дворцова клюка, а по-скоро нещо, което можеш да чуеш в някоя кръчма. Долнопробна мълва,
на която никой благородник не би благоволил да обърне внимание. Тъмните му бухалски
очи проблеснаха весело, докато ми го разказваше.
Съгласих се, че тези истории са наистина доста простовати и доста под нивото на такива
изтънчени хора като нас. Наметалото ми ли? Доста е хубаво, нали? Не мога да си спомня
точно къде бях поръчал да ми го ушият. На някое екзотично място.
Между другото, онзи ден бях чул една доста интересна песен за Фелуриан. Би ли искал да
я чуе?
Разбира се, поиграхме и так. Въпреки че дълго време не бях играл, Бредон каза, че
уменията ми са се подобрили. Изглежда, започвах да се уча как да играя красиво.
* * *
Не е необходимо да казвам, че следващия път, когато Алверон изпрати да ме повикат,
отидох. Изкушавах се да закъснея с няколко минути, но се въздържах, защото знаех, че от
това няма да последва нищо добро.
Маерът се разхождаше сам, когато го срещнах в градината. Стоеше изправен и с вдигнати
рамене и никой никога не би предположил, че му се е налагало да се обляга на ръката ми
или да използва бастун.
— Квоте — топло ми се усмихна той, — радвам се, че намери време да ме посетиш.
— За мен винаги е удоволствие, ваша милост.
— Да се разходим ли? — попита той. — По това време на деня гледката от южния мост е
приятна.
Закрачих заедно с него по пътеката, която се виеше между грижливо подрязаните живи
плетове.
— Забелязах, че си въоръжен — отбеляза той с очевидно неодобрение в гласа.
Ръката ми несъзнателно докосна Цезура. Сега беше вързан на бедрото ми вместо през
рамото.
— Има ли нещо лошо в това, ваша милост? Мислех, че всички мъже във Винтас имат
право да носят оръжие.
— Едва ли е уместно — рече той, като наблегна на последната дума.
— Разбрах, че в кралския двор в Ренере няма благородник, който би се осмелил да се
покаже без меча си.
— Добре казано, но ти не си благородник — хладно посочи Алверон — и не е лошо да не
го забравяш.
Не отговорих нищо.
— Освен това този обичай е варварски и рано или късно ще създаде неприятности на
краля. Независимо от това какъв е обичаят в Ренере, в моя град, в моя дом и в моята градина
няма да идваш при мен въоръжен. — Той се обърна и ме погледна строго.
— Извинявам се, ако съм ви засегнал, ваша милост — спрях и направих по-дълбок
поклон от онзи, който бях направил преди малко.
Демонстрацията на моята покорност, изглежда, го успокои. Той се усмихна и сложи ръка
на рамото ми.
— Няма нужда от всичко това. Ела да погледнем огъня на скръбта. Листата му скоро ще
се завъртят.
Повървяхме близо час, като разговаряхме приятелски за дреболии. Бях неизменно учтив и
настроението на Алверон продължи да се подобрява. Ако задоволяването на егото му
можеше да ми помогне да запазя неговото благоволение, това беше малка цена, за да си
осигуря покровителството му.
— Трябва да кажа, че бракът ви се отразява добре.
— Благодаря ти — любезно кимна той. — Открих, че семейният живот ми харесва.
— Предполагам, че здравето ви продължава да се подобрява? — попитах аз,
доближавайки се до границите на онова, за което можехме да разговаряме публично.
— Все повече и повече — отвърна той. — Без съмнение това е още една от ползите от
семейния живот.
Той ми хвърли поглед, който ми подсказа, че не би одобрил по-нататъшни въпроси по
тази тема, поне не и на място като това.
Продължихме да се разхождаме, като кимахме на благородниците, които срещахме.
Маерът бъбреше за незначителни неща, за слуховете в двора. Аз играех неговата игра и
подавах своите реплики в събеседването. Но истината беше, че исках това да свърши, за да
можем да проведем сериозен разговор насаме.
Но също така знаех, че Алверон не обича да бъде пришпорван по време на разговор.
Събеседванията ни следваха нещо като ритуал. Ако нарушах това, нямаше да постигна нищо
друго, освен да го подразня. Така че изчаквах подходящия момент, миришех цветята и се
преструвах на заинтригуван от дворцовите клюки.
След четвърт час в разговора настъпи характерната пауза. След това предстоеше да
започнем спор. После можехме да отидем на някое място, което е достатъчно усамотено, за
да можем да разговаряме по важни въпроси.
— Винаги съм смятал — най-сетне започна Алверон, насочвайки се към темата на
днешния ни разговор, — че всеки има свой въпрос, който е в центъра на същността му, на
онова, което е той.
— Какво имате предвид, ваша милост?
— Вярвам, че всеки има някакъв въпрос, който го движи напред. Въпрос, който го държи
буден нощем. Въпрос, който го измъчва, както мисълта за кокала тормози кучето. Ако
разбереш въпроса на даден човек, това те приближава до възможността да разбереш него
самия. — Той ми хвърли кос поглед с някакво подобие на усмивка. — Или поне аз винаги
съм смятал, че е така.
Обмислих за момент думите му.
— Ще трябва да се съглася с вас, ваша милост.
Алверон повдигна вежди.
— Съгласяваш се толкова лесно? — В гласа му прозвуча леко разочарование. — Очаквах
известна съпротива от твоя страна.
Поклатих глава доволен, че ми се открива удобна възможност да повдигна въпроса, който
ме вълнуваше.
— От години ме тревожи един въпрос и предполагам, че ще продължи да ме тревожи още
години напред. Така че за мен онова, което казвате, има дълбок смисъл.
— Наистина ли? — попита той с жаден интерес. — Какъв е той?
Обмислих дали да не му кажа истината за моето търсене на чандрианите и за смъртта на
трупата ми. Тази тайна продължаваше да се таи в сърцето ми, тежка като голям гладък
камък. Беше нещо твърде лично, за да го кажа на толкова интелигентен човек като маера. И
което беше по-важно, това щеше да разкрие моята връзка с Едема Рух, нещо, което не бях
направил публично достояние в двора му. Алверон знаеше, че не съм благородник, но
нямаше представа, че произходът ми е чак толкова нисък.
— Това трябва да е много важен въпрос за теб, щом ти трябва толкова дълго време, за да
го обмислиш — пошегува се маерът, докато се колебаех. — Хайде, настоявам. Всъщност ще
ти предложа сделка — въпрос срещу въпрос. Може би ще си помогнем взаимно да намерим
своите отговори.
Едва ли можех да се надявам на по-голямо насърчаване от това. Замислих се за момент,
за да подбера внимателно думите си.
— Къде са амирите?
— Амирите с окървавени ръце — замислено каза сякаш на себе си Алверон и след това
ми хвърли кос поглед. — Предполагам, че не питаш къде са телата им?
— Не, ваша милост — мрачно отвърнах аз.
— Интересно — отбеляза той и лицето му стана замислено.
Поех си облекчено дъх, почти бях очаквал да ми даде някой лекомислен отговор и да ми
каже, че амирите са мъртви от векове. Вместо това той рече:
— Изучавах сериозно амирите, когато бях млад, знаеш ли това?
— Наистина ли, ваша милост? — попитах аз, изненадан от големия си късмет.
Той ме погледна и на устните му заигра лека усмивка.
— Не е толкова учудващо. Когато бях момче, исках да съм един от амирите. — Той
изглеждаше леко смутен. — Не всички истории за тях са зловещи. Те са извършили значими
неща. Направили са трудни избори, които никой друг не е искал да направи. Тези неща
плашат хората, но вярвам, че те са били велика сила, бореща се на страната на доброто.
— И аз винаги съм смятал така — признах аз. — Питам просто от любопитство — коя е
вашата любима история?
— Атрейон — малко тъжно отговори маерът. — Не съм се сещал за това от години.
Вероятно бих могъл да изрецитирам по памет „Осемте клетви на Атрейон“. — Той поклати
глава и ме погледна. — А ти?
— Атрейон е малко кървав за мен — признах аз.
Алверон изглеждаше развеселен.
— Не са ги наричали „амирите с окървавените ръце“ без причина — отбеляза той. —
Татуировките на сиридите едва ли са били просто за украса.
— Така е — съгласих се аз. — И все пак предпочитам сър Савиен.
— Разбира се — кимна той, — ти си романтик.
Повървяхме мълчаливо известно време, завихме зад ъгъла и минахме покрай един
фонтан.
— Бях очарован от тях като дете — най-сетне рече Алверон, сякаш признаваше нещо, от
което малко се срамува, — мъже и жени със силата на църквата зад гърба им. И това е било
във времето, когато цялото могъщество на Атур е стояло зад църквата — усмихна се той. —
Смели, свирепи и отговарящи за постъпките си единствено пред себе си и пред бог.
