— За последен път не — натъртих аз. — Приключих с Амброуз. Няма никаква полза да продължавам да му се противопоставям.
— Ти му счупи рамото — отбеляза Уил. — Мисля, че по-голямо противопоставяне от това едва ли има накъде.
— Той счупи лютнята ми — възразих аз. — Сега сме квит. Било, каквото било.
— Да бе — обади се Сим, — ти му хвърли една буца гранясало масло в комина. Разхлаби ремъка на седлото му…
— По дяволите! Млъкни! — изсъсках му аз и се огледах наоколо. — Това беше преди близо месец и никой не знае за него освен вас двамата. А сега и Манет, както и всички други, които са били достатъчно близо, за да чуят думите ти.
Сим смутено се изчерви и разговорът утихна, докато Лили не се върна с напитките ни. Скутенът на Уил беше сипан в традиционната за него каменна чаша. Златистата медовина на Сим проблясваше във висока чаша. Манет и аз получихме дървени халби.
Манет се усмихна.
— Не мога да си спомня кога за последен път съм си поръчвал саунтен — замисли се той. — Май никога досега не съм поръчвал за себе си.
— От познатите ми ти си единственият друг човек, който пие това — отбеляза Сим. — Нашият Квоте го поглъща в огромни количества — по три-четири чаши на вечер.
Манет повдигна рунтавите си вежди към мен.
— Те не знаят ли? — попита той.
Поклатих глава и отпих от халбата си, като се чудех дали трябва да съм развеселен или смутен.
Манет плъзна каната си към Симон, който я вдигна и отпи една глътка. Намръщи се и отпи отново.
— Вода?
— Това е стар номер на уличниците — кимна Манет. — Бъбриш си с тях в салона на публичния дом и искаш да им покажеш, че не си като останалите, а си изискан човек. Затова им предлагаш да ги почерпиш напитка. — Той се протегна през масата и си взе обратно халбата от Сим. — Но те са на работа и не искат да пият. Вместо това биха предпочели да получат парите. Затова поръчват саунтен или певерет, или пък нещо друго. Плащаш парите, барманът й дава вода и в края на вечерта тя си разделя парите със заведението. Ако е добра слушателка, една проститутка може да изкара на бара толкова пари, колкото и в леглото.
— Всъщност дели се на три — намесих се аз. — Една трета за заведението, една трета за бармана и една трета за мен самия.
— Тогава значи си се минал — откровено каза Манет. — Барманът би трябвало да получи дяла си от заведението.
— Никога не съм те виждал да си поръчваш саунтен в „При Анкер“ — отбеляза Сим.
— Трябва да е онази медовина от Грейсдейл — предположи Уил. — Поръчваш от нея през цялото време.
— Но аз _съм_ си поръчвал Грейсдейл — възрази Сим. — На вкус беше като сладка саламура с пикня. Освен това… — Той не довърши.
— Беше по-скъпа, отколкото очакваше? — довърши вместо него Манет и се ухили. — Не си заслужава човек да се захваща с всичко това за цената на една бира, нали?
— Когато в „При Анкер“ поръчвам Грейсдейл, те знаят какво имам предвид — обясних му аз. — Ако поръчам нещо, което в действителност не съществува, ще е много лесно да разберат каква игра играя.
— Ти откъде знаеш за това? — обърна се Сим към Манет.
— Няма нови номера за старо куче като мен — отвърна Манет и се ухили.
Светлините започнаха да отслабват и ние се обърнахме към сцената.
* * *
Оттам нататък нощта леко ми се губи. Манет задряма, а Уил, Сим и аз правехме всички възможно чашите на масата ни да не се застояват, докато развеселените музиканти ни поръчваха питиета едно след друго. Всъщност броят на напитките беше неприлично голям. Далеч по-голям, отколкото смеех да се надявам.
През по-голямата част от времето пиех саунтен, тъй като основната причина да дойда тази нощ в „Еолиан“ бе да си платя таксата за обучение. Сега, след като знаеха какъв е номерът, Уил и Сим също поръчаха няколко пъти. За което им бях двойно по-благодарен, защото иначе щеше да ми се наложи да ги връщам у дома, натоварени в ръчна количка.
Накрая на тримата ни дойде до гуша от музика, клюки, а в случая на Сим — от безплодното преследване на сервитьорките.
Преди да си тръгнем, спрях за дискретен разговор с бармана, по време на който повдигнах въпроса за разликата между една трета и половината от печалбата. В края на пазарлъка ни прибрах цял талант и шест йота. Голяма част от сумата идваше от напитките, които моите колеги музиканти ми бяха поръчали тази нощ.
Събрах монетите в кесията си — _точно три таланта_.
Пазарлъкът ми донесе две тъмнокафяви бутилки.
— Какво е това? — попита Сим, когато пъхнах бутилките в калъфа на лютнята си.
— Бредонска бира — отвърнах аз и разместих парцалите, които използвах за уплътняване на калъфа, така че бутилките да не се допират в лютнята.
— Бредонска ли? — повтори Уил с презрителна нотка в гласа. — Тя повече прилича на хляб, отколкото на бира.
— Не обичам да дъвча пиенето си — кимна в съгласие Сим и направи физиономия.
— Не е толкова зле — защитих се аз. — В малките кралства жените я пият, когато са бременни. Аруил го спомена в една от лекциите си. Те я варят с цветен прашец, рибено масло и черешови костилки. В нея има всякакви полезни хранителни вещества.
— Квоте, ние не те осъждаме. — Уилем сложи ръка на рамото ми със загрижено изражение на лицето. — Двамата със Сим нямаме нищо против, че ти си бременна илишка жена.
Симон изпръхтя и после се засмя на това, че е изпръхтял.
Без да бързаме, тримата се върнахме в Университета и пресякохме високия свод на Каменния мост. И тъй като наоколо нямаше кой да ме чуе, изпях на Сим „Магарето Магаракис“.
Уил и Сим се отправиха към стаите си в Мюз, като леко се препъваха. Но аз още не исках да си лягам и продължих да се разхождам по пустите улици на Университета и да се наслаждавам на хладния нощен въздух.
Крачех покрай тъмните фасади на аптеките, стъкларските работилници и книговезниците. Минах напряко през една окосена морава и усетих отчетливия и прашен мирис на есенните листа и зелената трева под тях. Почти всички странноприемници и пивници бяха тъмни, но публичните домове все още светеха.
Сивият камък на Залата на магистрите изглеждаше сребрист на лунната светлина. Вътре мъждукаше една-единствена слаба светлина и осветяваше прозореца със стъклопис, който показваше Текам в класическата му поза — босоног говори пред тълпа от млади студенти на входа на пещерата си.
Минах покрай „Пещта“ — безбройните й стърчащи комини бяха тъмни и не пушеха на фона на осветеното от луната небе. Дори и през нощта от нея се разнасяше мирис на амоняк, овъглени цветя, киселина и алкохол — хиляди смесени ухания, които се бяха просмукали в камъка през изминалите столетия.
Последен беше Архивът. Сградата бе висока пет етажа, без никакви прозорци и ми напомняше за огромен пътен камък. Масивните й врати бяха затворени, но през процепите им забелязах да се процежда червеникавата светлина на симпатични лампи. По време на приемните изпити магистър Лорен оставяше Архива отворен нощно време, за да могат всички членове на Арканум да учат колкото им душа иска. Всички членове, с изключение на един, разбира се.
Отправих се обратно към „При Анкер“ и намерих странноприемницата потънала в мрак и утихнала. Имах ключ за задната врата, но вместо да се спъвам в тъмното, заобиколих до уличката отзад. Сложих десния си крак на бурето за дъждовна вода, левия на перваза на прозореца и с лявата ръка се хванах за желязната водосточна тръба. Тихо се изкачих до прозореца си на третия етаж. Дръпнах резето с парче тел и влязох вътре.
Цареше пълен мрак, а аз бях твърде уморен, за да отида да си взема огън от камината долу. Така че докоснах фитила на лампата до леглото и размазах малко масло по пръстите си. След това промърморих обвързване и усетих как ръката ми изстива, докато топлината я напуска. В началото не се случи нищо, затова се намръщих и се съсредоточих, за да преодолея лекото замайване, причинено от алкохола. Студът проникна по-дълбоко в ръката ми и ме накара да потреперя, но накрая фитилът се запали.
Стана ми студено. Затворих прозореца и огледах малката стая със скосения таван и тясно легло. За моя изненада осъзнах, че не искам да бъда на никое друго място в целия свят. Тук се чувствах почти като у дома си.
На вас може да не ви изглежда странно, но за мен беше. Тъй като израснах в рода Едема Рух, за мен домът никога не е бил на определено място. Домът беше върволица от фургони и песните край лагерния огън. Когато трупата ми беше избита, това беше повече от загубата на семейството ми и приятелите от детството. Чувствах се така, сякаш целият ми свят бе изгорял до основи.
Сега, след почти цяла година, прекарана в Университета, започвах да изпитвам чувството, че мястото ми е тук. Усещането за привързаност към определено място беше странно. То донякъде ме успокояваше, но кръвта на Рух в мен беше буйна и се бунтуваше при мисълта да пусна корени като някое растение.
