Приставът се прибра у дома при жената и децата си. Свещеникът отнесе останките на наемника в църквата. Баст събра изпотрошените мебели и ги нареди до кухненската врата, за да бъдат използвани като дърва за горене. Съдържателят забърса дървеното дюшеме седем пъти, докато накрая водата във ведрото спря да розовее, когато изплакваше парцала. Накрая дори и най-големите заплеси си тръгнаха и оставиха в странноприемницата обичайната тълпа за нощта на Фелинг, но с един човек по-малко.
Джейк, Коб и останалите разговаряха колебливо за всичко друго освен за онова, което се бе случило, и търсеха утеха един в друг.
Умората ги накара един по един да напуснат „Пътният камък“.
Накрая остана само чиракът на ковача, който се беше втренчил в чашата в ръцете си. Железният прът лежеше близо до лакътя му върху махагоновия тезгях.
Мина близо половин час, без да проговори никой.
Летописеца седеше на близката маса и се преструваше, че довършва паницата си с варено. Квоте и Баст се суетяха наоколо и се преструваха на заети. В стаята се натрупваше някакво неясно напрежение, докато те се поглеждаха крадешком един друг, в очакване момчето да си тръгне.
Съдържателят се приближи към чирака и избърса ръцете си с чиста ленена кърпа.
— Е, момче, предполагам…
— Аарон — прекъсна го чиракът, без да вдига поглед от чашата си. — Името ми е Аарон.
— Аарон да бъде тогава — кимна сериозно Квоте. — Предполагам, че го заслужаваш.
— Не мисля, че беше денер — внезапно каза Аарон.
Квоте замълча за момент.
— Не те разбирам?
— Не мисля, че тоя мъж беше сладкоядец.
— Значи си съгласен с Коб? — попита Квоте. — Мислиш, че е имал бяс?
— Мисля, че в него имаше демон — изрече момчето с предпазлива убеденост, сякаш дълго бе обмислял точните думи. — Не казах нищо преди, щото не исках хората да мислят, че ми се е разхлопала дъската като на Лудия Мартин. — Той вдигна поглед от напитката си. — Но въпреки това мисля, че в него имаше демон.
Квоте меко се усмихна и махна към Баст и Летописеца.
— Не се ли безпокоиш, че ние може и да не мислим като теб?
— Вие не сте оттук — сериозно поклати глава Аарон. — Били сте на много места. Знаете какви неща има по света. — Той погледна решително Квоте. — Мисля, че и вие знаете, че това беше демон.
Застаналият до камината Баст замръзна.
— Защо мислиш така? — Квоте наклони глава с любопитство, без да отмества поглед от момчето.
— Знам, че под тезгяха имаш голяма дървена тояга срещу нахалните пияници. — Чиракът махна неопределено към бара. — И… — Очите на момчето примигнаха към меча, който заплашително висеше зад тезгяха. — Има само една причина, поради която смятам, че би посегнал към бутилка вместо към това. Ти не се опитваше да избиеш зъбите на тоя тип, а да го запалиш. Макар никъде наблизо около теб да нямаше кибрит или пък свещи. Мама често ми четеше от „Книгата за пътя“ — продължи Аарон. — В нея е пълно с демони. Някои се крият в човешките тела, така както ние се крием под овча кожа. Мисля, че това беше просто някакъв обикновен човек, в когото се бе вселил демон. Точно затова нищо не го нараняваше. Все едно някой да пробива дупки в ризата ти. Затова и в думите му нямаше никакъв смисъл. Той говореше на езика на демоните. — Аарон кимна сякаш на себе си и очите му се плъзнаха обратно към чашата в ръцете му. — Колкото повече мисля, толкова повече смисъл виждам в това. Желязо и огън. Това се използва срещу демони.
— Сладкоядите са по-силни, отколкото си мислиш — каза Баст от другия край на стаята. — Веднъж видях…
— Прав си — рече Квоте, — това беше демон.
Аарон вдигна поглед и срещна очите на Квоте. След това кимна и отново се загледа в чашата си.
— И не каза нищо, защото си нов в града и напоследък занаятът ти и без това не върви много добре.
— И да кажа на хората, това няма да ми донесе нищо добро, нали? — кимна Квоте, пое си дълбоко дъх и след това бавно го изпусна. — Най-вероятно няма.
Аарон допи последната глътка от бирата си и бутна празната халба настрани.
— Добре. Просто имах нужда да го чуя. Трябваше да знам, че не съм напълно полудял. — Той се изправи, вдигна с една ръка тежкия железен прът, метна го върху рамото си и се отправи към вратата.
Никой не проговори, докато той пресече стаята, излезе и затвори вратата след себе си. Тежките му ботуши тропаха глухо върху дървената площадка отвън. След това настъпи тишина.
— В това момче се крие повече, отколкото човек би предположил на пръв поглед — каза накрая Квоте.
— Защото е едър — сухо рече Баст и спря да се преструва, че мете. — Вие, хората, лесно се подвеждате по външния вид. От доста време го наблюдавам. Той е по-умен, отколкото хората мислят. Винаги преценява нещата и задава въпроси. — Отнесе метлата обратно при тезгяха. — Изнервя ме.
— Изнервя те? Теб? — развесели се Квоте.
— Момчето направо вони на желязо. Цял ден го обработва, калява го, вдишва дима от него. И след това се появява тук с умните си очи. — Погледът на Баст изразяваше дълбоко неодобрение. — Това не е естествено.
— Естествено ли? — накрая проговори Летописеца с нотка на истерия в гласа. — Ти пък какво знаеш за това, което е естествено? Току-що видях демон да убива един мъж. Какво му е естественото на това? — Летописеца се обърна към Квоте: — Изобщо какво правеше тук това нещо?
— Очевидно _търсеше_ — отвърна Квоте. — Май само това успях да разбера. А ти, Баст? Успя ли да разбереш нещо?
— Разпознах по-скоро звученето, Реши — поклати глава Баст. — Думите бяха много древни, архаични. Не можах да ги разбера.
— Много добре. Значи е търсило — остро каза Летописеца. — Търсило какво?
— Вероятно мен — мрачно отвърна Квоте.
— Реши — смъмри го Баст, — просто ставаш сантиментален. Вината не беше твоя.
— Знаеш това много добре, Баст — Квоте хвърли дълъг уморен поглед на своя ученик. — За всичко съм виновен аз. За скраела, за войната. Вината за всичко това е моя.
Баст се готвеше да възрази, но не можа да намери подходящите думи. След дълго мълчание той извърна поглед встрани, предал се.
— Както и да е, какво мислиш, че беше това? — Квоте въздъхна и облегна лакти върху тезгяха.
— Приличаше на някой от _махаелуретите_, Реши — поклати глава Баст. — „Танцьор в кожа“. — Докато казваше това, той се намръщи, несигурен в собствените си думи.
— Те не са ли от твоята раса? — повдигна вежди Квоте.
Обикновено приветливото изражение на Баст се изостри и той хвърли гневен поглед на съдържателя.
— _Не_ беше от „моята раса“ — възмути се той. — С маелите нямаме дори обща граница. Те са толкова отдалечени от нас, колкото изобщо е възможно във Фае.
— Просто предположих, че знаеш какво е било. — Квоте кимна извинително. — Не се поколеба да го нападнеш.
— Всички змии хапят, Реши. Не е необходимо да науча имената им, за да разбера, че са опасни. Разпознах, че е от маелите. Това беше достатъчно.
— Значи вероятно е „танцьор в кожа“. — Квоте се замисли. — Не си ли ми казвал, че те са изчезнали от много, много векове?
Баст кимна.
— И _то_ изглеждаше някак… глупаво и не се опита да избяга в ново тяло. — Той сви рамене. — Освен това всички ние сме все още живи. Изглежда това означава, че е било нещо друго.
Летописеца следеше разговора с невярващ вид.
— Искате да кажете, че нито единият от двама ви не знае какво беше това? — Той погледна Квоте. — Та ти каза на момчето, че е демон!
— За момчето е демон — обясни Квоте, — защото това е нещото, което то би разбрало най-лесно и е достатъчно близо до истината. — Той започна бавно да лъска тезгяха. — За всички останали в града е сладкояд, защото това ще им позволи да спят спокойно тази нощ.
— Е, тогава и за мен е демон — рязко рече Летописеца, — защото усещам рамото си ледено на мястото, където ме докосна.
— Забравих, че сложи ръката си върху теб — Баст се завтече към него. — Дай да видя.
Квоте затвори кепенците на прозорците, докато Летописеца сваляше ризата си. Отзад на ръцете му имаше превръзки на местата, където преди три нощи го беше наранил скраелът.
Баст погледна рамото му отблизо.
— Можеш ли да го движиш?
Летописеца кимна и размърда рамото си нагоре-надолу.
— Когато ме докосна, ужасно ме заболя — сякаш нещо вътре се късаше. — Той поклати глава, раздразнен от собственото си описание. — Сега просто го усещам странно. Сковано. Сякаш тази част от тялото ми е заспала.
Баст мушна рамото му с пръст и го погледна с подозрение.
— Момчето беше право за огъня, нали? — обърна се Летописеца към Квоте. — Преди да го спомене, не разбираааааааггххххх! — писарят изкрещя и отскочи встрани от Баст. — В името на Бога! Какво беше това? — попита той.
— Предполагам нервът на раменния ти плексус — сухо отвърна Квоте.
— Трябваше да видя колко дълбоко е успял да стигне — невъзмутимо додаде Баст. — Реши? Би ли ми подал малко гъша мас, чесън, синап… Имаме ли още от онези зелените неща, дето миришат като лук, ама не са?
