Нямаше пътища или ферми, или стълбове дим, а само все по-пресечена местност, голи скали и дървета, надвиснали над стръмните урви.
Единственото нещо на върха на хълма бяха няколко сиви камъка.
Три от масивните камъни бяха наредени един до друг, за да образуват огромна арка, нещо като гигантска врата. Другите два лежаха настрани, сякаш се излежаваха в гъстата трева. Присъствието им ми подейства успокоително, като неочакваната компания на стари приятели.
Дена седна на един от падналите сиви камъни, докато аз продължавах да стоя изправен и да оглеждам околността. Почувствах върху лицето си леки пръски дъжд и като промърморих проклятие, вдигнах качулката на плаща си.
— Няма да трае дълго — каза Дена. — През последните няколко нощи е все така. Събират се облаци, вали към половин час и след това вятърът ги раздухва.
— Това е добре — рекох аз. — Мразя да спя под дъжда.
Сложих пътната си торба на завет край един от сивите камъни и двамата с Дена започнахме да подготвяме бивака си. Всеки един от нас се зае да върши нещо, сякаш бяхме правили това заедно стотици пъти.
Дена разчисти място за огнище и събра камъни. Аз донесох наръч дърва и бързо разпалих огън. При следващата обиколка ми дойде наум да изровя и няколкото глави див лук, които бях забелязал, докато се изкачвахме нагоре по хълма.
Заваля силен дъжд, който спря, когато започнах да правя вечерята. Използвах малкото си гърне за готвене, за да направя варено с остатъците от свинското от обеда, малко моркови, картофи и лука, който намерих. Подправих го със сол, чер пипер и градински чай. След това затоплих самун хляб край огъня и отворих восъчното покритие на сиренето. Накрая пъхнах две ябълки между горещите камъни на огъня. Щяха да се изпекат навреме за десерта.
Докато стане вечерята, Дена беше натрупала цяла купчина дърва за горене. Разстлах одеялото си, за да може тя да седне върху него, и когато започнахме да ядем, тя издаде одобрителен звук.
— Едно момиче може лесно да свикне с такова отношение — каза Дена, след като свършихме. — Беше се облегнала на един от сивите камъни. — Ако лютнята ти беше тук, можеше да ми посвириш, докато заспя, и тогава всичко щеше да е съвършено.
— Тази сутрин по пътя срещнах един калайджия и той се опита да ми продаде бутилка вино — рекох аз. — Иска ми се да бях приел предложението му.
— Обичам плодово вино. Да не е било ягодово?
— Мисля, че да.
— Ами, така се получава, когато не си послушал калайджията, когото си срещнал по пътя — сгълча ме тя със сънлив поглед. — Умно момче като теб би трябвало да е чуло достатъчно истории, за да постъпва по-разумно… — Внезапно тя седна и посочи над рамото ми. — Виж!
Обърнах се.
— Какво да гледам? — попитах аз.
Небето все още бе натежало от облаци и от околността не се виждаше почти нищо друго освен море от мрак.
— Продължавай да гледаш. Може би ще… Там!
Видях онова, което ми сочеше. Блещукаща синя светлина в далечината. Изправих се на крака и загасих огъня зад мен, за да не ми пречи да виждам. Дена застана до мен и за момент двамата чакахме с притаен дъх. Появи се нов отблясък синя светлина — този път по-силна от преди.
— Какво мислиш, че е това? — попитах аз.
— Почти сигурна съм, че всички железни мини са по-далеч на запад — размишляваше Дена. — Не може да е от тях.
Появи се ново припламване. Като че ли идваше откъм отвесните скали, което означаваше, че ако беше пламък, значи беше доста голям. Поне няколко пъти по-голям от нашия огън.
— Спомена, че покровителят ти си има начин, по който да ти даде сигнал — бавно казах аз. — Не искам да любопитствам, но да не е…
— Не. Това няма нищо общо със синия пламък — засмя се тихо тя за мое неудобство. — Това би било твърде зловещо дори и за него.
Погледахме още известно време, но светлината не се появи повече. Взех едно клонче, дълго горе-долу колкото палеца ми, счупих го на две и след това с помощта на камък забих и двете парчета в земята, подобно на колчета за палатка. Дена въпросително вдигна вежди.
— Сочи към мястото, където видяхме светлината — казах аз. — В тая тъмнина не мога да видя никакви ориентири, но на сутринта това ще ни покаже посоката.
Върнахме се на местата си и аз хвърлих още дърва в огъня, които вдигнаха във въздуха блещукащи искри.
— Единият от двама ни вероятно трябва да остане край огъня — рекох аз. — В случай че някой се появи.
— И без това не съм свикнала да спя нощем — каза Дена. — Така че това не би трябвало да е проблем.
— Имаш проблеми със съня ли?
— Сънувам — отвърна тя с тон, даващ да се разбере, че това с всичко, което смята да каже по темата.
Взех няколкото кафяви бодли, които се бяха закачили за ръба на плаща ми, и ги хвърлих в огъня.
— Мисля, че имам идея какво се е случило във фермата на Маутхен.
— Кажи ми — оживи се тя.
— Въпросът е защо чандрианите биха нападнали точно това място в точно този момент?
— Очевидно заради сватбата.
— Но защо точно тази сватба? Защо в тази нощ?
— Защо просто не ми кажеш? — попита Дена, като разтриваше челото си. — Не се опитвай да ме дразниш, та да получа някакво внезапно просветление, както би направил моят учител.
— Съжалявам — почувствах как отново се изчервявам от смущение.
— Не е необходимо. Обикновено нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това да си разменяме остроумия, но денят беше дълъг, а и главата ме боли. Така че давай по същество…
— Става дума за онова, което Маутхен е намерил, докато е разкопавал старата крепост, за да търси камъни — казах аз. — Изровил е нещо от развалините и е разпространявал клюки за него в продължение на месеци. Чандрианите са чули за това и са се появили, за да откраднат предмета — със замах довърших аз.
— Нещо не се връзва — намръщи се Дена. — Ако всичко, което са искали, е този предмет, са могли да изчакат да мине сватбата и да убият само младоженците. Щеше да е доста по-лесно.
— Права си — това леко помрачи ентусиазма ми.
— Би звучало по-логично да са искали да се отърват от всички, които знаят нещо за това. Като стария крал Селон, когато мислел, че регентът му ще разкрие измяната му. Избил цялото му семейство и изгорил имота му, за да е сигурен, че нито дума няма да се разчуе и никой няма да може да намери каквото и да е доказателство. — Дена махна на юг. — Тъй като всеки, който знае тайната, е щял да присъства на сватбата, чандрианите са могли да влязат, да избият всеки, който е чул нещо, и да разрушат или откраднат предмета, какъвто и да е той. — Тя направи движение с ръка. — Чиста работа.
Седях като зашеметен. Не толкова от онова, което беше казала Дена, макар, разбира се, предположението й да бе по-добро от моето. Спомних си какво се бе случило на трупата ми. _Нечии родители пееха песни, каквито не се пеят…_ Те не бяха убили просто родителите ми. Бяха избили всички, които са били достатъчно близо, за да чуят дори и само част от песента.
— Ще те оставя да разсъждаваш върху огромната ми мъдрост, докато спя. Събуди ме, когато имаш нужда да разбереш нещо друго. — Дена се уви в одеялото ми и се сви с гръб към огъня.
Успях да остана буден само благодарение на усилие на волята. Денят ми беше дълъг и изтощителен. Бях яздил стотина километра и след това бях вървял пеш още десетина. Но Дена беше ранена и се нуждаеше повече от сън. Освен това исках да наблюдавам за всякакви други следи от син огън на север.
Такива нямаше. Поддържах огъня и разсеяно се чудех дали в Университета Уил и Сим са били обезпокоени от внезапното ми изчезване. А Аруил, Елкса Дал и Килвин? Щяха ли да се зачудят какво ми се беше случило? Трябваше да оставя бележка…
Нямаше как да разбера колко време беше минало, защото облаците все още скриваха звездите. Но вече бях слагал дърва в огъня шест-седем пъти, когато видях, че Дена се сепна и внезапно се събуди. Тя не се изправи веднага, но дишането й спря и видях как тъмните й очи лудо се въртят насам-натам, сякаш все още не можеше да осъзнае къде се намираше.
— Съжалявам — казах аз, най-вече за да й позволя да се съсредоточи върху нещо познато, — да не те събудих?
— Не, аз… не. — Тя се успокои и се изправи до седнало положение. — Изобщо не си ме събудил. Стига ми толкова сън. Искаш ли ти да поспиш? — Тя разтърка очи и ми хвърли поглед над огъня. — Глупав въпрос — изглеждаш ужасно. — Започна да отвива одеялото. Ето…
— Задръж го. Плащът ми върши достатъчно добра работа. — Вдигнах качулката и се излегнах в тревата.
— Какъв кавалер — леко ме подкачи тя и уви одеялото около раменете си.
Сложих ръка под главата си и заспах още докато се опитвах да измисля някой остроумен отговор.
* * *
Разбудих се от някакъв неясен сън, в който вървях по оживена улица, за да видя над себе си руменото лице на Дена, върху което играеха острите сенки, хвърляни от огъня. Като цяло това беше доста приятен начин да се събудиш.
