момчето е като железен чук.
— Как се отваря? — попитах аз.
Повъртях я в ръце и почувствах как вътре нещо мърда. Видимо нямаше панти или нещо
такова, дори не се виждаше процеп там, където трябваше да е капакът. Изглеждаше просто
като едно цяло парче от тъмно и тежко дърво. Но знаех, че е нещо като кутия. Изглеждаше
като кутия. И тя искаше да бъде отворена.
— Не знаем — отвърна Мелуан.
Може би щеше да добави още нещо, но съпругът ѝ нежно я прикани да замълчи.
— Какво има вътре? — отново я наклоних и усетих как съдържанието ѝ се размърда.
— Не знаем — повтори тя.
Самото дърво беше интересно. Беше достатъчно тъмно, за де е роах, но имаше
тъмночервена зърнеста структура. Леко миришеше… на нещо. Беше позната миризма, за
която не можех да се сетя на какво точно ми напомня. Наведох лице към повърхността му и
вдъхнах дълбоко през носа си уханието му, което почти наподобяваше аромата на лимон.
Мирисът беше дразнещо познат.
— Какво е това дърво?
Мълчанието им беше достатъчно ясен отговор на въпроса ми.
Вдигнах поглед и видях, че и двамата ме гледат.
— Май не искате особено да ми помагате, нали? — Усмихнах се, за да смекча думите си.
Алверон седна по-напред на стола си.
— Трябва да признаеш — рече той с едва прикрито вълнение, че това е превъзходен
въпрос. И преди си ми демонстрирал умението си да правиш обосновани предположения. —
Сивите му очи проблеснаха. — И така, какво е твоето предположение за това?
— Това е семейна ценност — спокойно отвърнах аз, — много стара…
— Колко стара мислиш, че е? — нетърпеливо ме прекъсна маерът.
— Може би горе-долу на три хиляди години — отвърнах аз и като видях как Мелуан
замръзна изненадано, добавих: — Да разбирам ли, че предположението ми е близо до
вашите собствени предположения?
Тя мълчаливо кимна.
— Резбата без съмнение се е изтрила от дългите години употреба.
— Резба ли? — попита Алверон и се приведе напред на стола си.
— Едва доловима е — отговорих аз и затворих очи, — но я усещам.
— Аз нищо такова не съм усетил.
— Нито пък аз — намеси се Мелуан.
Това сякаш я обиждаше.
— Имам изключително чувствителни ръце — честно признах аз. — Нужни са ми за
моята работа.
— За твоята магия ли? — попита тя с нотка на добре прикрито, детинско благоговение.
— И за музиката — добавих аз. — Ще ми позволите ли?
Тя кимна. Тогава взех ръката ѝ в своята и я притиснах към горната част на кутията.
— Ето тук. Можете ли да я почувствате?
Мелуан сбърчи чело в опит да се съсредоточи.
— Може би съвсем леко. — Тя отдръпна ръка. — Сигурен ли си, че е резба?
— Твърде равномерна е, за да е случайност. Как така никога преди не сте я забелязали?
Не се ли споменава за нея в нито една от историите, които са ви разказвали?
— Никой не би помислил да записва каквото и да е за кутията Лоеклос. — Изглеждаше
изненадана. — Нали ти казах, че това е тайната на тайните?
— Покажи и на мен — подкани ме Алверон.
Прокарах пръстите му върху резбата.
— Нищо не усещам — намръщи се той. — Сигурно пръстите ми са твърде стари.
Възможно ли е да са букви?
Поклатих глава.
— Шарката е плавна като спирали. Но не се повтаря, променя се… — Внезапно ме
порази една мисъл. — Може да е илишки възел за разказване на истории.
— Можеш ли да го прочетеш? — попита маерът.
Прокарах пръсти върху резбата.
— Не знам достатъчно илишки, за да прочета и прост възел, дори ако връвта беше между
пръстите ми — поклатих глава аз. — Освен това възлите вероятно са се променили през
последните три хиляди години. Познавам няколко човека в Университета, които биха могли
да го прочетат.
Алверон погледна Мелуан, но тя категорично поклати глава.
— Няма да позволя това да бъде разказвано на непознати.
Маерът изглеждаше разочарован от този отговор, но не настоя. Вместо това се обърна
отново към мен:
— Позволи ми да ти задам отново твоите собствени въпроси. Какво е това дърво?
— Издържало е три хиляди години — започнах да разсъждавам на глас. — Тежко е,
въпреки че е кухо. Така че трябва да е бавно растящо дърво като габъра или ренела. Цветът и
теглото му ме карат да мисля, че в него има и доста метал като в роаха. Вероятно желязо и
мед — свих рамене. — Това е всичко, което мога да предположа.
— Какво има вътре?
Помислих малко, преди да кажа каквото и да е.
— Нещо по-малко от кутия за сол… — подхванах аз.
Мелуан се усмихна, но Алверон леко се намръщи, затова побързах да продължа.
— По начина, по който се премества тежестта му, когато го наклоня, изглежда, че е нещо
метално. — Затворих очи и се заслушах в приглушеното трополене на онова, което се
движеше в кутията. — Не. По тежестта му съдя, че може би е нещо, направено от стъкло или
камък.
— Нещо ценно — каза маерът.
Отворих очи.
— Не непременно. Станало е ценно, защото е старо и защото е в семейството от толкова
дълго. Освен това е ценно, защото е загадка. Но било ли е ценно още от самото начало? —
свих рамене. — Кой би могъл да каже?
— Но човек обикновено заключва неща, които са ценни — изтъкна Алверон.
— Точно така. — Вдигнах кутията и показах гладката ѝ повърхност. — Тя не е
заключена. Всъщност може би е затворена, защото в нея има нещо опасно.
— Защо мислиш така? — с любопитство попита маерът.
— Защо ще си правят този труд? — възпротиви се Мелуан. — Защо ще запазват нещо
опасно? Ако нещо е опасно, човек го унищожава. — Изглежда, че тя намери отговора на
собствения си въпрос в момента, в който го изрази на глас. — Освен ако то не е било не
само опасно, но и ценно.
— Може би е било твърде полезно, за да бъде унищожено — предположи Алверон.
— Може би не може да бъде унищожено — додадох аз.
— Последният и най-важен въпрос — продължи маерът и се наведе още по-напред на
стола си, — как се отваря?
Дълго гледах кутията, повъртях я в ръцете си, натиснах страните ѝ. Прокарах пръсти по
резбата, опитвайки се да открия процеп, който очите ми не можеха да забележат. Раздрусах
я леко, помирисах въздуха около нея и я вдигнах на светлината.
— Нямам представа — признах накрая.
— Предполагам, че очаквах прекалено много. — Раменете на Алверон леко се отпуснаха.
— Може би е някаква магия?
Поколебах се дали да не му кажа, че такава магия съществува само в приказките.
— Не и такава, която ми е позната.
— Някога мислила ли си дали просто да не я разрежеш, за да я отвориш? — обърна се
маерът към съпругата си.
Мелуан изглеждаше точно толкова ужасена от това предложение, колкото и аз самият.
— Никога! — отвърна тя, щом успя да си поеме дъх. — Това са корените на нашия род.
По-скоро бих посипала със сол всеки акър от нашите земи.
— И като се има предвид колко е твърдо това дърво — побързах да вметна аз, — най-
вероятно ще унищожи онова, което е вътре. Особено ако е нещо крехко.
— Беше само идея — успокои жена си Алверон.
— Необмислена идея — остро натърти Мелуан и след това, изглежда, се разкая за думите
си. — Съжалявам, но самата мисъл… — Тя не довърши, очевидно смутена.
— Разбирам, скъпа — потупа ръката ѝ той. — Права си, идеята не беше добра.
— Мога ли вече да я прибера? — попита го Мелуан.
Неохотно ѝ върнах кутията.
— Ако имаше ключалка, щях да се опитам да я отключа, но дори не мога да предположа
къде се намират пантата или процепът на капака.
„В дървена кутия без ключалка/ Лаклес пази топчетата малки на мъжа си.“ Детските
стихчета за скачане на въже зазвучаха в главата ми и едва успях да сподавя смеха си в
прокашляне.
Маерът сякаш не забеляза това.
— Както винаги разчитам на твоята дискретност — заяви той и се изправи. — За
съжаление опасявам се, че не разполагаме с още много време. Сигурен съм, че имаш други
неща, за които да се погрижиш. Какво ще кажеш да се срещнем утре и да обсъдим амирите?
След втората камбана?
Бях се изправил заедно с него.
— Ако ваша милост няма нищо против, има още един въпрос, който трябва да обсъдим.
Той ме погледна сериозно.
— Предполагам, че е нещо важно?
— Неотложно, ваша милост — нервно отвърнах аз. — Не може да бъде отлагано. Щях да
ви го спомена по-рано, ако бяхме насаме и разполагахме с достатъчно време.
— Много добре — рече Алверон и седна отново. — Какъв е този толкова спешен въпрос?
— Леранд — каза Мелуан с лек укор, — вече закъсняваме. Хаянис ще ни очаква.
— Ще почака — отвърна той. — Квоте ми служи добре във всяко отношение. Той не
