— Достатъчно. Повече от достатъчно. Това е четвъртият бирник, който изчезва. Повече от половината от северните ми данъци са откраднати от разбойниците. — Той ме погледна сериозно. — Нали знаеш, че земите на Лаклес са на север?
— Мислите, че Лаклес са тези, които устройват засади на вашите бирници?
— Какво? — погледна ме шокирано той. — Не, не. Това са бандитите в Елд.
Леко се изчервих от смущение.
— Изпратихте ли патрули, ваша милост?
— Разбира се, че изпратих патрули — сопна се Алверон. — Изпратих цяла дузина. Не откриха дори и един лагерен огън. — Той направи пауза и ме погледна. — Подозирам, че имат съучастник в гвардията ми. — Изражението му беше мрачно.
— Предполагам, че ваша милост е изпратил охрана на своите бирници.
— По двама души на човек — отвърна той. — Знаеш ли колко струва да подмениш дузина охранители? Брони, оръжия, коне? — въздъхна той. — На всичко отгоре, само част от откраднатите данъци са мои, останалото принадлежи на краля.
— Предполагам, че няма да остане много доволен — кимнах аз с разбиране.
— О, Родерик ще си получи парите, независимо от това — презрително махна с ръка маерът. — Той ме държи лично отговорен за неговия десятък. Затова съм принуден да изпращам отново бирници, за да съберат за втори път дела на Негово величество.
— Мисля, че повечето хора няма да са особено доволни от това — отбелязах аз.
— Наистина няма да са. — Той седна на един от прекалено меките фотьойли и уморено разтри лицето си. — Не знам как да постъпя. Как ще изглеждам пред Мелуан, ако не мога да опазя дори и собствените си пътища?
Аз също седнах на стол с лице към него.
— А Дагон? — попитах аз. — Той няма ли да може да ги открие?
— О, Дагон ще ги открие — засмя се той с невесел, наподобяващ на лай смях. — За по-малко от десет дни главите им ще са набити на колове.
— Тогава защо не го изпратите? — объркано попитах аз.
— Защото Дагон е праволинеен мъж. Той ще срине до основи десетина села и ще запали хиляда акра от Елд, за да ги открие. — Той поклати глава. — А дори и да го смятах за подходящ за тази задача, в момента той издирва Каудикус. Освен това мисля, че в Елд е замесена и магия, а това е извън познанията на Дагон.
Подозирах, че единствената магия щеше да се окаже дузина големи модегански лъкове. Но когато хората се сблъскваха с нещо, което не можеха да обяснят, в природата им бе да го свържат с магията — особено във Винтас.
— Мога ли да разчитам на помощта ти по този въпрос? — Алверон се приведе напред на стола си.
На това питане имаше само един възможен отговор:
— Разбира се, ваша милост.
— Познаваш ли гората?
— Когато бях по-млад, един офицер ме обучаваше — преувеличих аз, предполагайки, че той търси някой, който да му помогне да измисли по-добра защита за своите бирници. — Знам достатъчно, за да проследя някой и самият аз да се скрия.
При тези мои думи маерът повдигна вежди.
— Наистина ли? Образованието ти май е доста разнородно, а?
— Водих интересен живот, ваша милост. — Бутилката вино, която изпих, ме направи по-самоуверен от обикновено и добавих: — Имам една-две идеи, които може да ви се сторят полезни за разрешаването на вашия проблем с бандитите.
— Кажи ми. — Той се облегна на фотьойла си.
— Мога да измисля някаква арканична защита за хората ви. — Направих театрален жест с дългите пръсти на лявата си ръка, като се надявах, че той ще изглежда достатъчно загадъчен.
Започнах да пресмятам наум, чудейки се колко време ще ми отнеме създаването на „уловител на стрели“, като използвам единствено оборудването в кулата на Каудикус.
— Това можеше да се окаже достатъчно, ако бях загрижен само за безопасността на моите бирници — замислено кимна Алверон. — Но става дума за кралския път — една от главните търговски артерии. Трябва да се отърва от самите бандити.
— В такъв случай бих събрал малка група от хора, които знаят как да се придвижват тихо в гората — предложих аз. — Не би трябвало да им е много трудно да открият вашите бандити. Когато го сторят, ще изпратите гвардията си да ги залови.
— Не мислиш ли, че ще е по-лесно да им направим засада и да ги избием? — бавно попита Алверон, сякаш искаше да види каква ще е реакцията ми.
— Това също е възможно — признах аз. — Ваша милост е ръката на закона.
— Наказанието за разбойничество е смърт. Особено на кралския път — твърдо заяви маерът. — Смяташ ли, че е прекалено сурово?
— Ни най-малко — отвърнах аз и го погледнах право в очите. — Безопасните пътища са гръбнакът на цивилизацията.
— Планът ти е подобен на моя. — Той ме изненада с внезапна усмивка. — Събрах шепа наемници, за да направя точно каквото ти ми предложи. Трябваше да действам тайно, тъй като не знам кой предупреждава бандитите. Но имам четирима мъже, които са готови да тръгнат утре — следотърсач, двама наемници с умения да се оправят в гората и един наемник от Адем. Последният ми излезе доста скъпо.
— Вече сте го планирали по-добре, отколкото аз бих могъл, ваша милост — поздравих го с кимване аз. — Май изобщо не се нуждаете от помощ.
— Точно обратното — увери ме той. — Все още ми е нужен човек с малко здрав разум, който да ги води. Някой, който разбира от магия. Някой, на когото мога да се доверя.
Усетих внезапно присвиване в стомаха.
— Вече два пъти ми служи така, че надмина всичките ми очаквания. — Алверон се изправи и ми се усмихна сърдечно. — Познат ли ти е изразът „третият път е най-важен“?
На този въпрос отново имаше само един възможен отговор:
— Да, ваша милост.
* * *
Алверон ме отведе в стаите си и ние разгледахме картите на местността, където бяха изчезнали бирниците. Ставаше дума за една голяма отсечка от кралския път, която преминаваше през Елд и която е била стара още когато Винтас не е била нищо повече от страна на шепа враждуващи помежду си морски крале. Беше на малко повече от сто и двайсет километра разстояние. Можехме да стигнем дотам за четири дена бързо ходене.
Стейпс ми осигури нова пътна торба и аз наблъсках в нея колкото се може повече неща. Взех няколко от по-практичните дрехи в гардероба ми, макар те да бяха по-подходящи за някоя бална зала, отколкото за пътуване. Опаковах и няколко вещи, които през последния цикъл тихомълком бях отмъкнал от лабораторията на Каудикус, и дадох на Стейпс списък с някои необходими неща, които ми липсваха. Той ми ги осигури по-бързо, отколкото някой бакалин продава стоката си.
Накрая в часа, когато всички други, освен най-отчаяните и непочтени хора, си бяха легнали, Алверон ми даде кесия със сто сребърни бита.
— Това не е правилният начин за решаване на проблемите — призна маерът. — При нормални обстоятелства бих ти дал писмена заповед, задължаваща всички граждани да ти оказват съдействие. — Той въздъхна. — Но това е все едно да обявиш пристигането си с тръба.
Кимнах.
— Ако те са достатъчно умни, за да имат шпиони във вашата гвардия, е разумно да предположим, че имат връзки и с местните хора, ваша милост.
— Те може би _са_ местните хора — мрачно отбеляза той.
Стейпс ме изведе от имението през същия онзи таен тунел, който Алверон използваше, за да влиза в стаите ми. С лампа на крадец в ръце той ме преведе през няколко виещи се прохода и след това надолу по едно дълго тъмно стълбище, което се врязваше дълбоко в скалата на Стръмнината.
И така, накрая се оказах сам в студената изба на някакъв изоставен магазин в Долен Северин. Беше в онази част на града, която е била опустошена от пожар преди няколко години, и малкото останали покривни греди на сградата се изправяха като тъмни кости на фона на първите бледи отблясъци на зората.
Излязох от обгорения скелет на сградата. Над главата ми имението на маера беше надвиснало от ръба на Стръмнината като хищна птица.
Изругах ядно, не особено доволен от ситуацията, в която бях попаднал — вербуван принудително в банда от наемници. Очите ми пареха от безсънната нощ, която бях прекарал, и от дългото придвижване през виещите се каменни тунели в Стръмнината. Виното, което бях изпил, също не ми помагаше особено. През последните няколко часа се чувствах все по-малко пиян, а махмурлукът ми постепенно се засилваше. Никога преди не ми се беше налагало да преминавам буден през целия този процес и той се оказа доста неприятен. Бях успял да го скрия от Алверон и Стейпс, но истината бе, че стомахът ми не беше наред, а мислите ми бяха бавни и мудни.
Хладният въздух преди зазоряване прочисти главата ми малко и след стотина крачки започнах да се сещам за нещата, които бях забравил да включа в списъка за Стейпс. Виното ми беше направило лоша услуга — нямах кутийка с прахан, сол, нож…
Липсваше и лютнята ми — не я бях взел от лютиера, при който я бях оставил за поправката на онзи хлабав ключ. Кой знае колко дълго щеше да ми се наложи да ловя бандити за маера. И колко дълго лютнята щеше да остане там непотърсена, преди мъжът да реши, че съм я зарязал.
