За щастие те не се движеха много бързо и аз лесно ги открих. Дена водеше момичето обратно към по-хубавата част на града. Вкара я в една прилично изглеждаща странноприемница с нарисуван върху табелата й петел.
Постоях малко отвън и се опитах да видя разположението на странноприемницата през един от прозорците. След това придърпах качулката по-плътно над лицето си, влязох вътре, отидох в задната част и се настаних от другата страна на преградна стена, точно зад ъгъла, където седяха Дена и младото момиче. Ако исках, можех да се наведа и да надникна към тяхната маса, но така, както бях застанал, нито аз можех да ги видя, нито те мен.
Общото помещение беше, кажи-речи, празно и сервитьорката дойде почти веднага, щом седнах. Тя хвърли поглед към скъпия плат на плаща ми и се усмихна.
— Какво да ви донеса?
Погледнах към впечатляващото разнообразие от полирани чаши зад бара. Махнах на сервитьорката да се приближи и заговорих тихо с дрезгав глас, сякаш се възстановявах от кашлица, причинена от загърлица.
— Ще пийна една „кръгла“ уиски — поръчах аз — и чаша хубаво фелоранско червено вино.
Тя кимна и се отдалечи.
Насочих настроените си за подслушване уши към съседната маса.
— … акцента ти — чух да казва Дена. — Откъде си?
Настъпи пауза, последвана от шепота на момичето, когато й отговори. Тъй като тя беше с гръб към мен, не можех да чуя какво казва.
— Това не е ли в западния фарел? — попита Дена. — Озовала си се доста далеч от дома си.
Отново се чу шепотът на момичето. Сетне настъпи продължителна пауза, по време на която не чувах нищо. Не можех да разбера дали беше спряла да говори, или шепнеше твърде тихо, за да я чуя. Потиснах внезапното си желание да се наведа напред и да надникна към масата им.
След това отново дочух шепот — беше едва доловим.
— Знам, че е казал, че те обича — меко рече Дена. — Те всички го казват.
— Два бита. — Сервитьорката постави пред мен чаша с вино и ми подаде „кръглата“.
Милостиви Техлу! С такива цени не е чудно, че мястото беше почти празно.
Гаврътнах уискито на една глътка и едва се сдържах да не се закашлям, когато то изгори гърлото ми. След това извадих от кесията си цял сребърен раунд, сложих тежката монета на масата и я покрих с празната „кръгла“.
Махнах отново на сервитьорката да се приближи.
— Имам едно предложение за теб — тихо й казах аз. — В момента единственото, което искам, е да си седя тук тихо, да пия вино и да остана насаме с мислите си. — Потупах обърната кръгла чаша с монетата под нея. — Ако успея да направя това, без никой да ме прекъсне, всичко това е твое, след като извадиш от него цената на напитките. — При тези думи очите й леко се разшириха и се стрелнаха към чашата с монетата. — Но ако някой дойде и ме обезпокои дори и с желанието да ми бъде полезен, дори и за да попита дали искам нещо за пиене, просто ще платя и ще си тръгна. — Вдигнах поглед към нея. — Можеш ли да ми помогнеш да остана насаме тази нощ?
Тя кимна алчно.
— Благодаря ти.
Сервитьорката веднага отиде при жената зад бара и посочи към мен няколко пъти. Малко се поотпуснах. Сега вече бях сравнително сигурен, че вниманието им няма да е насочено към мен.
Отпих от виното и се заслушах.
— … се занимава баща ти? — попита Дена.
Разпознах начина, по който говореше. Беше същият нисък, мек тон, използван от баща ми, когато се обръщаше към плашливи животни. Глас, предназначен да успокоява и да предразполага.
Момичето отново зашепна и Дена й отговори:
— Това е хубава работа. Тогава ти какво правиш тук?
Разнесе се нов шепот.
— Ръцете му започнаха да шарят, нали? — сухо я попита Дена. — Е, най-големите синове са си такива.
Момичето заговори отново, този път гласът й беше разгорещен, макар че не можех да различа думите.
Излъсках малко повърхността на чашата за вино с крайчеца на плаща си и след това я наклоних леко напред. Виното беше толкова тъмночервено, че изглеждаше почти черно. Превръщаше едната страна на чашата в огледало. Не съвършено огледало, но можех да видя някои дреболии върху масата зад ъгъла.
Чух Дена да въздъхва, прекъсвайки ниския шепот на момичето.
— Нека да позная — рече Дена и гласът й прозвуча раздразнено. — Откраднала си среброто или нещо подобно и след това си избягала от града.
Малкото отражение на момичето остана неподвижно.
— Но нещата не се оказаха такива, каквито си мислеше, нали? — каза Дена, този път по-меко.
Видях как раменете на момичето потрепват и чух поредица от тихи, сърцераздирателни ридания. Отместих поглед от чашата и я оставих на масата.
— Ето — чу се звукът от чаша, поставена върху масата, — изпий това — подкани я Дена. — Ще ти помогне малко, не много, но все пак ще ти помогне.
Риданията спряха. Момичето изненадано се закашля и леко се задави.
— Ти, бедно и глупаво създание — меко рече Дена. — Като те гледам, сякаш виждам себе си в огледалото.
За пръв път момичето заговори достатъчно високо, за да я чуя:
— Мислех, че след като той така или иначе ще се възползва от мен безплатно, ще мога да отида някъде, където сама да си ги подбирам и да ми плащат за това… — Гласът й заглъхна дотолкова, че вече не долавях думите, а само интонацията, с която ги изричаше.
— „Кралят с десетте пенита?“ — невярващо я прекъсна Дена.
Тонът й беше по-злъчен, отколкото някога го бях чувал.
— Кист и крейл! Мразя тази проклета пиеса! Глупава модеганска приказка! Светът не е устроен така.
— Но… — започна момичето.
— Няма млад, облечен в дрипи принц, който те чака, за да те спаси — сряза я Дена. — А дори и да имаше, каква ще си ти за него? Ще си като бездомно куче, което е открил в мръсния канал. Той ще те притежава. И след като те отведе у дома си, кой ще те спаси от него?
Настъпи мълчание. Момичето се закашля, но този път по-кратко.
— И така, какво да правим с теб? — попита Дена.
Момичето подсмръкна и отвърна нещо.
— Ако можеше да се грижиш за себе си, сега нямаше да седим тук — не се съгласи Дена.
Отвърна й нов шепот.
— Това е една възможност — рече Дена. — Ще ти вземат половината от парите, които получаваш, но пак е по-добре от това да не получиш нищо и на всичкото отгоре да ти прережат гърлото. Предполагам, че тази нощ сама си разбрала това.
Чу се звукът от шумолене на плат. Наклоних чашата си с вино, за да погледна какво става, но видях само, че Дена прави някакво неясно движение.
— Да видим какво имаме тук — каза тя.
След това се разнесе познатото звънтене на монети върху масата.
Момичето прошепна нещо с благоговение.
— Не, не съм — отвърна Дена. — Не е толкова много, ако са всичките пари, които имаш. Досега трябва да си разбрала колко скъпо е да се издържаш сама в града.
Този път тонът в края на шепота се повиши — момичето беше задало въпрос.
Чух как Дена си пое дъх и след това бавно го изпусна.
— Защото някой ми помогна някога, когато имах нужда от това — отвърна тя. — И защото ако някой не ти помогне, след няколко дни ще бъдеш мъртва. Послушай думите на човек, който сам е взимал немалко погрешни решения.
Последва звукът от плъзгането на монети по масата.
— Добре — рече Дена. — Първата възможност е да се захванеш с чиракуване. Малко си стара за това и ще струва пари, но можем да го уредим. Нищо кой знае какво — тъкане, шиене. Ще те карат да работиш много, но ще имаш стая и храна и ще се научиш на занаят.
Разнесе се въпросителен шепот.
— С твоя акцент? — многозначително я попита Дена. — Можеш ли да накъдриш косата на някоя дама? Да гримираш лицето й? Да поправиш роклята й? Да плетеш дантела? — Последва пауза. — Не, не, нямаш нужното обучение, за да бъдеш домашна прислужница, а и аз не знам кого да подкупя за това.
Чу се звънтенето на купчина монети.
— Втората възможност — продължи Дена — е да ти намерим стая, докато тази синина изчезне. — Отново плъзгане на монети. — След това ти купуваме място за пощенска кола, за да се прибереш у дома. — Още монети. — Отсъствала си един месец. Това време е напълно достатъчно, за да започнат да се безпокоят за теб. Когато се върнеш вкъщи, те ще са просто щастливи, че си жива.
Шепот.
— Кажи им каквото искаш — отвърна Дена. — Но ако имаш поне малко мозък в главата, ще гледаш то да звучи разумно. Никой няма да повярва, че си срещнала принц, който те е изпратил у дома.
Този път шепотът беше толкова тих, че едва го чувах.
— Разбира се, че ще е трудно, малко, глупаво момиче — сопна се Дена. — Ще ти натякват за това до края на живота ти. Хората ще шепнат, когато вървиш по улицата. Няма да ти е никак лесно да си намериш съпруг. Ще загубиш приятели. Но това е цената, която ще трябва да платиш, ако искаш да се върнеш към някакво подобие на нормален живот. — Монетите пак иззвънтяха, когато бяха събрани на купчина. — Третата възможност е следната — ако си сигурна, че искаш да бъдеш уличница, можем да уредим нещата така, че да не свършиш мъртва в някоя канавка. Имаш хубаво лице, но ще ти трябват подходящи дрехи. — Отново се чу плъзгане на монети. — И ще трябва да те научат на маниери. — Още монети. — А и някой ще трябва да ти помогне да се отървеш от този твой акцент. — Последваха нови монети.
