Калайджията огледа коня отново и въздъхна отривисто.
— Е, както вече казах, хващаш ме в малко неизгодно положение. Колко искаш за него?
— Ами — отвърнах аз, — Кетх-Селхан е чистокръвен кершаенски кон и трябва да признаеш, че цветът му е възхитителен. По него няма и петънце, което да не черно. И косъм дори…
Калайджията избухна в смях.
— Вземам си думите обратно — каза той. — Всъщност си много лош лъжец.
— Не виждам какво е толкова смешно — рекох малко остро аз.
Калайджията ме изгледа странно.
— Няма и един бял косъм, а? — Той кимна към задницата на Селхан. — Но ако той е изцяло черен, то тогава аз съм Орен Велситер.
Обърнах се и видях, че задният ляв крак на Кетх-Селхан има ясно различим бял чорап, който стигаше почти до средата.
Смаян от видяното, аз отидох до задницата му и се наведох да погледна. Цветът не беше чисто бял, по-скоро избледняло сиво. Можех да усетя слабата миризма на потока, през който бяхме преминали в последната част на пътуването ни. Миризмата на разтворители.
— Тоя мошеник — казах аз невярващо. — Продал ми е боядисан кон.
— Името не ти ли го подсказа? — изкикоти се калайджията. — _Кетх-Селхан?_ Бога ми, момче, някой се е подиграл с теб.
— Името му означава „първа нощ“ — казах аз.
— Сиаруто ти е малко поръждясал — поклати глава мъжът. — _Кет-Селем_ е „първа нощ“. _Селхан_ означава „чорап“. Името му е „Един чорап“.
Припомних си реакцията на търговеца, когато избрах името. Нищо чудно, че изглеждаше толкова смутен.
Нищо чудно и че свали цената толкова бързо и лесно. Мислел е, че знам малката му тайна.
Калайджията се засмя на изражението на лицето ми и ме потупа по гърба.
— Не се ядосвай, момче. От време на време се случва и на най-добрите от нас. — Той се обърна и взе да тършува из вързопите си. — Мисля, че имам нещо, което ще ти хареса. Нека ти предложа замяна. — Той се обърна и ми подаде нещо черно и възлесто като парче плавей.
Взех го от него и го разгледах. Беше тежко и студено на пипане.
— Буца желязна шлака? Да не би да ти е свършил магическият боб?
Калайджията извади с другата си ръка една карфица. Той я доближи на около педя разстояние и след това я пусна. Вместо да падне, карфицата отлетя встрани и залепна към гладката топка черно желязо.
Поех си възхитено дъх.
— Камък от Лоден? Никога не съм виждал такъв.
— Строго погледнато, е камък от Требон — простичко каза той, — тъй като никога не съм бил в Лоден, но си близо до истината. Долу, в Имре, всякакви хора биха се заинтересували от това красиво нещо…
Кимнах разсеяно, докато го въртях в ръцете си. Винаги съм искал да видя притеглящ камък, още от дете. Отлепих карфицата, усещайки странното привличане между нея и гладкия черен метал. Изпитах удивление — в ръцете си държах парче желязо от звездите.
— Колко мислиш, че струва? — попитах аз.
Калайджията леко примлясна с уста.
— Ами, точно в момента си мисля, че струва горе-долу колкото един чистокръвен кершаенски товарен кон…
Завъртях парчето в ръката си, отлепих карфицата и я оставих да залепне отново върху него.
— Проблемът, калайджийо, е в това, че за да купя този кон, се наложи да задлъжнея към една опасна жена. Ако не го продам на добра цена, ще изпадна в отчаяно положение.
Той кимна разбиращо.
— Ако вземеш по-малко от осемнайсет таланта за парче небесно желязо с такъв размер, значи хич не умееш да се пазариш. Бижутерите веднага ще го купят или пък богаташи, които ще искат да го имат заради това, че е нещо необикновено. — Той потупа с пръст носа си отстрани. — Но ще направиш още по-добре, ако отидеш в Университета. Изобретателите ценят много магнита. Алхимиците също. Ако свариш някой от тях в подходящото настроение, ще го продадеш дори за повече.
Сделката беше добра. От Манет бях научил, че този камък е ценен и трудно се намира. Не само заради галваничните му свойства, но и защото в парчетата небесно желязо като това често има примеси на други редки метали.
— Готов съм да сключим сделка — казах и протегнах ръка.
Тържествено си стиснахме ръцете. След това, докато калайджията се протягаше да хване юздите, го попитах:
— А какво ще ми дадеш в замяна за седлото и юздите?
Малко се безпокоях, че можеше да се обиди от опита ми да измъкна колкото се може повече от него, но вместо това той се усмихна лукаво.
— Ето това се казва умно момче — засмя се той. — Харесвам човек, който не се страхува да ме притисне малко, за да получи нещо отгоре. Какво би искал да ти дам? Тук имам чудесно вълнено одеяло. Или пък малко хубаво въже? — Той измъкна намотано въже от денковете на магарето. — Винаги е добре да имаш парче здраво въже в себе си. О, а какво ще кажеш за това? — Той се обърна и ми смигна, а в ръцете си държеше бутилка. — Имам малко превъзходно авенишко плодово вино. Ще ти дам и трите неща за принадлежностите на коня.
— Резервно одеяло би ми свършило работа — признах аз и в този момент ми мина една мисъл. — Имаш ли някакви дрехи с горе-долу моя размер? Напоследък нещо не ми стигат ризите.
Възрастният мъж спря, както държеше въжето и бутилката с вино, след това сви рамене и започна да рови из денковете си.
— Чул ли си нещо за някаква сватба по тези места? — попитах го аз. Калайджиите винаги чуваха за всичко, което се случваше.
— Сватбата на Маутхен? — Привърза един денк и започна да тършува в друг. — Неприятно ми е да го кажа, но си я изпуснал. Беше вчера.
От небрежния му тон ме присви стомах. Ако е имало такова масово избиване, калайджията със сигурност щеше да е чул. Внезапно ми мина ужасната мисъл, че напразно бях задлъжнял и препускал половината път до планините.
— Ти беше ли там? Случи ли се нещо странно?
— Ето! — Калайджията се обърна, вдигнал риза от обикновено сиво домашно тъкано платно. — Страхувам се, че не е кой знае какво, но е нова. Е, почти нова.
Той я сложи върху гърдите ми, за да я премери.
— А сватбата? — подканих го аз.
— Какво? О, не. Не бях там. Но от онова, което чух, е било нещо като важно събитие. Това била единствената дъщеря на Маутхен и те държали да го отпразнуват по подобаващ начин. Подготовката траяла месеци.
— Значи не си чул да се е случило нещо странно? — попитах аз с неприятно вътрешно усещане.
Той безпомощно сви рамене.
— Както казах, не съм бил там. През последните няколко дни обикалях металургичните работилници наоколо. — Той кимна в посока на запад. — Търгувах с миньорите и други хора по високите скали. — Удари се отстрани по главата, сякаш току-що си беше спомнил нещо. — Това ми напомня, че нагоре по хълмовете открих браси. — Мъжът затършува пак из денковете си и извади плоска, дебела бутилка. — Ако не харесваш вино, то може би предпочиташ нещо малко по-силно…?
Тъкмо се готвех да поклатя глава, когато осъзнах, че малко домашно приготвен алкохол би могъл да ми е полезен, за да почистя раната на ребрата си довечера.
— Може и така да е… — отвърнах аз. — Зависи какво точно предлагаш.
— На честен млад господин като теб — с важен глас каза той — ще дам одеялото, двете бутилки и въжето.
— Щедър си, калайджийо. Но бих предпочел ризата вместо въжето и плодовото вино. Само ще ми тежат в торбата, а имам още доста да повървя.
— Това си е твое решение, разбира се. — Изражението му стана малко кисело, но той сви рамене. — Одеялото, ризата, бутилката с алкохол и три йота.
Стиснахме си ръцете и отделих време да му помогна да натовари Кетх-Селхан, защото имах смътното усещане, че го бях обидил, като отклоних предишното му предложение. Десет минути по-късно той тръгна на изток, а аз се отправих на север през зелените хълмове към Требон.
Бях доволен да извървя пеша последния километър, защото това ми помогна да раздвижа кръста си и схванатите си крака. След като превалих хълма, под мен се разпростря Требон, обгърнат от всички страни от баири, които образуваха нещо като чаша около него. Не можеше да се нарече голям град — около стотина сгради, разпилени край десетина лъкатушещи улици от трамбована пръст.
В първите ми години с трупата се научих как да преценявам един град. Доста прилича на това да усещаш желанията на публиката в някоя кръчма. Разбира се, залозите са по-високи — ако в кръчмата изсвириш погрешната песен, хората ще те освиркат, а ако не прецениш както трябва цял един град, нещата могат да загрубеят повече.
Така че аз прецених внимателно Требон. Беше встрани от оживените пътища — нещо средно между миньорски и фермерски град. Най-вероятно жителите му не приемаха с подозрение непознатите, но мястото беше достатъчно малко, за да може всеки още щом те погледне, да разбере, че не си от местните.
С изненада видях, че има хора, които слагат шамбъли от слама пред домовете си. Това означаваше, че въпреки близостта си до Имре и Университета Требон всъщност беше затънтено място. Всеки град има някакъв празник на жътвата, но напоследък повечето хора се задоволяват с това да запалят голям огън на открито и да се напият. Това, че местните жители следваха старите народни поверия, означаваше, че хората в Требон бяха по-суеверни, отколкото нормално бих очаквал.
