Епилог
Погребаха девойката, нарекла себе си Ле’лоринел, в пещерния комплекс, възможно най-близо до изхода, свежия морски въздух и звездното небе.
Дризт, чиято жестока рана още не бе напълно зараснала, не можа да помогне с изкопаването на гроба, но въпреки това бе там, от началото до края. Беше там и когато положиха Елифайн, както всъщност бе истинското й име, в земята и я покриха с влажната, студена пръст. Стоеше и безпомощно се взираше в пресния гроб.
— Не трябваше да става така — тихо каза той на Кати-Бри, която бе до него и го подкрепяше.
— Знам — отвърна младата жена. — Чух го в гласа ти, когато ме помоли да я спася.
— Така и трябваше да сториш!
— Проклет глупак! — Наблизо се разнесе сърдит глас. — Оправяй се по-бързо, та най-сетне да мога да ти прасна един по физиономията!
Дризт се обърна към ядосаното джудже и също се намръщи.
— Да не мислиш, че щяхме да го направим? — изобщо не се впечатли джуджето. — Ама сериозно? Мислиш ли, че щяхме да те оставим да умреш само за да спасим оназ’, дето те уби?
— Ти не разбираш… — опита се да обясни Дризт с плувнали в сълзи очи.
— Нима ти щеше да спасиш проклетата му елфка вместо мен? — изрева джуджето. — Или вместо момичето ми? Само кажи „да“, елфе, и гледай как ще измия брадвата си в кръвта ти!
Истината в думите на Бруенор подейства като плесница на Дризт и той безпомощно се обърна към Кати-Бри.
— Нямаше дай я дам — отсече младата жена. — Молбата ти ме хвана неподготвена, така е, ала само след миг щях да се върна при теб с лековитата отвара.
Дризт въздъхна, приел най-сетне правотата на своите приятели. Въпреки това, всичко му изглеждаше така несправедливо, така погрешно. Беше срещал Елифайн и по-рано, в Лунолес, на път към Подземния мрак. Тя се бе нахвърлила отгоре му, обзета от убийствена ярост, ала останалите от нейния клан я бяха възпрели и дори бяха помогнали на мрачния елф да продължи по пътя си. А Дризт, макар да знаеше, че гневът и омразата й са незаслужени, не бе успял да каже нищо, с което да я успокои и да я накара да му повярва.
И ето какво бе станало. Тя бе тръгнала по дирите му заради онова, което злите му събратя бяха причинили на майка й, на близките й, на нея самата.
Дризт въздъхна тежко, съкрушен от трагичния развой на събитията и жестоката ирония. Ако Елифайн му бе разкрила истинската си самоличност, той нямаше да вдигне оръжие срещу нея, сърце нямаше да му даде да го стори, дори това да му струваше живота.
— Нямах избор — немощно обясни той на Кати-Бри.
— Тя сама се погуби — отвърна младата жена и Бруенор, който междувременно се беше присъединил към двамата си приятели, закима в знак на съгласие.
— Трябваше да е жива, жива и изцелена от раните, получени преди толкова много години — рече Дризт и Бруенор шумно изсумтя.
— Ти си тоз’, дето трябва да е жив — отсече джуджето.
Дризт го погледна и сви рамене.
— В същото положение ти би дал отварата на мен — тихо добави Бруенор и Дризт кимна.
— Ала това ме натъжава — обясни той.
— Ако не беше така, нямаше да си ми истински приятел — увери го Бруенор.
Кати-Бри се притисна до Дризт и го целуна по бузата.
Той обаче не я погледна, просто си стоеше там и се взираше в пресния гроб, а раменете му бяха увиснали, сякаш на плещите си носеше непосилен товар.
* * *
Десетина дни по-късно, когато времето започна да се оправя, петимата приятели, придружавани от Морик и Белани, напуснаха Златния залив.
Знаеха, че трябва да оставят планината зад гърба си възможно най-бързо и точно тук Белани им се притече на помощ. Благодарение на нея преодоляха без никакви затруднения прохода, отвъд който започваха южният път за Лускан и северният за Долината на мразовития вятър.
Там се разделиха — Морик, Белани и Уолфгар поеха на юг, а останалите се насочиха обратно към Десетте града.
Преди да се сбогуват обаче, Уолфгар обеща на приятелите си, че много скоро ще се завърне у дома.
У дома. В Долината на мразовития вятър.
* * *
Пролетта бе разгарът си, когато Уолфгар, Дели и Колсон достигнаха в Лускан по пътя си на север към Долината на мразовития вятър.
Отбиха се в „Кривата сабя“, за да видят Арумн и Йоси, както и Морик и Белани, настанили се в някогашното жилище на Морик (което бе станало много по-уютно, откакто магьосницата живееше в него).
Уолфгар обаче, не искаше да се задържа дълго в пристанищния град и само след два дни подкара каруцата, с която пътуваха, през северната порта на Лускан. Защото варваринът, открил най-сетне себе си, нямаше търпение да се завърне у дома и отново да бъде с истинските си приятели.
Дели изгаряше от желание да види този нов дом и да отгледа Колсон в чистия, свеж въздух на прословутата Долина на мразовития вятър.
Когато се стъмни, двамата забелязаха буен лагерен огън в далечината, малко встрани от пътя. Това бяха цивилизовани земи, в които живееха миролюбиви фермери, и те спокойно се отправиха към огъня.
Подушиха непознатите, които се бяха разположили край него, още преди да успеят да различат отделните фигури.
— Гоблини! — уплашено прошепна Дели, ала Уолфгар не мислеше така.
— Джуджета — поправи я той.
Тъй като джуджетата очевидно не си бяха дали труда да поставят стражи около лагера си, Уолфгар и Дели се озоваха сред тях, преди те изобщо да разберат, че някой се приближава. След няколко секунди на двоумение и след като във въздуха се издигнаха немалко страховити оръжия с много остриета, куки и други опасни на вид приспособления, пред Уолфгар и Дели се изтъпани най-отблъскващото, миризливо и шумно джудже, което двамата някога бяха виждали. Макар да бе очевидно, че с другарите си са се разположили на лагер поне преди няколко часа, джуджето все още беше с доспехи и то какви! Целите бяха покрити с остри като бръснач ръбове, а сякаш това не стигаше, ами от всевъзможни места стърчаха ситни шипове.
— Уолфи! — изрева Тибълдорф Пуент, необузданият предводител на прословутия Отряд на изкормвачите от Митрал Хол. — Подочул бях, че не си мъртъв!
И като се ухили до ушите, той здравата сръга Уолфгар в ребрата.
