Старецът се обърна към фургона си и започна да импровизира:
— Ще ви превърна в масло посред горещ летен ден. Ще ви превърна в поет с душа на свещеник. Ще ви превърна в лимонов крем карамел и ще ви изсипя през прозореца. — Той се изплю. — Копелета. — Накрая, изглежда, раздразнението му утихна и той въздъхна дълго и уморено. — Е, едва ли можеше да стане по-лошо от това — промърмори възрастният мъж, докато разтриваше рамото на ръката, която полицаят му беше извил. — Мислиш ли, че ще се върнат, последвани от тълпа?
За момент помислих, че старецът говори на мен. После осъзнах истината. Говореше на магаретата си.
— И аз не мисля така — каза им той. — Но и преди съм грешил. Да останем близо до края на града и да хвърлим едно око на овеса, какво ще кажете?
Отново се качи в задната част на фургона и се върна с голяма кофа и полупразен чувал от зебло. Изсипа чувала в кофата и изглеждаше обезсърчен от резултата. Взе една шепа за себе си, преди да побутне с крак кофата към магаретата.
— Не ме гледайте така — каза им той. — Храната не достига навсякъде. Освен това можете и да пасете. — Той погали едното магаре, докато дъвчеше суров овес и сегиз-тогиз изплюваше по някоя люспа.
Стана ми много тъжно за този възрастен мъж, който бе съвсем сам на пътя и нямаше с кого другиго да разговаря освен с магаретата си. На нас от Едема Рух също ни беше трудно, но поне не бяхме сами. А този човек си нямаше никого.
— Отдалечихме се твърде много от цивилизацията, момчета. Хората, които имат нужда от мен, не ми се доверяват, а онези, които ми се доверяват, не могат да си позволят услугите ми. — Старецът надникна в кесията си. — Имаме едно пени и половина, така че нямаме кой знае какъв избор. Кое предпочитаме — да сме мокри тази нощ или гладни утре? Няма да успеем да направим каквато и да е търговия, така че вероятно ще се случи или едното, или другото.
Промъкнах се покрай ъгъла на сградата, докато накрая успях да прочета какво беше написано отстрани върху фургона на стареца. Пишеше:
C>
# {s}АБЕНТИ: НЕОБИКНОВЕН АРКАНИСТ.{/s}
# Писар. Търсач на вода. Химик. Зъболекар.
# Редки стоки. Грижи за всякакви неразпивожения.
# Откриване на изгубени вещи. Всякакви поправки.
# Не се правят хороскопи, любовни билета и злодеяния.
C$
Абенти ме забеляза веднага, щом се показах от мястото си зад сградата, където се криех.
— Здравей. Мога ли да ти помогна с нещо?
— Написал си грешно „неразположения“ — посочих аз.
Той изглеждаше изненадан.
— Всъщност това е шега — обясни ми старецът, — аз си варя по малко.
— А, пиво ли — кимнах аз. — Сега разбирам — извадих ръка от джоба си. — Можеш ли да ми продадеш нещо за едно пени?
Изглежда той се забавляваше и едновременно с това беше и любопитен.
— А какво ти трябва?
— Нужен ми е малко лацилиум — миналия месец бяхме играли „Фариен Справедливия“ поне десетина пъти и детският ми ум беше изпълнен с интриги и убийства.
— Да не би да очакваш някой да иска да те отрови? — рече той донякъде изненадано.
— Ами всъщност не. Но ми се струва, че ако чакаш да разбереш, че със сигурност ти трябва противоотрова, вероятно ще е вече доста късно да си я набавиш.
— Предполагам, че мога да ти продам малко за едно пени — съгласи се старецът. — Това ще е горе-долу колкото дозата за човек с твоя ръст. Но трябва да знаеш, че противоотровата също е опасна. Действа само срещу определени отрови. Може да има обратния ефект, ако я вземеш в неподходящото време.
— О — отвърнах, — не знаех това.
В пиесата противоотровата се описваше като безпогрешно действаща във всички случаи.
Абенти замислено потупваше с пръсти устните си.
— Междувременно можеш ли да ми отговориш на един въпрос? — След като кимнах, той продължи: — Чия е тази трупа?
— Донякъде е моя — отвърнах. — Но, от друга страна, е на баща ми, защото той командва и казва накъде да вървят фургоните. Освен това е и на барон Грейфелоу, защото той е нашият покровител. Ние сме хора на лорд Грейфелоу.
Старецът ме погледна развеселено.
— Чувал съм за вас. Добра трупа. С добра репутация.
Кимнах, тъй като не виждах никакъв повод за фалшива скромност.
— Мислиш ли, че баща ти би се заинтересувал да ме вземе за помощник? — попита ме той. — Не твърдя, че съм голям актьор, но ще ви е полезно да съм наблизо. Мога да ти боядисам лицето с червен цвят, който няма да е пълен с олово, живак и арсеник. Мога да направя и осветлението да е бързо, чисто и ярко. Ако искате, може и в различни цветове.
Не се налагаше дълго да обмислям предложението — свещите бяха скъпи и се влияеха от въздушните течения, а факлите бяха мръсни и опасни.
Освен това всеки в трупата още от ранна възраст беше научил за опасностите, свързани с използването на козметични средства. Трудно беше да доживееш до старини като член на трупа, който се маже с отрови на всеки няколко дни и накрая на двайсет и пет годишна възраст вече е започнал да си губи разсъдъка заради тях.
— Може малко да си надвишавам правата — казах му, докато подавах ръката си, — но нека да бъда първият, който ще те посрещне с „добре дошъл“ в трупата.
* * *
Ако това трябва да е съвсем честно и пълно описание на моя живот и делата ми, мисля, че трябва да спомена, че подбудите ми да поканя Бен в трупата не бяха съвсем алтруистични. Вярно беше, че качествените козметични средства и чистото осветление щяха да са добре дошли допълнения към нашата трупа. Също така беше вярно, че съжалих възрастния човек, който пътуваше съвсем сам.
Но под всичко това бях движен основно от любопитството си. Бях видял Абенти да прави нещо, което не можех да си обясня — нещо странно и прекрасно. Не номерът със симпатичните лампи — добре разбирах какво е това: прах в очите, заблуда, която да впечатли невежите местни хора.
Онова, което той направи после, обаче беше различно. Той повика вятъра и вятърът дойде. Това беше магия. Истинска магия. От онази, за която бях чувал в историите за Таборлин Великия. Магията, в която бях спрял да вярвам, откакто бях навършил шест. Сега не знаех в какво да вярвам.
Така че поканих стареца в нашата трупа, като се надявах да намеря отговори на въпросите си. Макар по онова време още да не го знаех — всъщност исках да разбера какво е името на вятъра.
> 9.
> Пътуване във фургона заедно Бен
Абенти беше първият арканист, когото някога бях срещал — странна и вълнуваща личност за едно момче. Той имаше широки познания във всички науки — ботаника, астрономия, психология, анатомия, алхимия, геология, химия…
Беше едър, с блестящи очи, които бързо шареха от едно нещо на друго. По тила му беше останала лента тъмносива коса, но (и с това съм го запомнил) нямаше вежди. Тоест вежди имаше, но постоянно ги изгаряше по време на алхимичните си опити и те вечно се опитваха да израстат. Това му придаваше едновременно учудено, присмехулно и любопитно изражение.
Говореше спокойно, често се смееше и никога не остроумничеше за чужда сметка. Псуваше като пиян моряк с дървен крак, но само пред магаретата си. Те се казваха Алфа и Бета и когато си мислеше, че никой не го гледа, Абенти ги хранеше с моркови и бучки захар. Най-любима му беше химията, а баща ми казваше, че не е виждал човек, който по-добре да вари алкохол от стареца.
Още на втория ден след присъединяването на Абенти към трупата вече бях свикнал да се возя в неговия фургон. Задавах му въпроси, а той отговаряше.
След това ме караше да му изкарам някоя песен и аз го правех, като си акомпанирах на лютнята, която бях взел назаем от бащиния си фургон.
Понякога дори и той самият пееше с мен. Имаше ясен и дързък тенор, който винаги се люшкаше насам-натам, като търсеше нотите на най-неподходящите места. В повечето случаи, когато това се случеше, той спираше и започваше да се присмива на самия себе си. Беше добър човек, който никога не се самоизтъкваше.
Веднъж, след като се беше присъединил към трупата ни, го попитах какъв е животът му като арканист.
Той ме погледна замислено.
— Някога познавал ли си арканист?
— Веднъж платихме на един да поправи една счупена ос, докато бяхме на път. — Спрях за миг, за да си припомня. — Беше тръгнал към вътрешността на страната с керван, натоварен с риба.
— Не, не, момче. — Абенти направи презрителен жест. — Питам те за _арканист_, а не някакъв си заклинател, дето може да извика студ и пътува с керваните, че да запази прясното месо да не се разваля.
— Каква е разликата? — зададох аз въпроса, който се очакваше от мен.
— Ами, за да ти отговоря, ще се необходими повечко обяснения.
— Имам достатъчно време.
Абенти ме измери с поглед. Очаквах това. Изражението му казваше: „Говориш като доста по-възрастен, отколкото изглеждаш.“ Надявах се Абенти да свикне доста бързо с това. Уморително е да ти говорят като на дете, макар и да си такова.
Възрастният мъж си пое дълбоко дъх.
