Спомняше си и как Скот Сиракюз дойде при него след награждаването и се вгледа внимателно в очите му.
— Господин Чейсър, ти отново пропусна последното влизане в боксовете.
— Да, господине, точно така.
— Значи реши да не се вслушаш в съвета ми?
— Не, господине. Реших да се вслушам в нещо друго, което казахте за грешките преди време, когато се упражнявахме да влизаме в питовете и аз все минавах през линията.
Сиракюз се смръщи.
— И какъв е бил моят съвет?
— Казахте да не крия грешките си, а да се уча от тях. Затова реших да се поуча от последната си грешка — миналия път, когато пропуснах последния питстоп. Този път обаче всичко беше наред.
— Да, с точно 4,2 сантиметра — замислено отбеляза Сиракюз.
Джейсън се усмихна.
— Татко веднъж ми каза, че може да спечелиш със сантиметър или с километър. Но че и в двата случая си е победа.
И за пръв път, откакто Джейсън познаваше Сиракюз, го видя да се усмихва.
— Добра работа днес, господин Чейсър. Направо не мога да си представя какво ни очаква, когато в събота излезеш на пистата.
И се обърна да си тръгне.
— Господин Сиракюз! — извика Джейсън подире му. — Семейството ми е тук и тази вечер ще празнуваме. — Направи пауза. — Искате ли да дойдете?
Сиракюз се поколеба, сякаш това беше въпрос, който най-малко на света е очаквал да чуе.
— Добре — отговори накрая. — Това е… много мило. В колко часа?
Джейсън му каза.
Сиракюз кимна.
— Хубаво. Имам малко работа, трябва да приготвя няколко урока. Може и да се позабавя, но ще дойда.
И наистина Сиракюз пристигна в ресторанта с точно 45 минути закъснение, точно в момента, когато поднесоха на масата им класическата сладоледена торта на Чуука с номера на «Аргонавт» 55 в центъра.
Когато Сиракюз седна при тях, Джейсън се запита дали учителят му яде често пилешки бургери, обаче както се оказа, Сиракюз се справи без затруднение с мазния си сандвич.
Минаха само четири секунди, преди Хенри Чейсър, доморасъл експерт по автомобилни състезания, да започне да разпитва Сиракюз за състезателната му кариера.
— Значи — започна Хенри, — имам предвид онзи път, когато се опитахте да срежете тока в Италия. Тогава останахте в лабиринта колко? Четири часа?
— Четири и половина — поправи го Скот.
— Какво стана всъщност?
Джейсън чакаше отговора не по-малко нетърпеливо.
Сиракюз явно се опитваше да подбира думите си внимателно.
— Да кажем, че просто не очаквах кариерата ми да приключи малко по-късно в Ню Йорк.
И след като го каза, погледна Джейсън, сякаш очакваше той да разгадае какво означава този неясен отговор.
Джейсън се замисли.
— Не сте очаквали да катастрофирате в Ню Йорк — повтори той на глас. — А това значи, че сте очаквали да се състезавате и в бъдеще в Италия…
— Точно така.
— Не е възможно…
Сиракюз бавно кимна.
— Правилно си разбрал.
— Вие сте проучвали лабиринта — каза Джейсън. — Разузнавали сте италианския пряк път за следващото състезание!
Сиракюз пак кимна.
— Много добре, господин Чейсър. До днес ти си първият, който се сети.
Джейсън не можеше да повярва. Беше толкова лукаво умно. Той продължи:
— Всички са си мислели, че влизането в лабиринта е отчаян опит да настигнете водачите, но не е било така. Въобще не сте имали намерение да настигате водачите, нито да спечелите състезанието. Прекарали сте четири часа в проучване на лабиринта, в изучаване на тайните му, за да може да ги използвате през следващите години.
— Четири часа и половина, по-точно — каза Сиракюз. — Но после Алесандро Ромба ме отнесе в Ню Йорк и така и не успях да се възползвам от тези познания. Трудна работа. Обаче мисля, че днешното използване на прекия път — как ти последва Зейвиър — не беше по-малко умно. Надявам се, че си си водил бележки, докато беше вътре. Защото това познание ще е с теб винаги, когато този пряк път отново се ползва. Или поне докато Училището не реши да го преработи.
Лицето на Джейсън светна от похвалата на Сиракюз и той погледна баща си, спомняйки си думите му, казани два дни по-рано: «Когато започнеш да учиш толкова здраво, колкото можеш, гарантирам ти, че ще започне да се отнася по друг начин с теб».
Хенри Чейсър знаеше колко много значи това за сина му и се усмихна многозначително.
Обаче седящата до Хенри Марта Чейсър отново се беше отнесла.
След известно време Скот Сиракюз стана да си върви.
— Благодаря ви за приятната вечеря, но вече трябва да си ходя.
— Благодаря ви, че дойдохте — каза Джейсън.
— Не стой до късно, момче. Това, че се класира за голямото състезание в събота, не те освобождава от часовете утре. Часовете ще се проведат както обикновено.
— О, вие никога ли не почивате? — попита Джейсън шеговито.
— Ще се видим сутринта, господин Чейсър. Лека нощ на всички.
Международното училище за пилоти
Хобарт, Тасмания
31 май, петък
Следващият ден се оказа като епизод от онзи телевизионен сериал — «Животът на богатите и известните» — макар че Джейсън го гледаше само от прозореца на класната стая, който гледаше към река Дъруент.
Знаеше, че ежегодният Спонсорски турнир е известен с карнавалната си атмосфера, но се оказа неподготвен за разкоша на случващото се. Бреговете на реката бяха украсени със знамена. Летящи лодки весело надуваха сирените си и приветстваха флотилията от яхти и други летящи плавателни съдове, които се спускаха към Хобарт.
По обяд в Хобартския кралски яхтклуб започнаха да пристигат огромни летящи яхти. Те принадлежаха на известни кинозвезди и прескочили за малко политици и, разбира се, на шефовете на автомобилни фирми и собствениците на отбори. Цял нает летящ лайнер пристана на кея и стовари тълпа блестящо облечени жени и елегантни мъже — елита на Европа и американското Източно крайбрежие.
Последни пристигнаха и най-известните гости — професионалните пилоти, учили в спортното училище.
Ла Бомба Ромба от Италия.
Фабиан от Франция.
И Ангъс Карвър, боен пилот и член на елитния отбор на американските военновъздушни сили.
Това беше парад на знаменитостите. Медиите направо подлудяха.
Обаче Джейсън не можеше да го разбере.
Що се отнасяше до него, той смяташе Спонсорския турнир за състезание по елиминиране. Обаче за всички тези хора той се свеждаше до присъствие на галаприема с вечерно облекло тази вечер и галавечерята в чест на победителите в събота вечерта, за да въртят сделки и за да ги видят. Не пропускаха и всички по-малки купони на открито. Очевидно Спонсорският турнир беше едно от големите събития в световния календар на висшето общество.
Джейсън нямаше представа какво е висше общество.
Към три часа за пълната радост на медиите пристигна най-голямата частна яхта. Но носа ѝ имаше кралски герб.
Кръстът на кралското семейство на Монези.
Бащата на принц Зейвиър, крал Франсис Монезки, беше дошъл да гледа как най-големият му син се състезава.
Докато ставаха всички тези събития, Джейсън, Бъг и Сали имаха часове: Джейсън и Бъг под надзора на Скот Сиракюз се упражняваха на симулатора по виртуални писти, осеяни с «дяволски фенери».
В същото време Сали беше заета да монтира в техния бокс две видеокамери, защото след това предстоеше час упражнения по влизане в питстопа — Сиракюз смяташе, че през последните състезания влизането в бокса на «Аргонавт» е било малко хаотично, и искаше Сали да може да види какво прави преди, по време и след всеки стоп.
Интересното беше, че Хорейшо Уонг и Айзая Уошингтън отново бяха твърде неразположени, за да влязат в часовете.
Джейсън подозираше, че се преструват, за да могат да измъкнат малко време за почивка преди големия ден. И двамата се бяха класирали за турнира и странното беше, че и преди, когато боледуваха, на следващия ден се състезаваха сякаш не им е имало нищо.
От своя страна, Сиракюз дори не мигна, когато училищната сестра му звънна, за да му съобщи за тяхното неразположение.
Странно, но Джейсън усети, че Сиракюз се отнася с повече уважение към отбор «Аргонавт», отколкото към двата други отбора, просто защото бяха дошли на училище, макар че умората им личеше. Изглежда, печелеха уважението на своя учител с това, че се придържаха към строгия му учебен план.
Джейсън и Бъг трябваше да се срещнат с родителите си на речния бряг, но когато стигнаха до уговореното място, видяха, че ги чака само Хенри Чейсър.
— Къде е мама? — попита Джейсън.
— Плете — отговори Хенри. — Не знам какво ѝ влезе в главата, но снощи, когато се върнахме, извади чантата с плетките и плете до след полунощ.
— О, боже…
Обядваха сандвичи и гледаха летящите лодки по реката.
След това отново на училище — беше дошло време за упражненията в питстопа.
Това беше може би най-тежкият час, защото Сиракюз ги товареше здраво — и всичко се наблюдаваше от всевиждащите видеокамери.
