— Някои хора нямат чувство за хумор — въздъхна той. — Дръж!
Той ми подхвърли инструмента, но лютните не са направени, за да бъдат хвърляни. Тя се завъртя тромаво във въздуха и когато посегнах да я хвана, ръцете ми сграбчиха въздуха. За мен нямаше никакво значение дали Амброуз беше просто несръчен или го бе направил с преднамерена коварност. Лютнята ми се удари в паветата и се отърколи със звук на разцепено дърво.
Звукът ми напомни за ужасния шум, издаден от лютнята на баща ми, когато се строши под тялото ми в онази мизерна уличка в Тарбеан. Наведох се да я вдигна и тя изстена като ранено животно. Амброуз се извърна към мен и аз видях как по лицето му пробяга задоволство.
Отворих уста, за да изрева, да се разплача, да го прокълна. Но от гърлото ми се откъсна нещо друго — дума, която не знаех и която не бих могъл да си спомня.
След това всичко, което чувах, беше вятърът. Той изфуча през двора като внезапна буря. Близката карета започна да се плъзга странично върху паветата, докато конете панически се изправиха на задните си крака. От нечии ръце бяха изтръгнати нотни листове, които заваляха наоколо ни като ударите на някакви странни светкавици. Бях избутан една крачка напред.
Всички останали също бяха избутани от вятъра. Всички с изключение на Амброуз, който се въртеше, притиснат към земята, сякаш поразен от самата Божия ръка.
След това всичко изведнъж утихна. Нотните листове се спуснаха надолу и се завъртяха като есенни листа. Хората смаяно се заоглеждаха около себе си с разрошени коси и дрехи в пълен безпорядък. Неколцина се олюляваха, сякаш под напора на буря, каквато вече нямаше.
Гърлото ме болеше. Лютнята ми беше строшена.
Амброуз се изправи на треперещите си крака. Той непохватно притискаше с ръка едната си страна, а от главата му се стичаше кръв. Погледът, който той ми отправи, беше изпълнен с див страх и объркване и това ми достави краткотрайно, но сладко удовлетворение. Отново си помислих дали да не му се разкрещя и се зачудих какво ли щеше да се случи. Дали вятърът щеше пак да се появи? Или пък земята щеше да го погълне?
Чух един кон да цвили уплашено. От „Еолиан“ и другите сгради наоколо на двора започнаха да излизат хора.
Музикантите се оглеждаха трескаво и всички говореха едновременно.
„… беше това?“
„… нотите ми са навсякъде. Помогнете ми, преди да се…“
„… го направи. Онзи там, с червената…“
„… демон. Демонът на вятъра и…“
Объркано и безмълвно се оглеждах, докато накрая Уилем и Симон ме дръпнаха встрани.
* * *
— Не знаехме къде да го отведем — каза Симон на Килвин.
— Разкажете ми всичко отначало — спокойно рече Килвин. — Но този път да говори само единият от вас. — Той посочи Уилем. — Опитай се да разкажеш всичко сбито и ясно.
Бяхме в кабинета на Килвин. Вратата беше затворена, а завесите дръпнати. Уилем започна да обяснява какво се бе случило. Когато набра скорост, той започна да разказва на сиару. Килвин кимаше със замислено лице. Симон слушаше внимателно и от време на време вмъкваше по някоя дума.
Седях на едно столче близо до тях. В обърканите ми мисли се въртяха цял куп недооформени въпроси. Гърлото ме болеше. Тялото ми беше изтощено, но все още изпълнено с адреналин. Насред всичко това, дълбоко в центъра на гърдите ми, една частица от мен пламтеше гневно като нагорещен до червено въглен. Всичко около мен бе застинало, сякаш бях запечатан във восък, дебел трийсет сантиметра. Квоте не съществуваше — бяха останали само объркването, гневът и безчувствеността, които ме обгръщаха. Бях като лястовица, настигната от буря и неспособна да открие безопасен клон, за който да се захване. Чувствах се неспособен да управлявам хаотичното движение на своя полет.
Уилем стигна до края на разказа си, когато в стаята, без да почука и без предизвестие, влезе Елодин. Уилем замлъкна. Хвърлих бегъл поглед към Магистъра на имената и след това отново сведох поглед към строшената лютня в ръцете си. Докато я въртях, един от острите ръбове поряза пръста ми. Гледах безучастно как кръвта избликна и закапа по пода.
Елодин дойде направо при мен, без да си прави труда да говори с когото и да било другиго.
— Квоте?
— Той не е добре, магистре — каза Симон с глас, изтънял от безпокойство. — Сякаш съвсем е онемял. Не казва и дума.
Макар да чувах думите и дори знаех значението на всяка от тях, не можех да разбера смисъла им.
— Мисля, че си е ударил главата — рече Уилем. — Гледа те, но не те вижда. Очите му са като на куче.
— Квоте? — повтори Елодин.
След като не му отговорих, нито пък вдигнах поглед от лютнята си, той протегна ръка и внимателно повдигна брадичката ми, докато не срещнах погледа му.
— Квоте.
Примигнах.
Той ме погледна. Тъмните му очи ме успокоиха донякъде и забавиха бурята, която бушуваше в мен.
— _Аерлевседи_ — каза той. — Кажи го!
— Какво? — попита Сим някъде далеч отзад. — Вятър?
— _Аерлевседи_ — търпеливо повтори Елодин с очи, втренчени в лицето ми.
— _Аерлевседи_ — повторих вцепенен.
Елодин затвори за миг очи със спокойно изражение на лицето. Все едно се опитваше да улови някаква едва доловима мелодия, носена плавно от вятъра.
Тъй като не виждах очите му, започнах да се отнасям. Отново сведох поглед към счупената лютня, но преди погледът ми да отлети твърде далеч, той отново ме хвана за брадичката и повдигна лицето ми.
Очите му уловиха моите. Вцепенението започна да намалява, но бурята в главата ми продължаваше да бушува. Тогава очите на Елодин се промениха. Той спря да гледа към мен и погледна _вътре_ в мен. Това е единственият начин, по който бих могъл да го опиша. Той погледна дълбоко в мен, не в очите ми, а през очите ми. Погледът му влезе в мен и се вкопчи здраво в гърдите ми, сякаш и двете му ръце бяха вътре в мен и опипваха формата на дробовете ми, движението на сърцето ми, топлината на гнева ми и формата на бурята, която ревеше в съществото ми.
Той се наведе напред и устните му едва доловимо докоснаха ухото ми. Почувствах дъха му. Той заговори… и бурята утихна. Намерих място, където да се приземя.
Има една игра, която всички деца все някога опитват да играят.
Разтваряш широко ръце и започваш да се въртиш, наблюдавайки как светът около теб се размазва.
След това спираш и светът бавно застава на мястото си.
Замайването те удря внезапно, всичко се накланя и движи. Светът се преобръща около теб.
Ето това се случи, когато Елодин успокои бурята в главата ми. Почувствах внезапно и ужасно силно замайване, изкрещях и вдигнах ръце в опит да не падна настрани, нагоре или навътре. Усетих как нечии ръце ме подхванаха, когато краката ми се заплетоха в стола и аз започнах да падам към пода.
Усещането беше ужасяващо, но постепенно се уталожи. Докато се съвзема, Елодин вече си беше отишъл.
> 85.
> Ръце срещу мен
Симон и Уилем ме отведоха в стаята ми в „При Анкер“, където аз се сгромолясах в леглото и прекарах следващите осемнайсет часа зад дверите на съня. Когато се събудих на следващия ден, се чувствах учудващо добре, предвид че бях спал с дрехите и мехура ми се бе надул до размерите на диня.
Късметът ми се усмихна и ми отпусна достатъчно време, за да се нахраня и изкъпя, преди едно от момчетата за поръчки на Джеймисън да ме открие. Трябваше да бъда „на рогата“ след половин час.
* * *
Амброуз и аз стояхме изправени пред масата на магистрите. Той ме беше обвинил в злонамерена постъпка. В отговор аз го обвиних в кражба, унищожаване на чужда собственост и поведение, неподобаващо за член на Арканум. След предишното ми преживяване на „върха на рогата“ бях разучил официалните правила на Рерум кодекс — правилника на Университета. Бях ги прочел два пъти, за да съм сигурен какъв е редът на нещата тук. Познавах ги вече като собствената си длан.
За съжаление това означаваше и че ми беше напълно ясно в какви сериозни неприятности се бях забъркал. Обвинението в злонамерено действие беше нещо сериозно. Ако ме намереха за виновен за това, че преднамерено бях наранил Амброуз, щях да бъда бит с камшик и изключен от Университета.
Едва ли имаше някакво съмнение, че бях наранил Амброуз. Той беше посинен и накуцваше. Челото му бе украсено с яркочервено ожулване. Носеше и превръзка през рамо, но бях почти сигурен, че я беше добавил просто за повече драматизъм.
Неприятното беше, че нямах и най-малка представа какво се беше случило в действителност. Не бях имал възможност да говоря с когото и да било. Дори не успях да благодаря на Елодин за това, че предния ден ми беше помогнал в работилницата на Килвин.
Магистрите позволиха на всеки от нас да изложи своята гледна точка. Амброуз се държеше възможно най-възпитано, което означаваше, че когато заговореше, беше изключително вежлив. След известно време започнах да подозирам, че мудността му се дължи на твърде голяма доза болкоуспокоителни.
