— Ти ще свириш, нали? — попита Симон и се размърда на стола си като някое нетърпеливо кученце. — Трябва да изсвириш онази песен, която написа за Амброуз.
Той затананика и след това запя:
P>
Мулето може да се научи на магия, мулето има класа.
Защото, за разлика от твоята Роузи, то е половин магаре,
седящо на маса.
P$
Манет се изкикоти в халбата си. На лицето на Уилем се появи една от редките му усмивки.
— Не — твърдо отвърнах аз. — Приключих с Амброуз. Що се касае до мен, с него си разчистихме сметките.
— Разбира се — съгласи се Уил привидно сериозно.
— Наистина е така — настоях аз. — Няма полза. Това непрекъснато заяждане само дразни магистрите.
— „Дразни“ е доста слаба дума — сухо отбеляза Манет. — Аз самият бих се изразил по-остро.
— Имаш да му връщаш — натърти Сим и в очите му проблесна гняв. — Освен това няма да те обвинят в „неподобаващо поведение за член на Арканум“ само защото си изпял някаква песен.
— Не — отбеляза Манет. — Просто ще вдигнат таксата му за обучение.
— Какво? — не повярва Симон. — Не могат да го направят. Таксата за обучение зависи от събеседването ти на приемните изпити.
Сумтенето на Манет отекна глухо в халбата му, докато той отпиваше от поредната напитка.
— Събеседването е просто част от играта. Ако можеш да си го позволиш, те ще те поизстискат малко. Същото ще се случи и ако им причиняваш неприятности. — Той ме изгледа сериозно. — Този път ще си го получиш. Колко пъти те слагаха „между рогата“ през изминалия семестър?
— Два пъти — признах аз. — Но втория път вината всъщност не беше моя.
— Разбира се. — Манет ме погледна право в очите. — И заради това те вързаха и те биха с камшик до кръв? Защото вината не е била твоя?
Размърдах се неспокойно на стола и усетих напрежението в не напълно зарасналите белези по гърба ми.
— По-голямата част от вината не беше моя — поправих се аз.
— Въпросът не е във вината — сви рамене Манет. — Дървото не е виновно за бурята, но всеки глупак знае къде ще удари гърмът.
Уилем кимна със сериозен вид.
— У дома казваме „Пиронът, дето стърчи най-много, го зачукват пръв“. — Той се намръщи. — На сиару звучи по-добре.
— Но събеседването за приемните изпити все пак определя основната част от приемната ти такса, нали? — Сим изглеждаше обезпокоен.
От тона му предположих, че той никога не се е замислял за възможността личните вражди или политическите причини също да са част от уравнението.
— До голяма степен — потвърди Манет, — но всеки магистър подбира свои въпроси и си казва думата. — Започна да изброява на пръстите на ръката си. — Хеме не те харесва, а когато има зъб на някого, става два пъти по-убедителен. Успя да ядосаш Лорен още в началото и нещата така си останаха. Ти си размирник. Пропусна почти цял цикъл занятия към края на последния семестър, като нито предупреди предварително, нито даде някакво обяснение след това. — Той ме погледна многозначително.
Сведох поглед към масата, защото бях съвсем наясно, че някои от заниманията, които бях пропуснал, бяха част от чиракуването ми при Манет в лабораторията за изобретения.
След известно време Манет сви рамене и продължи:
— На всичкото отгоре този път ще те изпитват като ре'лар. Таксите за обучение нарастват за по-високите звания. Неслучайно останах е'лир толкова дълго. — Той ме изгледа строго. — Какво е предположението ми ли? Ще си късметлия, ако се разминеш с по-малко от десет таланта.
— Десет таланта. — Сим цъкна с език и поклати глава съчувствено. — Добре, че имаш много пари.
— Нямам чак толкова много — отвърнах аз.
— Как така нямаш? — учуди се Сим. — Магистрите глобиха Амброуз почти двайсет таланта, след като счупи лютнята ти. Какво направи с всичките тези пари?
Погледнах надолу и леко побутнах с крак калъфа на лютнята.
— Похарчил си всичко за нова лютня? — извика ужасено Симон. — Знаеш ли какво можеше да си купиш с толкова много пари?
— Лютня? — попита Уилем.
— Дори нямах представа, че човек _може_ да похарчи толкова пари за инструмент — озадачи се Симон.
— Можеш да похарчиш доста повече от това — отбеляза Манет. — Инструментите са като конете.
Това ги накара да прекъснат разговора си за момент и да изгледат смутено Манет.
— Това сравнение всъщност е доста удачно — засмях се аз.
— Нали знаете, при конете може да има голяма разлика — кимна със знаещ вид Манет. — Можеш да купиш някоя стара кранта, използвана за оране, за по-малко от талант. Или пък да дадеш четиридесет таланта за някой гордо пристъпващ волдер.
— Не ми се вярва — изсумтя Уил, — не и за истински волдер.
— Точно така — усмихна се Манет. — Колкото и голяма сума да сте чували някой да похарчи за кон, същите пари лесно могат да бъдат похарчени за хубава арфа или цигулка.
Симон изглеждаше смаян от този факт.
— Но баща ми веднъж похарчи двеста и петдесет в брой за кон от високата порода на Каепкаен — рече той.
Наведох се настрани и му посочих един човек.
— Виждаш ли русия мъж ето там? Мандолината му струва два пъти повече от това.
— Но — възрази Симон — конете имат потекло. Можеш да ги развъждаш и продаваш.
— Тази мандолина също има потекло — обясних аз. — Била е направена от самия Антресор. Сигурно е на сто и петдесет години.
Наблюдавах как Сим пое тази информация и заоглежда всички инструменти в помещението.
— И все пак — недоумяваше Сим — двайсет таланта. — Той поклати глава. — Защо не изчака първо да минат приемните изпити? След това можеше да похарчиш за лютня каквото ти е останало.
— Трябваше ми, за да свиря в „При Анкер“ — обясних аз. — Там като техен музикант ми дават безплатна стая и храна. Ако не свиря, не мога да остана.
Това беше истина, но не беше цялата истина. Анкер сигурно щеше да се отнесе с разбиране, ако бях обяснил в какво положение се намирам. Но ако бях изчакал, щеше да ми се наложи да прекарам почти два цикъла без лютня. За мен това щеше да е като усещането за липсващ зъб или крайник. Или като това да прекарам два цикъла със зашита уста. Беше немислимо.
— Освен това не похарчих _всички_ пари за лютнята — добавих аз. — Изникнаха ми и някои други разходи.
По-точно бях платил дълга си на гаелета, от когото бях заел пари.
Беше ми струвало шест таланта, но когато се освободих от дълга си към Деви, се почувствах така, сякаш от гърдите ми е паднала огромна тежест.
Сега обаче усетих как същата тази тежест отново ме налегна. Ако предположението на Манет беше дори наполовина вярно, тогава бях в по-лошо положение, отколкото си мислех.
За щастие светлините изгаснаха, залата утихна и така не ми се наложи да давам по-нататъшни обяснения. Вдигнахме погледи към сцената, на която се качи Мари, водена от Станчион. Той си бъбреше с публиката наблизо, докато тя настройваше цигулката си, а хората в залата се подготвяха да слушат.
Харесвах Мари. Тя беше по-висока от повечето мъже. Беше горда като котка и говореше поне четири езика. Много от музикантите в Имре правеха всичко възможно, за да подражават на последната мода, като се надяваха, че така ще се смесят с благородниците, но Мари носеше пътните си дрехи — работни панталони и ботуши, с които можеш да вървиш трийсет километра.
С това не искам да кажа, че тя ходеше с домашни дрехи. Просто не се интересуваше от мода и не обичаше да се гласи. Дрехите й бяха по мярка, очевидно бяха шити по поръчка. Стояха й добре. Тази вечер тя носеше кафяво и тъмночервено — цветовете на нейната покровителка лейди Джейл.
Четиримата насочихме погледи към сцената.
— Признавам — тихо рече Уилем, — че доста добре огледах Мари.
Манет се изкикоти.
— Това е жена и половина — съгласи се той. — Което означава, че е пет пъти повече жена от жените, с които всички вие сте си имали работа.
При друг случай това щеше да накара и трима ни да възразим и да започнем да се хвалим. Но в гласа на Манет нямаше и помен от подигравка, така че пропуснахме думите му покрай ушите си. Особено като се имаше предвид, че най-вероятно са истина.
— Не и за мен — възпротиви се Симон. — Винаги изглежда така, сякаш се готви да се бори с някого или пък да обяздва див кон.
— Така е — ухили се отново Манет. — Ако живеехме в по-добри времена, щяха да построят храм в чест на такава жена.
Млъкнахме, когато Мари приключи с настройката на цигулката си и с лекота засвири рондо — бавно и нежно като лек пролетен бриз.
Макар да не ми остана време да му го кажа, но Симон донякъде бе прав. Веднъж в „Кремък и магарешки бодил“ бях видял Мари да удря един мъж в гърлото за това, че я бе нарекъл „надута кучка с цигулка“. Когато той падна на земята, тя го и изрита.
Но само веднъж и не на място, където да го нарани сериозно.
Мари продължаваше със своето рондо, като бавният му, сладък ритъм постепенно се засилваше и темпото стана енергично, превръщайки се в мелодия, на която веднага би затанцувал, стига краката ти да са много пъргави или да си доста пиян.
