направил предостатъчно, за да си го заслужи.
Темпи погледна към мъжа на земята, сякаш обмисляше дали да не го направи, след това
поклати глава и тихо се отправи към масата ни. Очите на всички все още бяха вперени в
него, но погледите далеч не бяха толкова мрачни колкото преди.
Адемецът се върна на нашата маса и попита:
— Наблюдаваше ли гърба ми?
Погледнах го безизразно и след това кимнах.
— Какво видя?
Едва тогава разбрах какво всъщност има предвид той.
— Гърбът ти беше много изправен.
Одобрение.
— Твоят гръб не е достатъчно изправен. — Той изпъна дланта си и я наклони на една
страна. — Затова се спъваш при кетан. Това е…
Темпи погледна надолу и не довърши, когато забеляза ножа, полускрит в опърпаното ми
наметало. Той се намръщи. Наистина се намръщи с лицето си. За пръв път виждах да го
прави и ми изглеждаше твърде заплашително.
— Ще говорим за това по-късно — каза той, а ръката му направи жест: голямо
неодобрение.
Почувствах се по-сериозно смъмрен, отколкото ако бях прекарал цял час „върху
роговете“, наведох глава и прибрах ножа.
* * *
Вървяхме мълчаливо в продължение на часове, с раници, натежали от провизиите, когато
Темпи най-сетне заговори:
— Има нещо, което трябва да те науча.
Сериозно.
— Винаги се радвам да науча нещо ново — отвърнах аз и направих жест, за който се
надявах, че означава „искреност“.
Адемецът отиде встрани от пътя, свали тежката си раница и седна на тревата.
— Трябва да поговорим за летхани.
Трябваше да положа сериозно усилие, за да не се усмихна лудешки. От известно време
исках да повдигна този въпрос, тъй като вече бяхме много по-близки, отколкото първия път,
когато го попитах за това. Но не исках да рискувам да го обидя отново.
Поседяхме мълчаливо за момент — донякъде, за да възвърна хладнокръвието си, но също
така и за да покажа на Темпи, че се отнасям към тази тема с необходимото уважение.
— Летхани — внимателно повторих аз. — Ти ми каза, че не трябва да питам за това.
— Тогава не трябваше. Сега, може би. Аз… Несигурен. Чувствам се раздвоен. Но сега
можеш да питаш.
Изчаках известно време, за да видя дали той няма да продължи. Когато не го направи,
зададох очевидния въпрос:
— Какво е летхани? Сериозно.
Темпи ме изгледа продължително, след което внезапно избухна в смях.
— Не знам. И не мога да ти кажа. — Той се засмя отново. Омаловажаване. — И все пак
трябва да говорим за това.
Поколебах се и се зачудих дали това не беше някоя от странните му шеги, които,
изглежда, никога не можех да схвана.
— Сложно е — каза той. — На моя език е трудно. А на твоя? Безсилие. Кажи ми какво
знаеш за летхани.
Опитах се да измисля как да опиша какво съм чувал за летхани, като използвам само
думите, които той знае.
— Чувал съм, че летхани е нещо тайно, което прави адемците силни.
— Да — кимна Темпи. — Това е вярно.
— Казват, че ако познаваш летхани, не можеш да загубиш битка.
Отново кимване.
Поклатих глава, защото разбирах, че не успявам да му обясня достатъчно добре.
— Казват, че летхани е тайна сила. Адемците задържат думите в себе си. — Направих
жест, сякаш събирам някакви неща близо до тялото си и ги натрупвам в него. — След това
тези думи са като горски пожар. Този пожар на думите прави адемците невероятно силни,
невероятно бързи, с кожа, твърда като желязо. Затова можете да се биете с много хора и да
побеждавате.
Темпи ме погледна внимателно и направи жест, който не успях да разпозная.
— Това са побъркани приказки — най-сетне рече той. — Това ли е правилната дума?
Побъркани?
Той изплези език, започна да върти очи и да мърда пръсти край главата си.
Не се сдържах и се разсмях нервно.
— Да. „Побъркани“ е правилната дума. А също и „налудничави“.
— Тогава онова, което казваш, е побъркано, а също и налудничаво.
— Но онова, което видях днес — възразих аз. — Носът ти не се счупи, когато те удариха
с глава. Това не е естествено.
Адемецът поклати глава и се изправи.
— Ела тук. Изправи се.
Станах и Темпи пристъпи по-близо до мен.
— Ударът с глава е хитър. Той е бърз. Може да изненада, ако противникът не е готов. Но
аз не съм не готов.
Той се приближи още повече, докато гърдите ни почти се докоснаха.
— Ти си гръмогласният мъж — обясни той. — Главата ти е твърда. Моят нос е мек. —
Той се пресегна и хвана главата ми с двете си ръце. — Ти искаш това.
Бавно наведе главата ми надолу, докато челото ми не се притисна в носа му.
— Ударът с глава е бърз. — Темпи пусна главата ми. — За мен — малко време. Мога ли
да се движа?
Той премести главата ми надолу и едновременно с това се дръпна назад. Този път челото
ми допря устата му, все едно се готвеше да ме целуне.
— Това не е добре. Устата е мека.
Отново наклони главата ми назад.
— Ако съм много бърз…
Темпи отстъпи цяла крачка назад и свали главата ми още по-ниско, докато челото ми не
докосна гърдите му.
— Това пак не е добре. Гърдите ми не са меки. Но главата на този мъж е по-твърда от
повечето. — Очите му леко проблеснаха и аз се изкикотих, осъзнавайки, че той се е
пошегувал.
— Значи — каза адемецът и се върна на мястото, където бяхме започнали, — какво може
да направи Темпи? — Той ми махна. — Удари с главата. Бавно. Аз покаже.
Леко неспокоен, бавно сведох глава надолу, сякаш се опитвах да му разбия носа.
Като се движеше със същата бавна скорост, Темпи се наведе напред и прибра леко
брадичката си към гърдите. Промяната не беше голяма, но когато този път наведох глава
надолу, носът ми срещна горната част на главата му.
— Видя ли? — Темпи отстъпи назад. — Хитрост. А не побъркано мислене за думи огън.
— Беше много бързо — казах аз, като се почувствах малко неудобно. — Не можах да го
видя.
— Да. Битката е бърза. Упражнявай се да бъдеш бърз. Упражнения, а не думи огън.
Той направи жест за „настойчивост“ и ме погледна в очите нещо, което рядко правеше.
— Казвам това, защото ти си водачът. Трябва знаеш. Ако мислиш, че имам някакви тайни
начини и желязна кожа… — Той отмести поглед и поклати глава. Опасно.
Двамата седнахме обратно при раниците си.
— Чувал съм го в една история — подхванах аз в опит да обясня, — като онези, които си
разказваме вечер край огъня.
— Но ти — посочи ме той — имаш огън в ръцете си. Имаш… — Той щракна с пръсти и
направи жест като огън, чиито пламъци внезапно са избуяли. — Можеш да правиш това и си
мислиш, че адемците имат думи огън в себе си?
Свих рамене.
— Точно затова те разпитвам за летхани. Изглежда налудничаво, но съм виждал
налудничави неща, които са истина, затова съм любопитен. — Поколебах се, преди да задам
другия си въпрос. — Ти каза, че който познава летхани, не може да загуби битка.
— Да. Но не с думи огън. Летхани е вид познание. — Темпи направи пауза, като
очевидно подбираше внимателно следващите си думи. — Летхани е най-важното нещо.
Всички адемци го научават. Наемниците го учат два пъти. Шехините го учат три пъти. Най-
важното. Но сложно. Летхани е… много неща. Но нищо, което да бъде докоснато или
посочено. Адемците прекарват целия си живот в мислене за летхани. Много трудно.
Проблем — продължи той. — Не е моя работа да уча мой водач. Но ти си мой ученик за
езика. Жените обучават на летхани. Аз не съм такъв. Това е част от цивилизацията, а ти си
варварин. Лека тъга. Но ти искаш да си цивилизация. И имаш нужда от летхани.
— Обясни ми — помолих го аз. — Ще се опитам да те разбера.
Той кимна.
— Летхани е да се правят правилните неща.
Изчаках го нетърпеливо да продължи. След минута той направи жест „безсилие“.
— Сега ти задавай въпроси. — Той си пое дълбоко дъх и повтори: — Летхани е да се
правят правилните неща.
Опитах се да се сетя за някой типичен пример за нещо добро.
— Значи летхани е да дадеш на гладно дете да яде храна.
Той направи неуверено движение, което означаваше „да и не“:
— Летхани не е да направиш нещо. Летхани е нещото, което ни показва.
— Летхани означава правила? Закони?
Темпи поклати глава.
— Не. — Той махна към гората около нас. — Законът е отвън, той ни контролира. Той
е… като желязото в устата на коня и връвта за главата. Въпросителна.
— Мундщук и юзда? — предположих аз и направих движение, все едно завъртам главата
