Без да пускам горящата плоча, отидох до стълбата в горната част на цистерната и с пресеклив дъх благодарих едва чуто на онзи, който бе решил да остави капака на резервоара отворен.
Докато бях тичал по покривите, пламъкът над плочата беше угаснал, оставяйки тънка линия от живи въглени по ръба. Раздухах ги внимателно и скоро те отново весело пламнаха. Счупих плочата по средата и хвърлих половината върху равния покрив под краката ми.
Завъртях се да огледам града и набелязах най-големите пожари.
Имаше шест особено сериозни, пламъците там се издигаха високо в тъмното небе. Елкса Дал винаги казваше, че всички пожари са всъщност един пожар и всички пожари се подчиняват на симпатиста. Много добре, тогава всички пожари са един пожар. _Този_ пожар. _Това_ парче горяща плоча. Прошепнах обвързване и съсредоточих Алара си. С нокътя на палеца си набързо надрасках върху дървото руната „уле“, после „дох“ и накрая „песин“.
За краткото време, което това ми отне, вече цялата плоча бе започнала да тлее, пуши и да се нагорещява в ръката ми.
Захванах се с крак около стълбата, провесих се над цистерната и потопих плочата във водата. За миг почувствах около ръката си хладната вода, която след това започна бързо да се затопля. Макар плочата да беше под водата, виждах как тънката линия въглени по ръба продължава да тлее.
С другата ръка извадих джобното си ножче, прокарах го през плочата и го забих в дървената стена на цистерната, като по този начин закрепих импровизираната си сигалдрия под водата. Дума да няма, това беше най-бързият и небрежен поглъщач на топлина, който някога бях създавал.
Издърпах се обратно върху стълбата и огледах града, който, слава богу, беше притъмнял. Пламъците бяха намалели и на повечето места бяха останали само тлеещи въглени. Не бях угасил пожарите, само ги забавих достатъчно, че да могат хората от града да имат някакъв шанс да ги преборят с ведрата.
Работата ми обаче беше само наполовина свършена. Спуснах се на долния покрив и вдигнах втората половина от все още горящата плоча, която бях оставил. После се плъзнах по една водосточна тръба и се затичах по тъмните улици, минах площада и се насочих към фасадата на храма на техлините.
Спрях под огромния дъб, който се издигаше пред входната врата и все още пазеше непокътната премяната си от есенни листа. Коленичих, отворих пътната си торба и извадих мушамения чувал с всичката останала смола. Изсипах върху него бутилката с алкохол и го запалих с горящата плоча. Чувалът пламна бързо и от него се разнесе на талази парлив дим със сладникава миризма.
Захапах късия край на плочата между зъбите си, скочих, хванах се за един нисък клон и започнах да се катеря нагоре по дървото. Беше по-лесно от катеренето по фасада на сграда и успях да стигна достатъчно високо, за да мога да скоча към широкия каменен перваз под прозорците на втория етаж на църквата. Отчупих една клонка от дъба и я мушнах в джоба си.
По перваза се промъкнах до мястото, където огромното желязно колело висеше, прикрепено към стената. Изкачването по него беше по-бързо, отколкото по стълба, макар железните спици да бяха неприятно студени под все още мокрите ми ръце.
Стигнах до върха на колелото и оттам се прехвърлих на най-високия покрив в града.
По-голямата част от пожарите бяха угаснали и повечето викове бяха стихнали до ридания и приглушени уплашени, забързани разговори. Извадих парчето плоча от устата си и задухах върху него, докато не пламна отново. Съсредоточих се, промърморих друго обвързване и сложих дъбовата клонка над пламъка. Погледнах към града и видях, че блещукащите въглени са потъмнели още повече.
Мина известно време.
Дъбът долу изведнъж избухна в силни пламъци. Заради листата гореше по-ярко и от хиляди факли.
На внезапната светлина видях през две улици разстояние дракусът да надига глава. Изрева и избълва облак син пламък още докато тичаше към огъня. На ъгъла зави твърде бързо и се удари с все сила в стената на един магазин, която потроши с лекота.
С приближаването към дървото звярът забави ход и забълва огън отново и отново. Листата пламнаха и угаснаха бързо, оставяйки след себе си хиляди искрящи въглени, от което дървото да изглежда като огромен угасен свещник.
На слабата червеникава светлина дракусът беше едва различима сянка. Виждах обаче, че е загубил интерес, тъй като ярките пламъци бяха изчезнали. Масивната му клиновидна глава се люлееше нагоре-надолу, нагоре-надолу. Изругах през зъби. Не беше достатъчно близо…
Тогава дракусът изпухтя толкова силно, че го чух ясно дори от мястото си трийсетина метра по-нагоре. Главата му започна да се стрелка насам-натам, надушил беше сладникавата миризма на горящата смола. Без следа от предишното си колебание дракусът се нахвърли директно върху димящия чувал и го захапа с огромната си широка уста.
Поех дълбоко въздух и разтърсих глава, за да се отърва от вцепенението. На два пъти в разстояние на съвсем кратко време бях използвал доста сериозна симпатия и сега чувствах, че мислите ми текат мудно.
Но както се казва, третият път е най-важен. Разделих съзнанието си на две, а след това, с известно затруднение, и на още една, трета част. Само тройното обвързване можеше да ми свърши работа.
Докато дракусът дъвчеше и се опитваше да погълне лепкавата смола, аз изрових от пътната си торба тежката черна люспа, а от плаща си — магнита. Изрекох обвързванията с ясен глас и фокусирах Алара си. Доближих люспата и камъка пред гърдите си, докато усетих, че започнаха да се притеглят взаимно.
Концентрирах се и насочих цялото си внимание.
Пуснах магнита. Той се изстреля към желязната люспа.
Камъните под краката ми се раздробиха на парчета, когато голямото желязно колело се откърти от стената на храма.
Един тон ковано желязо се сгромоляса надолу. Страничен наблюдател без съмнение щеше да забележи, че колелото пада със значително по-голяма скорост от онази, която би се очаквала при неговата тежест. Също и че пада под такъв ъгъл, сякаш привлечено от дракуса. Сякаш самият Техлу с отмъстителната си ръка насочваше колелото към звяра.
Но нямаше кой да види истината. И нямаше Бог, който да ръководи. Там бях единствено аз.
> 81.
> Гордост
Погледнах надолу и видях, че дракусът е затиснат под огромното колело от ковано желязо. Той лежеше неподвижен и тъмен пред храма и макар да знаех, че това е неизбежно, почувствах известно съжаление, че бях убил бедния звяр.
Дълго време просто стоях изтощен и се наслаждавах на усещането за облекчение, което изпитвах. Есенният въздух беше свеж и сладостен въпреки дима от изгорялото дърво, а каменният покрив на църквата под краката ми беше хладен. С усещане на известно самодоволство напъхах люспата и камъка от Лоден в торбата си. Поех си дълбоко дъх и погледнах към града, който бях спасил.
След това чух стържещ звук и почувствах как покривът под краката ми потрепери. Предната част на сградата хлътна и рухна, а аз се олюлях, когато опората под краката ми пропадна. Огледах се за някой безопасен покрив, към който да скоча, но нямаше нито един, който да е достатъчно наблизо. Затичах се назад, докато покривът се разпадаше в безформена маса от натрошен камък.
Изпаднал в отчаяние, скочих към обгорените клони на дъба.
Хванах се за един от тях, но той се счупи под тежестта ми. Започнах да се премятам между клоните, ударих главата си и тъмнината ме погълна.
> 82.
> Ясен и бряст
Събудих се в легло. В стая. В странноприемница. Повече от това не можах да разбера. Чувствах се така, все едно цялата църква се беше стоварила върху главата ми.
Бях почистен и превързан. Превързан много внимателно.
Някой бе решил, че трябва да се погрижи за всичките ми скорошни наранявания — независимо колко незначителни бяха те. Главата, гърдите, коляното и единият ми крак бяха обвити в бяло ленено платно. Някой дори беше почистил и превързал леките ожулвания по ръцете ми и раната от нож отпреди три дни, когато главорезите на Амброуз се бяха опитали да ме убият.
От всичко най-лошото, изглежда, беше цицината на главата ми. Тя пулсираше и ми причиняваше замайване, когато повдигнех глава. Всяко движение предизвикваше болки в цялото ми тяло. Свалих краката си отстрани на леглото и направих гримаса — _дълбоко нараняване в тъканта на десния крак_. Седнах — _косо разтягане на хрущяла между долните ребра_. Изправих се — _леко навяхване на… Проклет да съм — как се наричаше това?_ Представих си намръщеното лице на Аруил зад кръглите му очила.
Дрехите ми бяха изпрани и закърпени. Облякох ги, като се движех бавно, за да се справя с всички развълнувани съобщения, които изпращаше тялото ми. Бях доволен, че в стаята нямаше огледало, защото знаех, че сигурно изглеждам напълно очукан. Превръзката около главата ми беше доста дразнеща, но реших да я оставя. От начина, по който се чувствах, изглежда, че тя беше единственото нещо, което предпазваше главата ми да не се разпадне на няколко различни парчета.
