— Предполагам, че не всичко е наред — сухо отбеляза Алверон.
— Когато почукахме на вратата на кулата, не последва отговор. Дагон ни накара да я разбием. Имаше… Не знам какво беше това, ваша милост. Някакъв зъл дух. Андерс е мъртъв. Каудикус го няма в стаите му, но Дагон го търси.
Изражението на Алверон помръкна.
— По дяволите! — изруга той и удари с юмрук подлакътника на стола си.
Челото му се смръщи и той шумно въздъхна.
— Много добре — каза и махна на гвардееца да си върви.
Пазачът стоеше сковано.
— Сър, Дагон ми нареди да не ви оставям без охрана.
Маерът му хвърли опасен поглед.
— Добре, но застани ето там. — Той посочи ъгъла на стаята.
Гвардеецът изглеждаше напълно доволен да се оттегли в дъното. Алверон се наведе напред и притисна върховете на пръстите към челото си.
— Как, в името на бога, е заподозрял?!
Въпросът беше реторичен, но ме накара да се замисля.
— Ваша милост взе ли си лекарството вчера?
— Да, да. Направих всичко точно по същия начин, както и предишните дни.
Само дето не беше изпратил мен да му донеса лекарството, помислих си аз.
— Шишенцето още ли е тук? — попитах аз.
Оказа се, че е тук. Стейпс ми го донесе. Махнах тапата и прокарах пръст по вътрешната страна на стъклото.
— Какъв е вкусът на лекарството на ваша милост?
— Казах ти вече — леко солено и горчиво.
Видях как очите на маера се разшириха, когато поднесох пръст към устата си и го докоснах леко с върха на езика.
— Да не си полудял? — невярващо извика той.
— Сладко — простичко отвърнах аз.
След това си изплакнах устата с вода и я изплюх колкото се може по-деликатно в една празна чаша. Извадих сгънато пакетче от джоба на жилетката си, отсипах малко количество от него в ръката си и го изядох с гримаса на лицето.
— Какво е това? — поинтересува се Стейпс.
— Лигелен — излъгах аз, защото знаех, че истинският отговор, че това са въглени, само ще предизвика допълнителни въпроси.
Напълних си отново устата с вода и я изплюх. Този път тя беше черна и Алверон и Стейпс я изгледаха стреснато.
— Нещо го е накарало да заподозре, че не си вземате лекарството, ваша милост — продължих аз. — Ако вкусът му е бил различен, вие е трябвало да го попитате за това.
— Видях го снощи — кимна маерът. — Попита ме как се чувствам. — Той пак удари леко с юмрук подлакътника на стола си. — Проклет късмет! Ако има поне малко мозък, е изчезнал още преди половин ден. Никога няма да го хванем.
Мислех да му напомня, че ако от самото начало ми беше повярвал, нищо от това нямаше да се случи, но после размислих.
— Бих ви посъветвал да наредите на вашите хора да стоят настрана от неговата кула, ваша милост. Имал е време да подготви там много неприятни изненади, клопки и всякакви подобни.
— Да — кимна Алверон и разтри очите си с ръка. — Разбира се. Погрижи се за това, Стейпс. Мисля, че ще си почина малко. Може да мине известно време, преди да успеем да решим този въпрос.
Приготвих се да си вървя, но маерът ми махна да седна обратно на стола.
— Квоте, остани за малко и ми приготви чай, преди да си тръгнеш.
Стейпс звънна на слугите. Докато почистваха остатъците от храната, те ми хвърляха любопитни погледи. Не само че седях в присъствието на господаря, но и се хранех заедно с него в покоите му. Новината щеше да се разчуе в цялото имение за по-малко от десет минути.
След като слугите си тръгнаха, направих на Алверон още чай. Готвех се да си тръгвам, когато той заговори над чашата си толкова тихо, че гвардеецът да не го чуе.
— Квоте, ти се оказа човек, на който може да се има пълно доверие, и аз съжалявам за всички съмнения относно теб, които имах за кратко. — Той отпи от чая си и преглътна, преди да продължи: — За съжаление не мога да позволя новината за опита да бъда отровен да се разпространи. Особено след като отровителят успя да се измъкне. — Хвърли ми многозначителен поглед. — Това би попречило на деликатното дело, което обсъждахме преди.
Кимнах. Разпространяването на информацията, че собственият му арканист почти бе успял да го убие, едва ли щеше да помогне на Алверон да спечели ръката на жената, за която се надяваше да се ожени.
— За нещастие — продължи той — обстоятелството, че се налага да запазим тайна, също така ще ми попречи да ти дам наградата, която без съмнение напълно заслужаваш. Ако ситуацията беше различна, щях да изразя благодарността си, като те даря със земи. Щях да те удостоя и с титла. Моето семейство все още притежава тази власт и тя не е контролирана от краля. — Когато осъзнах какво ми казва маерът, главата ми се замая. — Ала ако направя нещо такова, ще трябва да дам някакво обяснение. А точно това не мога да си позволя.
Алверон протегна ръка и на мен ми отне известно време да осъзная, че ми предлага да я стисна. Човек обикновено не може просто да се здрависа с маер Алверон. Веднага съжалих, че единственият присъстващ, който може да види това, е гвардеецът. Надявах се, че той ще се разприказва.
Тържествено стиснах ръката му и маерът продължи:
— Имам голям дълг към теб. Ако някога имаш нужда, ще получиш цялата помощ, която може да ти окаже един благодарен лорд.
Кимнах любезно, опитвайки се да запазя самообладание въпреки вълнението си. Точно на това се бях надявал. С възможностите, с които разполагаше Алверон, можех да направя добре обмислено проучване на амирите. Той можеше да ми осигури достъп до архивите на манастирите, частните библиотеки и местата, където се съхраняваха и редактираха важни документи, както се правеше в Университета.
Но аз знаех, че сега не е подходящият момент да го моля за това. Маерът вече ми бе обещал помощ. Можех просто да изчакам подходящия случай и да избера вида помощ, който ми е най-необходим.
Когато излязох от стаите на Алверон, Стейпс ме изненада с внезапна, мълчалива прегръдка. Едва ли лицето му би могло да изразява повече благодарност, дори и да бях измъкнал семейството му от горяща сграда.
— Млади господарю, съмнявам се, че бихте разбрали колко много съм ви задължен. Ако някога имате нужда от каквото и да било, просто ме осведомете.
Той сграбчи ръката ми и ентусиазирано я разтърси нагоре-надолу. Същевременно усетих как сложи нещо в шепата ми.
След това останах сам в коридора. Разтворих ръката си и видях в нея красив сребърен пръстен с името на Стейпс, гравирано върху него. До него имаше втори пръстен, който изобщо не беше от метал. Беше гладък и бял и върху повърхността му с груби букви също бе гравирано името на прислужника. Нямах представа какво би могло да означава нещо такова.
Върнах се в стаите си, почти зашеметен от неочаквания си късмет.
> 65.
> Красива игра
На следващия ден оскъдните ми вещи бяха преместени в покои, които маерът смяташе за по-подходящи за човек, ползващ се с пълното му благоразположение. Стаите бяха общо пет — три от тях с прозорци, гледащи към градината.
Беше любезен жест, но не се сдържах да не си помисля, че тези помещения са още по-далече от кухнята. Докато стигнеше до мен, храната ми щеше да е студена като камък.
Беше минал едва час, откакто се бях настанил, когато пристигна куриер с пръстена на Бредон и картичка, на която пишеше: „Възхитителен нов апартамент — кога?“
Обърнах картичката, написах „Веднага щом пожелаете“ и изпратих момчето обратно.
Поставих сребърния му пръстен върху поднос във всекидневната си. Сега в купата до него измежду железните пръстени проблясваха два сребърни.
Отворих вратата и видях как Бредон ме гледа като бухал с тъмните си очи, обрамчени от ореола на бялата му брада и коса. Той се усмихна и ми се поклони, пъхнал бастун под мишницата. Предложих му да седне, след което се извиних учтиво и го оставих за малко насаме в гостната, както изискваше изтънченото поведение.
Едва бях прекрачил прага на вратата, когато чух от съседната стая да се разнася звучният му смях.
— Хо, хо! — възкликна той. — Ето това вече е нещо!
Когато се върнах, Бредон седеше до дъската за так и държеше двата пръстена, които наскоро бях получил от Стейпс.
— Това безспорно е сериозен обрат — отбеляза той. — Очевидно съм преценил погрешно ситуацията, когато вчера куриерът ми бе върнат от вратата ти от един доста навъсен страж.
Усмихнах му се.
— Последните няколко дни бяха доста вълнуващи — обясних аз.
Бредон наведе глава, изкикоти се и така заприлича на бухал дори повече от обикновено.
— Смея да твърдя — каза той, като вдигна сребърния пръстен, — че това само по себе си говори много. Но това — той посочи с бастуна си към белия пръстен — е нещо съвсем различно.
Издърпах един стол и седнах срещу него.
— Ще бъда откровен с вас — рекох. — Мога само да гадая от какво е направен този пръстен, камо ли да предположа какво означава.
— Това е забележително откровено признание от твоя страна — повдигна вежди Бредон.
