След това почти неохотно се отправи към леглото. Пое си дълбоко дъх, избърса ръце в
панталоните си и коленичи пред тъмния сандък, който стоеше там. Сложи двете си длани
върху извития капак и затвори очи, сякаш се ослушваше за нещо. Раменете му се размърдаха,
когато се напъна да вдигне капака.
Не се случи нищо. Той отвори очи и мрачно стисна уста. Ръцете му помръднаха отново и
задърпаха по-силно, напрягайки се продължително, преди да се откажат.
Съдържателят се изправи с безизразно лице и отиде до прозореца, който гледаше към
гората зад странноприемницата. Отвори го, надвеси се навън и протегна ръце надолу. След
това се изправи, като държеше малка дървена кутия.
Почисти я от паяжините и я отвори. Вътре лежаха два ключа — един от тъмно желязо и
един от лъскава мед. Квоте коленичи отново пред сандъка и мушна медния ключ в
желязната ключалка. Завъртя го бавно и прецизно — наляво, после надясно и пак наляво,
като през цялото време слушаше внимателно леките прещраквания, идващи от някакъв
механизъм вътре.
След това взе железния ключ и го вкара в медната ключалка. Него не завъртя. Мушна го
дълбоко навътре в ключалката, после го извади до половина навън, сетне отново го мушна
навътре, преди да го извади с плавно и бързо движение.
След като върна ключовете обратно в кутията, той отново сложи длани върху капака на
сандъка в същото положение като преди.
— Отвори се! — тихо каза той. — Отвори се, проклет да си! Едро.
Той задърпа капака. Гърбът и раменете му се напрегнаха от усилието.
Капакът на сандъка не помръдна. Квоте въздъхна продължително и се наведе напред,
докато челото му не опря в хладното тъмно дърво. Когато издиша, раменете му се отпуснаха
и той изглеждаше малък, наранен, ужасно уморен и състарен.
Въпреки това в изражението му нямаше изненада, нито печал. То просто беше
примирено. Беше изражението на мъж, който накрая е получил лошите новини, които вече е
очаквал.
152.
Бъз
В такава нощ беше по-добре да не си на открито.
Облаците бяха дошли късно като сив чаршаф, проснат върху небето. Вятърът беше
мразовит и поривист и носеше вълни от дъжд, който рукваше изведнъж като порой, преди да
намалее до ръмеж.
Въпреки това двамата войници, които си бяха направили лагер в един гъсталак край
пътя, изглеждаха в добро настроение. Бяха намерили склад на дървари и бяха наклали
толкова висок и силен огън, че случайните пориви от дъжд не можеха да му сторят нищо
друго, освен да го накарат да пращи и съска.
Двамата мъже разговаряха на висок глас и се смееха с необуздания, шумен смях на хора,
които са твърде пияни, за да ги е грижа за времето.
По едно време от дърветата се появи трети мъж. Той прескочи внимателно дънера на
едно повалено дърво. Беше мокър, дори подгизнал и тъмната му коса беше залепнала за
главата. Когато войниците го видяха, те вдигнаха бутилки и ентусиазирано го поздравиха.
— Не знаехме дали ще успееш да дойдеш — рече русият. — Нощта е отвратителна. Но е
справедливо да си получиш твоята една трета.
— Намокрил си се до кости — отбеляза брадатият и вдигна тънка жълта бутилка. —
Пийни от това. Плодово е, ама рита като кон.
— Твоето пиене е като момичешка пикня — подигра го русият и вдигна своята бутилка.
— Ей това тук е мъжка напитка.
Третият мъж погледна едната бутилка, после другата, сякаш не можеше да реши. Накрая
вдигна пръст, посочи едната бутилка, после другата и започна да напява:
Клен. Кол с цветя,
хващай и върви.
Пепел и жарава.
Плод от бъз носи.
Накрая посочи жълтата бутилка, сетне я хвана за гърлото и я надигна към устата си. Отпи
бавна и дълга глътка и тихо преглътна.
— Хей, ти — извика брадатият войник, — остави малко!
Баст свали бутилката и облиза устни. Засмя се сухо и невесело.
— Избрал си правилната бутилка — рече той. — Това е бъз.
— Май далеч не си толкова приказлив, колкото беше тази сутрин — отбеляза русият и
наклони глава на една страна. — Изглеждаш така, сякаш ти е умряло кучето. Всичко наред
ли е?
— Не — отвърна Баст. — Нищо не е наред.
— Не е наша вината, ако той е разбрал — побърза да се оправдае русият. — Изчакахме
малко, след като ти излезе — точно както ни каза. Но седяхме вече от часове. Мислехме, че
никога няма да излезеш от там.
— Пусто да остане! — раздразнено възкликна брадатият мъж. — Той разбра ли? Да не те
е изхвърлил?
Помощникът поклати глава и отново надигна бутилката.
— Тогава няма от какво да се оплакваш. — Русият войник се почеса отстрани по главата
и се намръщи. — Глупавото копеле ми направи една-две цицини.
— Върнахме му го тъпкано — ухили се брадатият и разтърка кокалчетата си с палец. —
Утре ще пикае кръв.
— Значи в крайна сметка всичко е наред — философски заключи русият и се олюля
нестабилно, докато прекалено театрално размахваше своята бутилка. — Ти си ожули
кокалчетата. Аз имам чудесна напитка. И всички заедно направихме добри нари. Всички са
доволни. Всички са получили това, което най-много са искали.
— Аз не получих каквото исках — каза Баст с равен глас.
— Още не — рече брадатият войник, бръкна в джоба си и извади кесия, която тежко
иззвъня, когато той я подхвърли в дланта си. — Я седни да се посгрееш и ще разделим това.
Помощникът погледна към осветения кръг около огъня, но не понечи да седне. След това
започна да напява, като посочваше произволно към разни неща — близкия камък, дънер,
брадвичка…
Угар и прасило.
Пепел и дъб.
Вземай що се е спасило.
Пушек и скръб.
Накрая той посочи към огъня. Пристъпи по-близо, наведе се ниско и издърпа един клон,
който беше по-дълъг от ръката му. Краят му се бе превърнал в грозд от нажежени въглени.
— Я гледай, ти май си по-пиян от мене — избухна в смях брадатият. — Нямах това
предвид, когато казах да се посгрееш.
Русият войник се преви от смях.
Баст сведе поглед към двамата мъже. Миг по-късно той също се разсмя. Звукът беше
ужасен, назъбен и нерадостен. Това не беше човешки смях.
— Ей! — остро го прекъсна брадатият с изражение, което вече не беше весело. — Какво
ти става?
Отново започна да вали. Един порив на вятъра обсипа лицето на помощника с тежки
капки. Последва нов порив, който накара върха на клона да заблести в яркооранжево.
Нажеженият въглен обрисува искряща дъга във въздуха, докато Баст започна да го
насочва ту към единия, ту към другия мъж, като напяваше:
Буре. Бира.
Камък и къща.
Вятър и вода.
Ти се зле държа.
Помощникът спря с пламтящия клон, насочен към брадатия мъж. Зъбите му изглеждаха
червени на светлината на огъня. На лицето му нямаше и помен от усмивка.
Епилог
Три вида тишина
Отново беше нощ. Странноприемница „Пътният камък“ беше потънала в тишина, която
сякаш беше разделена на три.
Най-познатият елемент в нея беше просторното, отекващо спокойствие, внушено от
липсата на нещо. Ако дъждът беше постоянен, капките щяха да трополят по покрива, да се
стичат по стрехите и бавно да отмиват тишината към морето. Ако в леглата на
странноприемницата имаше любовници, те щяха да въздишат и да стенат и така да накарат
тишината да се засрами и да си тръгне. Ако имаше музика… но не, музика, разбира се,
нямаше. Всъщност нямаше нито едно от споменатите неща и затова тишината си оставаше.
Вън от „Пътният камък“ през дърветата се разнасяше шумът от далечна веселба — звук
от цигулка, гласове, тропот на обувки и пляскане с ръце. Но този шум беше тънък като косъм
и смяната на посоката на вятъра го прекъсна. Остана само шумоленето на листата и нещо,
което донякъде наподобяваше далечен крясък на бухал. Те също заглъхнаха и след тях остана
само втората тишина, която чакаше като дъх, който беше поет и задържан безкрайно дълго.
Третият вид тишина беше трудно доловима. След час вслушване евентуално би я усетил в
хладния метал на дузината ключалки, които бяха здраво заключени, за да държат нощта
надалеч. Тя се таеше в грубите глинени кани със сайдер и кънтящите празнини в общото
помещение, където някога имаше маси и столове. Беше в тъпата болка от синините, които
осейваха едно тяло. Беше също и в ръцете на мъжа, чието беше тялото и който сковано се
надигна от леглото, стиснал зъби заради болката.
Мъжът имаше огненочервена коса. Очите му бяха тъмни и отсъстващи и той се движеше
с ловката увереност на крадец в нощта. Слезе по стълбите в общата стая. Там, зад здраво
