След това се обърна към Джейсън.
— Умберто е мой стар приятел и когато днес се срещнахме, го попитах дали би се отбил при нас по време на вечерята. Той пък настоя да вечеря на нашата маса.
Джейсън още не можеше да се свести.
Ломбарди беше милиардер и собственик на отбора «Ломбарди» — един от малкото отбори в професионалната лига, собственост на частно лице.
Беше италиански строителен предприемач, спечелил богатството си с неприлично успешния проект «Венеция II». Когато предложил идеята си Венеция да се построи наново на 80 километра от оригиналния град — точно копие в комплект с кристалночисти хлорирани канали плюс ултрамодерни жилища — му се смеели и го сочели с пръст като луд.
Обаче с напредването на проекта, когато хората видели, че идеята на Ломбарди приема една прекрасна форма, апартаментите се разпродали бързо — основните клиенти били автомобилни състезатели с наклонности на плейбои и богатите и известните от цяла Европа.
Венеция II се бе превърнала в най-модния адрес на света. Скоро се бе появила и Венеция III — къде другаде, ако не на Венис Бийч, Калифорния. Последваха я Венеция IV, V и VI.
Обаче истинската страст на Ломбарди бяха състезанията от ФЛК и скоро чрез този огромен мъжага светът на Формула летящи коли се попълни с един приятен чудак. Дори когато тимът му се класираше последен в поредния шампионат, той с радост пръскаше пари по него. Беше известен като откривател на нови таланти — таланти, които фирмените отбори с големи бюджети бързо му отмъкваха.
— Трябва да знаете — продължи да боботи той, докато сядаше между Джейсън и Хенри Чейсър, — че тези галавечери понякога са много мухлясали. Хайвер, трюфели, гъши дроб. Пфу! Честно, понякога единственото, което ми се яде, е някой голям чийзбургер! — И мушна Джейсън с лакът в ребрата. — Не се тревожи, млади приятелю, ако храната мирише, ще си поръчаме пица по телефона. Така ще осигурим на тези социални паразити материал за клюки чак до следващия прием.
Джейсън се ухили. Умберто Ломбарди му харесваше.
И тогава Ломбарди — гръмогласният гигант Умберто — като че ли чак сега забеляза Бъг, който седеше от другата страна на Джейсън с ококорени очи, почти скрит зад гърба на брат си.
— Я! — избоботи той. — Боже, прекалено си малък, за да се носиш из въздуха с болид…
От този момент галавечерята тръгна като по вода.
За Джейсън вечерта мина като миг.
Умберто Ломбарди беше най-добрата компания, която бе имал. Разказваше за състезания и за работата си като строителен предприемач, за срещите с филмови звезди и дори за това, че тъкмо той привлякъл Скот Сиракюз в професионалния спорт.
Тази вечер Джейсън разбра, че състезанията във ФЛК не се провеждат само на пистата. Бизнесът състезания се въртеше на вечери като днешната.
Жан-Пиер Леклерк произнесе реч сред флагове, на които бяха изрисувани емблемите на училищните спонсори, и Джейсън разбра за какво става дума при спонсорството — за признание. Както Леклерк правеше сега пред едни от най-влиятелните хора в света — човек винаги споменава своите спонсори.
Когато речта завърши, гостите се пръснаха из залата.
В един момент Джейсън стана от масата, за да иде до тоалетната, и видя Ериъл Пайпър на бара — неописуемо красива в тясната си сребриста рокля, но същевременно и много измъчена, притисната там от някакъв висок тип с гелосани назад коси и остър клюнест нос. Папийонката му беше разхлабена и той милваше с показалец брадичката на Ериъл.
— Ей, Ериъл — приближи Се Джейсън. — Как върви? Здрасти — подхвърли на мъжа. Трябваше му известно време, за да осъзнае кой е този тип — прочутият френски пилот Фабиан.
— Джейсън, моля те… — каза Ериъл.
— Малкият, я се разкарай — изръмжа Фабиан. — Не виждаш ли, че сме заети? — Френският му акцент беше подчертан, а говорът — пиянски завален. После се обърна отново към Ериъл. — Та както вече казах, в света на ФЛК може да има големи възможности за момиче с твоите… ъъъ… дарби. Разбира се, само ако изиграеш картите си както трябва. Обмисли предложението ми и можем да се видим по-късно.
Пъхна нещо в ръката на Ериъл и си тръгна.
Джейсън не можеше да види добре какво е, но му заприлича на чип карта за врата на хотелска стая.
Погледна Ериъл — тя стискаше здраво чип картата и се беше вторачила в гърба на Фабиан, сякаш взимаше някакво много важно решение. Джейсън я гледаше и виждаше как по лицето ѝ преминава странна смесица от чувства — пресметливост, отвращение и амбиция.
— Ериъл? Добре ли си? — попита той загрижено.
Ериъл продължаваше да гледа след Фабиан, който вече беше излязъл от залата и вървеше към асансьорите.
— Джейсън — каза тя, без да го поглежда, — ти си мило и добро момче. Обаче на този свят има неща, които още не разбираш.
И стиснала чип картата в ръка, тръгна след Фабиан.
Джейсън не можеше да направи друго, освен да я гледа как се отдалечава.
— Разбирам много повече, отколкото си мислиш — каза на въздуха, след като тя си тръгна.
В 10:30 Джейсън, Бъг и Хенри Чейсър се сбогуваха с Умберто Ломбарди и Скот Сиракюз.
Вече беше време да си лягат.
Утре трябваше да се състезават.
Изведнъж изпита увереност въпреки неугледния си състезателен екип: стария дънков гащеризон, работни ботуши и очуканата мотоциклетна каска.
Баща им би трябвало да е с тях — той много искаше да усети напрежението в питлейна заедно със своите момчета — обаче в последния момент Марта го спря, защото имала нужда от неговата помощ за странния проект, който я държеше затворена в караваната от ден и половина.
Напрежението във въздуха беше ясно осезаемо.
Това не беше обикновен състезателен ден в спортното училище. Тук залогът беше нещо повече от точки за генералното класиране в шампионата. Днес човек можеше да направи кариера — или да провали кариерата си.
Джейсън видя Ериъл в нейния бокс и ѝ помаха. Тя също го видя, но не отвърна на жеста му, нито го погледна в очите.
В 8:45 в питлейна се проведе церемония, предавана по телевизиите: на нея се изтегли поредността на двойките. Всяко единоборство получи номер и Жан-Пиер Леклерк започна да вади номерата от един цилиндър.
Първото състезание за деня… Чейсър срещу Пайпър в 9:30 предобед, но преди да бъде даден старт, в 9:00 беше предвиден Парад на състезателите пред главната трибуна, която се издигаше при старт/финала. Докато оглеждаше лъскаво екипираните други отбори, Джейсън се притесни, че ще го «представят» на събраните спонсори в старите му дънки.
Но нямаше избор.
Парадът на състезателите започна и той стоеше пред очите на света, заобиколен от знамена и плакати и под реещия се над него телевизионен дирижабъл със старите си работни дрехи… Никога не се беше чувствал толкова неловко. Мразеше всяка минута от това представление.
Най-после парадът милостиво свърши, тълпата зарева и пистата беше освободена за първото състезание за деня.
Сали се зае да подготвя «Аргонавт» и Тарантула.
Бъг работеше по стратегии за влизане в пита — и от време на време поглеждаше боязливо към препълнените трибуни.
Стрелките на часовника отбелязаха 9:25 и високоговорителите заехтяха от гласа на директора по състезанията: «Състезателите Чейсър и Пайпър, моля, заемете местата си на пистата! Пет минути до старта…».
Джейсън се изправи…
… и точно в този момент родителите му се втурнаха в района на пита, а майка му се дереше:
— Джейсън, Ларва на мраволъв! Чакайте!
Носеше голям плик за пране.
Когато стигна до бокса на отбор «Аргонавт», беше останала без дъх.
— Мамо! — възкликна Джейсън. — Какво има?
— Съжалявам, че не сварих да ги направя по-бързо — отговори Марта Чейсър, дишаше тежко.
Отвори плика за пране…
… и вътре имаше красиви състезателни екипи.
Сини.
Сребристи.
И бели.
Цветовете на «Аргонавт».
Бяха цели гащеризони, към които имаше безшевно закачени подхождащи ръкавици и обувки. Дизайнът също беше много як. Основно бяха бели, а отдалече се създаваше илюзията, че облечените с екипите са потопили ръцете и краката си в синя боя — хубаво хрумване бяха ивиците блестящо сребристо, които увенчаваха сините участъци. На лявото рамо на екипите се виждаше номер 55.
Един екип за Джейсън.
И един по-малък за Бъг.
И още един — трети — за Сали Макдъф.
Марта подаде гащеризона на Сали.
— Скъпа, погрижих се твоят да има корсажче за гърдите.
В този момент Хенри Чейсър извади своята изненада: две кутии, на които имаше надписи «Шоей».
— Не мога да повярвам… — промълви Джейсън.
Отвори своята кутия и извади отвътре чисто нова тъмносиня каска «Шоей».
За Бъг имаше същия модел каска, само че неговата беше бяла. Тъй като нямаше нужда от каска, Сали получи хубаво бейзболно кепе, на което имаше избродиран надпис: «Аргонавт 55».
— Когато в четвъртък ви гледах как победихте — обясни Марта, — си помислих: «Какъв голям отбор!». Обаче всеки голям отбор трябва и да изглежда голям. Така че купих материали и няколко списания за ФЛК, за да проверя съвременните модни тенденции, и прекарах последния ден и половина, решена да ви осигуря външния вид на голям отбор.
