе изпълнила с огромна радост, ала също така и с голяма доза изненада. Оказало се бе, че не им е толкова лесно да се приспособят към това непредвидено развитие на събитията. Уолфгар се бе завърнал от отвъдното и цялата болка, с която четиримата му приятели вярваха, че са успели да се справят, изведнъж изплува на повърхността, а твърдостта, която си бяха наложили, за да могат да продължат напред, се стопи.
След първоначалното въодушевление неизбежно бяха настъпили доста промени — трудни, ала необходими. Приятелите трябваше наново да се опознаят и да свикнат един с друг, а това не се бе оказало толкова лесно. Уолфгар ставаше все по-потиснат и по-потиснат, докато накрая мрачното му настроение бе взело връх, превръщайки се в ярост, която му бе трудно да контролира и която бе станала причина за раздялата им. Ала ето че сега отново бяха заедно.
Много скоро закрачиха в ритъм, който бе удобен за всички — Бруенор беше начело и пробиваше път с якото си тяло, веднага след него вървеше Риджис, кой-: то оглеждаше местността и казваше на джуджето накъде да се насочи. Двуметровият варварин беше трета, за да следи какво се случва напред и около тях.
Последна, малко зад тях, идваше Кати-Бри. С Таулмарил в ръка, тя внимаваше да не изпуска от погледа си Дризт, който минаваше ту от едната, ту от другата им страна. Този път Гуенивар не беше с тях (всъщност, ониксовата статуетка беше у Кати-Бри), тъй като колкото по-дълго пантерата останеше в родната си равнина, толкова по-отпочинала щеше да бъде, когато я повикаха. А Дризт имаше силното чувство, че ще се нуждаят от нея, преди всичко да е свършило.
Снегът все още не беше завалял и приятелите поддържаха добро темпо, когато малко след пладне Кати-Бри забеляза, че Дризт им дава някакъв знак.
— Спри! — прошепна тя на Уолфгар и той предаде командата й на останалите.
Предводителят на малката им групичка Бруенор спря, запъхтян от дългата борба със снега, и се облегна на дръжката на секирата си.
— Дризт се връща — съобщи Уолфгар, за когото не бе трудно да види какво се случва отвъд високите преспи.
— Друга пътека — обясни елфът, когато стигна до тях. — Пресича нашата и отива на запад.
— Оттук трябва да поемем право на юг — напомни им Риджис, но Дризт поклати глава.
— Не е обикновена пътека — обясни той.
— Следи? — нетърпеливо попита Бруенор. — Още людоеди?
— Нещо друго — поклати глава елфът и им даде знак да го последват.
Само след стотина метра приятелите се натъкнаха на широка ивица силно отъпкан сняг, която пресичаше тяхната пътека и се спускаше по един стръмен склон на изток. Там, в ниското, където вятърът бе навял високи преспи, видяха малка падина, пълна с киша, над която се вдигаше пара.
— Какво, в името на Деветте пъкъла, оставя такива следи? — възкликна Бруенор.
— Полярен червей — отвърна Дризт.
Бруенор се изплю, Риджис потрепери, а Кати-Бри се изпъна, застанала изведнъж нащрек. Всички те в един или друг момент си бяха имали вземане-даване с отвратителните реморхази, огромните полярни червеи, и то им бе напълно достатъчно, за да са сигурни, че нямат никакво желание отново да се изправят срещу някой от тях.
— Не ми се ще да оставяме никакви врагове зад гърба си — обясни Дризт.
— И какво? Искаш да намерим проклетата твар и да я убием? — изръмжа Бруенор.
Дризт поклати глава:
— Поне трябва да разберем къде е. Дали ще го убием, или не, ще зависи от много неща.
— И най-вече от това докъде стига глупостта ни — промърмори си Риджис под носа.
Единствената, която го чу, бе Кати-Бри, застанала съвсем наблизо. Тя погледна към него и му намигна, а той сви рамене в отговор.
Без да дочака съгласието им, Дризт се отправи напред, следвайки широката пътека, оставена от странното и могъщо създание, което бе в състояние така да нагорещи гръбнака си, че да стопи не само снега под себе си, но и плътта на доближилите го твърде много врагове. Откриха звяра в една плитка долчинка не много далеч оттам. Той тъкмо поглъщаше последната дива коза, която бе заловил, а тялото му все още излъчваше топлина заради възбудата от лова и последвалия пир.
— Няма да ни създава грижи — отбеляза Уолфгар. — Полярните червеи се хранят нарядко и щом задоволят глада си, не търсят нова плячка.
— Така е — съгласи се Дризт и ги поведе обратно към тяхната пътека.
По това време във въздуха вече прехвърчаха снежинки, ала Риджис им каза да не се тревожат, тъй като бе успял да различи в далечината причудливия планински връх, който се издигаше в северния край на една клисура.
Снегът все още беше слаб, когато петимата достигнаха пътеката, тръгваща от подножието на върха, отвъд който се бе ширнала клисурата. Риджис подробно им описа както пътя през нея, така и местата, където най-вероятно бяха разположени стражи, а след това им показа могилата, която се извисяваше далеч на юг и отново им обясни какво представлява тя и откъде минава пътеката, която я опасва. Пътека, по чието протежение имаше поне една врата, напомни им той.
Когато свърши, Риджис погледна към Дризт и кимна.
— Освен това имаше още един, по-таен вход — рече той.
— Мислиш, че ще е най-добре да се разделим ли? — не особено убедено попита Бруенор и се обърна към Дризт. Последната забележка на полуръста беше хвърлила мрачния елф в дълбок размисъл.
Дризт се поколеба. Обикновено се биеха всички заедно, рамо до рамо, и резултатите бяха отлични. Ала онова, което им предстоеше сега, не беше обикновено нападение. Този път тръгваха срещу добре укрепена вражеска твърдина, без съмнение надеждно подсигурена и отлично охранявана. Ако някой от тях успееше да се промъкне вътре и да заеме позиция в тила на врага, несъмнено можеше да нанесе сериозна вреда.
