— Мартен, кога ще се стъмни?
Той вдигна поглед към тъмносивото небе.
— Още час и половина ще е светло като сега — отвърна той с дрезгав глас. —
Достатъчно, за да вървим по следи. След това може би още четвърт час ще имаме слаба
светлина. Слънцето ще залезе бързо зад тези облаци.
— Ще можеш ли да се справиш с още малко обикаляне днес? — попитах го аз.
Усмивката му ме изненада.
— Ако можем да намерим кучите синове тази нощ, нека го направим. Достатъчно дълго
обикалям това забравено от бога място заради тях.
Кимнах, пресегнах се и взех щипка влажна пепел от жалкия ни малък огън. Разтрих я
замислено между пръстите си, събрах я в един малък парцал и я напъхах в плаща си. Не беше
особено добър източник на топлина, но беше за предпочитане пред нищо.
— Добре — започнах аз. — Темпи ще ни отведе при телата, след това ще видим дали ще
успеем да ги проследим обратно до лагера им.
Изправих се.
— Я чакай! — възкликна Дедан и вдигна ръка. — А ние?
— Двамата с Хеспе ще останете тук и ще пазите лагера. — Трябваше да си прехапя езика,
за да не добавя: „и се опитайте да поддържате огъня да не изгасне“.
— Защо? Да отидем всички заедно. Можем да се погрижим за тях тази нощ! — заяви той
и се изправи.
— А ако са цяла дузина? — попитах аз с възможно най-язвителния си тон.
Дедан замълча за момент, но не отстъпи:
— Ще разполагаме с предимството на изненадата.
— Няма да разполагаме с предимството на изненадата, ако и петимата бродим из района
и вдигаме шум — разпалено възразих аз.
— Тогава ти защо ще ходиш? — попита Дедан. — Може да отидат само Темпи и Мартен.
— Аз ще отида, защото трябва да видя с какво си имаме работа. Аз съм този, който ще
състави план, позволяващ ни да се измъкнем живи от тук.
— Защо изобщо планът трябва да бъде измислен от новобранец като теб?
— Губим време, докато е светло — уморено се намеси Мартен.
— Благословен да е Техлу, най-сетне проговори гласът на разума! — възкликнах аз и
погледнах Дедан. — Ние тръгваме. Вие оставате. Това е заповед.
— Заповед? — невярващо повтори Дедан като ехо.
Известно време двамата се измервахме с опасни погледи, след това аз се обърнах и
последвах Темпи към дърветата. В небето над главите ни проехтя гръмотевица. Между
дърветата повя вятър и за момент разнесе неспирно ръмящия ситен дъждец. Той бе заменен
от постоянен и силен дъжд.
90.
Да изпееш песен
Темпи повдигна боровите клони, с които бе покрил двамата мъже. Телата им бяха
внимателно положени по гръб и те изглеждаха така, сякаш спят. Коленичих край по-едрия,
но преди да успея да го огледам по-отблизо, усетих нечия ръка върху рамото си. Обърнах се
и видях адемецът да поклаща глава.
— Какво? — попитах аз.
Оставаше по-малко от час, докато се стъмни. Щеше да е достатъчно трудно да открием
лагера на бандитите, без да ни хванат. А да го направим на тъмно, в бурята, щеше да е
истински кошмар.
— Не го прави — настоя той. Твърдо. Сериозно. — Нарушаването на покоя на мъртвите
не е летхани.
— Трябва да знам повече за враговете ни. От телата мога да науча неща, които да ни
помогнат.
Устата му почти се присви. Неодобрение.
— Магия?
Поклатих глава.
— Не, просто гледам — посочих очите си и потупах слепоочието си — и мисля.
Темпи кимна. Но когато се обърнах към труповете, усетих отново ръката му върху рамото
си.
— Трябва да попиташ. Те са мои мъртъвци.
— Ти вече се съгласи — изтъкнах аз.
— Правилното нещо е да попиташ — настоя той.
Поех си дълбоко дъх.
— Мога ли да огледам твоите мъртъвци, Темпи?
Той кимна веднъж с тържествен вид.
Погледнах към мястото под близкото дърво, където Мартен внимателно оглеждаше
тетивата на лъка си.
— Искаш ли да провериш дали ще откриеш следата им? — попитах го, той кимна и се
отдръпна от дървото, а аз добавих: — На твое място бих започнал от там. — Посочих на юг
към място между два хребета.
— Знам си работата — рече той и се отдалечи, сложил лъка си на рамо.
Адемецът се отдръпна на няколко крачки встрани и аз отново насочих вниманието си
към телата.
В действителност единият от убитите бе доста по-едър от Дедан — беше като бик. Бяха
по-възрастни, отколкото очаквах, и по ръцете им имаше мазоли, които показваха, че дълги
години са се занимавали с оръжия. Това не бяха просто недоволни фермерчета, а истински
ветерани.
— Намерих следата им — стресна ме Мартен.
Заради постоянното шумолене на дъжда не бях чул звука от приближаването му.
— Ясна е като бял ден. И пиян свещеник може да я последва.
В небето проблесна светкавица, придружена с грохота на гърма. Заваля по-силно.
Намръщих се и придърпах подгизналия плащ на калайджията по-плътно върху раменете си.
Мартен килна глава назад и остави дъжда да вали право върху лицето му.
— Радвам се, че времето най-сетне ще ни е от някаква полза — каза той. — Колкото
повече вали, толкова по-лесно ще се промъкнем до лагера им и след това ще се измъкнем. —
Той избърса ръце в мократа си риза и сви рамене. — Освен това не можем да сме по-мокри,
отколкото сме в момента.
— Имаш право — съгласих се аз и се изправих.
Темпи покри телата с клоните и следотърсачът ни поведе на юг.
* * *
Мартен коленичи да разгледа нещо на земята и аз се възползвах от възможността да го
настигна.
— Следят ни — казах аз, като не си направих труда да шепна.
Бяха на поне двайсетина метра зад нас и шумът на дъжда, който се блъскаше в дърветата,
наподобяваше звука на вълни, разбиващи се в бряг.
Той кимна и се престори, че ми сочи нещо на земята.
— Не мислех, че си ги забелязал.
— Не си единственият сред нас, който има очи — усмихнах се аз и изчистих водата от
лицето си с влажната си ръка. — Колко мислиш, че са?
— Двама, може би трима.
Темпи се приближи до нас.
— Двама — каза той с увереност в гласа.
— Видях само един — признах аз. — Колко близо сме до лагера им?
— Нямам представа. Може да е отвъд следващия хълм, а може и да е на километри
разстояние. Засега имаме само тези две следи и не подушвам никакъв огън — рече Мартен,
след което се изправи и отново тръгна по следата, без да поглежда назад.
Бутнах един нисък клон встрани, за да мине Темпи, и за миг мярнах движение зад нас,
което нямаше нищо общо с дъжда или с вятъра.
— Да минем отвъд следващия хребет и да им устроим малка клопка.
— Звучи като доста добра идея — съгласи се следотърсачът.
Той ни махна да изчакаме, след което се приведе ниско над земята и се промъкна до
върха на малкото възвишение. Потиснах желанието да погледна назад, докато той
надничаше отгоре, преди да се затича надолу по хребета.
Проблесна ярка светлина, когато една светкавица разцепи небето наблизо. Звукът на
гръмотевицата беше като удар в стомаха. Стреснах се. Темпи се изправи.
— Това прилича на дома — каза той с лека усмивка.
Не се опитваше да пази лицето си от дъжда.
Мартен ни махна и ние се отправихме към върха на хребета. Щом се скрихме от погледа
на онези, които ни следяха, аз бързо се огледах.
— Продължаваме да вървим по следите до онзи изкривен смърч, след което ще направим
кръг, за да се върнем обратно. — Показах мястото с ръка. — Темпи ще се скрие там, а
Мартен — зад онова паднало дърво. Аз ще мина зад онзи камък. Мартен ще нападне пръв.
Действайте по своя преценка, но може би ще е по-добре, ако изчакате, докато подминат този
строшен дънер. Опитайте се да оставите един от тях жив, ако е възможно, но не можем да си
позволим някой да се измъкне, нито пък да вдигаме много шум.
— А ти какво ще правиш? — попита Мартен, докато бързахме да оставим ясни следи до
кривия смърч.
— Ще гледам да не ви преча. Двамата сте по-добре подготвени за нещо такова. Но ако се
наложи, и аз знам някой и друг номер. — Стигнахме до дървото. — Готови ли сте?
Следотърсачът, изглежда, леко се постресна от поредицата заповеди, с които ги засипах,
но и двамата кимнаха и бързо заеха местата си.
Заобиколих и се настаних зад една стърчаща скала. От позицията си виждах как
отпечатъците от стъпките ни в калта се смесват със следата, по която вървяхме. По-нататък
забелязах Темпи, който беше застанал зад дебел, чепат дъб. Вдясно от него Мартен сложи
стрела в лъка си, опъна тетивата до рамото си и зачака, неподвижен като статуя.
Извадих тънко парче желязо и парцала, в който държах щипката пепел, и ги приготвих,
така че да са ми подръка. Стомахът ми се разбунтува, когато си помислих за какво сме
