Картър не му обърна внимание, докато вървеше предпазливо и вдървено към бара.
— Добре е да те видя отново на крака, Картър — извика Шеп и вдигна халбата си. — Мислех, че няма да ставаш от леглото поне ден-два.
— За това ще са нужни повече от няколко шева — рече Картър.
Баст демонстративно предложи стола си на ранения мъж и след това тихо седна възможно най-далеч от чирака. Всички посрещнаха Картър радушно и топло.
Съдържателят се шмугна в задната стаичка и се върна обратно след няколко минути с поднос, отрупан с топъл хляб и паници със задушено, от които се вдигаше пара.
По това време всички вече слушаха Летописеца.
— … ако си спомням добре, когато това се е случило с Квоте, той е бил в Северин. Прибирал се е у дома…
— Не е станало в Северин — възрази Стария Коб. — Случило се е край Университета.
— Може и така да е — отстъпи Летописеца. — Както и да е, той се прибирал у дома късно през нощта и в една уличка му скочили някакви бандити.
— Било посред бял ден — сопна се Коб — и насред града. Наоколо било пълно с всякакви хора, които го видели.
— Спомням си, че е станало в някаква уличка — упорито поклати глава Летописеца. — Както и да е, разбойниците изненадали Квоте. Искали да му вземат коня. — Той направи пауза и разтри чело с върховете на пръстите си. — Чакай, не беше така. Не може да е бил на кон в някаква си малка уличка. Може би е станало на пътя към Северин.
— Казах ти, че Северин няма нищо общо! — настоя Коб и удари с ръка по тезгяха, очевидно раздразнен. — В името на Техлу! Просто спри! Само объркваш всичко.
— Чул съм тази история само веднъж преди години. — Летописеца се изчерви от смущение.
Като стрелна Летописеца с намръщен поглед, Коте тропна подноса върху тезгяха и историята беше забравена на мига.
Стария Коб започна да яде толкова бързо, че за малко да се задави, та се наложи да прокара храната с голяма глътка бира.
— Като гледам, още си хапваш вечерята — уж небрежно каза той на Летописеца, докато избърсваше с ръкав устата си. — Ще имаш ли нещо против аз да продължа историята вместо теб? Та да може момчето да я чуе цялата?
— Ако си сигурен, че я знаеш… — колебливо отвърна Летописеца.
— Разбира се, че я знам — рече Коб и завъртя стола си така, че да може да се обърне към по-голяма публика. — Добре. Да се върнем към времето, когато Квоте бил още пале и учел в Университета. Виждате ли, той обаче не живеел в самия Университет, тъй като бил обикновено момче. Не можел да си позволи скъпия живот там.
— Как така? — запита чиракът. — Преди каза, че Квоте бил толкова умен, че му плащали да остане там, макар да бил едва десетгодишен. Дали му кесия, пълна със злато, и диамант, голям колкото палец, чисто нов кон с ново седло и юзда, както и нови обувки, пълна торба овес и какво ли не още.
— Така е, това е истина — помирително кимна Коб. — Но това се случило една-две години след като Квоте получил всичко това. И виждате ли, той раздал голяма част от това злато на едни бедни хорица, чиито къщи били изгорели до основи.
— Изгорели по време на сватбата им — намеси се Греъм.
— А Квоте трябвало да яде — кимна Коб — и да си наеме стая и да купи още овес за своя кон. Така че дотогава вече бил похарчил всичкото си злато. И така той…
— А диамантът? — настоя момчето.
— Ако толкова държиш да знаеш — Стария Коб го погледна с открито неодобрение, — той подарил този диамант на една негова много специална приятелка. Специална дама. Но това е съвсем различна история от тази, която ви разказвам в момента. — Той хвърли ядосан поглед на момчето, което разкаяно сведе поглед и загреба с лъжицата си от вареното.
Коб продължи.
— Тъй като Квоте не можел да си позволи скъпия живот в Университета, вместо това отседнал в близкия град, наречен Амари. — Той хвърли остър поглед на Летописеца. — Там Квоте имал стая в една странноприемница, в която живеел безплатно, защото мястото било притежание на една вдовица, която го харесвала, а и той вършел някои дребни неща, за да заработва престоя си.
— Освен това и свирел там — добави Джейк. — С лютнята си можел да изсвири всичко.
— Гледай си вечерята и ме остави да довърша, Джейкъб — сопна се Коб. — Всеки знае, че Квоте го бивало с лютнята. Точно затова го била харесала вдовицата и да свири музика всяка нощ било част от задълженията му.
Коб отпи една бърза глътка и продължи:
— И така, един ден Квоте изпълнявал поръчки на вдовицата, когато един мъж му извадил нож и му рекъл, че ако не му даде парите на вдовицата, ще разпилее червата му по цялата улица. — Коб насочи въображаем нож към момчето и го погледна заплашително. — Не трябва да забравяте, че това се случило, когато Квоте бил малко пале. Нямал меч, а дори и да имал, още не бил научен от Адем как да го използва.
— Какво тогава сторил Квоте? — попита чиракът на ковача.
— Ами — облегна се назад Коб, — било посред бял ден и те били насред градския площад на Амари. Квоте тъкмо щял да повика пристава, но виждате ли, понеже винаги виждал всичко, той забелязал, че зъбите на тоя мъж били много, ама много бели…
— Бил е сладкояд? — очите на момчето се облещиха.
— Дори по-лошо — кимна Коб, — мъжът започнал да се поти като преуморен кон, очите му били обезумели, а ръцете му… — Коб се ококори, протегна ръцете си и ги накара да треперят. — И тъй, Квоте разбрал, че тоя човек изпитва жестокия глад и това означавало, че би наръгал и собствената си майка за едно криво пени. — Коб отново отпи дълга глътка, за да увеличи напрежението.
— Е, и какво сторил той? — избухна нетърпеливо Баст от далечния край на бара, като размаха драматично ръце.
Съдържателят хвърли гневен поглед на своя ученик.
— Ами — продължи Коб, — в началото той се поколебал, но мъжът се приближил още и тогава Квоте разбрал, че той нямало да го пита повече. И така Квоте използвал една тъмна магия, която бил открил заключена в една тайна книга в Университета. Той изрекъл три ужасни, тайни слова и призовал един демон…
— Демон ли? — почти изскимтя чиракът. — Да не е бил като онзи…
— О, не — бавно поклати глава Коб, — този никак не приличал на паяк. По-лошо от това. Бил направен от сенки и когато се спуснал върху мъжа, захапал гърдите му точно над сърцето и изсмукал всичката му кръв, тъй както човек изсмуква сока от някоя слива.
— В името на овъглените божии ръце, Коб! — укори го Картър. — Ще докараш на момчето кошмари. С тия глупости, дето му напълни главата, има цяла година да носи тая проклета желязна пръчка.
— Аз съм чул тая история другояче — бавно рече Греъм. — Чувал съм, че някаква жена била попаднала в капана на горяща къща и Квоте призовал демон, който да го защити от огъня. След това изтичал вътре и извадил жената от огъня и тя изобщо не била обгорена.
— Чуйте се само — възмути се Джейк. — Приличате на някои дечурлига по време на празника за средата на зимата. — „Демоните ми откраднаха куклата“, „Демоните ми разсипаха млякото“. Квоте не се е замесвал с демони. Той е бил в Университета, за да научи всички имена, нали така? Оня мъж му скочил с нож и той призовал огън и светкавица точно както Таборлин Велики.
— Било е демон, Джейк — ядосано настоя Коб. — Иначе историята не би имала никакъв смисъл. Той призовал демон, който изпил кръвта на оня нещастник, и всички, които видели това, били разтърсени до мозъка на костите си. Някой разказал случката на един свещеник. След това свещениците отишли при пристава, а приставът го измъкнал от странноприемницата на вдовицата посред нощ. След това го хвърлили в затвора за съюз с тъмните сили и тям подобни.
— Сигурно хората просто са видели огъня и са помислили, че е демон — упорстваше Джейк. — Знаеш какви са хората.
— Не, не знам, Джейкъб — сопна се Коб, скръсти ръце пред гърдите си и се облегна на тезгяха. — Защо ти не ми кажеш какви са хората? Защо просто не вземеш да продължиш и да разкажеш цялата тая проклета история, докато…
Коб спря при звука от трополенето на тежки ботуши върху дървената площадка отвън. Малко след това някой започна да тропа с резето.
Всички обърнаха с любопитство погледи към вратата, тъй като всички редовни клиенти вече бяха дошли.
— Две нови лица за един ден — внимателно рече Греъм, защото знаеше, че подхваща деликатна тема. — Изглежда, че май с твоята лоша орисия, както и със сухите времена, е свършено, Коте.
— Сигурно пътищата са станали по-добри — каза Шеп, докато отпиваше от напитката си с нотка на облекчение в гласа. — Крайно време е да имаме малко късмет.
Резето щракна и вратата бавно се отвори и описа дъга, докато накрая се удари в стената. Отвън в тъмното стоеше мъж, който сякаш все още не можеше да реши дали да влезе.
— Добре дошъл в „Пътният камък“ — извика съдържателят иззад тезгяха. — Какво можем да сторим за теб?
Мъжът пристъпи на светлото и вълнението на фермерите угасна при вида на кожената ризница и тежкия меч, които показваха, че мъжът е наемник. Самотният наемник никога не беше успокоителна гледка, дори и в по-добри времена. Всеки знаеше, че разликата между безработния наемник и разбойника е доста размита.
