— Има ли някакъв друг начин?
Настъпи дълго мълчание.
— Няма начин, който да е летхани — отвърна Темпи.
След като бях видял достатъчно, аз внимателно се плъзнах на около метър надолу, така
че да не се виждам. Потреперих под дъжда, който продължаваше да се сипе. Стори ми се по-
студен, отколкото преди няколко минути, и започнах да се безпокоя, че съм прихванал
болестта на Мартен. Това беше последното нещо, от което имах нужда точно в момента.
Забелязах, че следотърсачът се приближава и се готвех да му разкажа за нашия план,
когато видях стъписаното изражение на лицето му.
— Не мога да ги открия! — уплашено прошепна той. — Върнах се до мястото, където
трябваше да са, но не бяха там. Това означава, че или вече са се върнали обратно — което не
биха направили, — или са били твърде близо до нас и на лошата светлина са последвали
погрешна следа.
Усетих хлад, който нямаше нищо общо с постоянния дъжд.
— Не можеш ли да ги проследиш?
— Ако можех, щях да го направя, но в тъмнината всички отпечатъци изглеждат еднакви.
Какво ще правим? — Той сграбчи ръката ми и по погледа му разбрах, че е на ръба да изпадне
в паника. — Те няма да внимават. Ще си мислят, че сме разузнали всичко пред тях. Какво да
правим?
— Мога да ги открия. — Бръкнах в джоба си и стиснах куклата на Дедан.
Но преди да успея да направя каквото и да било, от източния край на лагера се разнесоха
викове. Миг по-късно последва яростен крясък и поредица от ругатни.
— Това Дедан ли е? — попитах аз.
Следотърсачът кимна. От другата страна на хребета се чу звукът на трескаво
раздвижване. Тримата се размърдахме толкова бързо, колкото можехме да си позволим, и
надникнахме от върха.
От ниските палатки бяха наизлезли още мъже като стършели от кошер. Сега бяха най-
малко дузина и аз забелязах поне четирима с изпънати лъкове. Сякаш от нищото се появиха
дълги, сковани от дъски прегради, които бяха подпрени на коловете, и така образуваха груби
стени, високи повече от метър. За няколко секунди уязвимият, отворен отвсякъде стан се
превърна в истинска крепост. Преборих поне шестнайсет човека, но сега цели части от
лагера бяха извън полезрението ми. А и светлината беше по-лоша, тъй като
импровизираните стени блокираха светлината на огньовете ѝ хвърляха дълги сенки на фона
на нощното небе.
Мартен ругаеше непрекъснато, което беше разбираемо, защото сега лъкът му беше почти
безполезен. Докато мигна, сложи стрела в лъка и щеше да я изстреля също толкова бързо,
ако не бях сложил ръка на рамото му.
— Почакай.
Той се намръщи, но после кимна, защото знаеше, че те можеха да изстрелят дузина
стрели срещу всяка негова. Внезапно Темпи също се оказа безполезен. Стрелите им щяха да
го направят на решето много преди да се приближи до лагера.
Единственият светъл лъч бе, че вниманието им не бе насочено към нас. То бе насочено
на изток, откъдето бе долетял викът на часовия, последван от ругатните на Дедан. Ние
тримата можеше и да успеем да се измъкнем, преди да ни открият, но това означаваше да
изоставим Дедан и Хеспе.
Това беше моментът, в който един опитен арканист трябва да успее да промени
съотношението на силите и дори и да не осигури предимство на своята група, то поне да
направи възможно бягството ѝ. Но аз нямах огън, нито връзка. Бях достатъчно умен, за да се
справя без едното от тях, но без двете бях почти безпомощен.
Дъждът започна да вали по-проливно. Трещяха гръмотевици. Беше само въпрос на време,
преди бандитите да разберат, че нападателите са само двама, и да се втурнат от другата
страна на хребета, за да видят сметката на нашите другари. Ако тримата се опитахме да им
отвлечем вниманието, щяха да смачкат и нас също толкова бързо.
Чу се тихо свистене и цял рояк стрели се спусна над източния хребет. Мартен спря да
псува и затаи дъх, след което ме погледна.
— Какво ще правим? — припряно ме попита той.
Откъм лагера изкрещяха някакъв въпрос и след като не получиха никакъв отговор, нов
рояк стрели се понесе над източния хребет в търсене на своята скрита мишена.
— Какво ще правим? — повтори следотърсачът. — Ами ако са ранени?
Ами ако са мъртви? Затворих очи и се плъзнах надолу по хребета, опитвайки се да събера
мислите си. Кракът ми закачи нещо меко и плътно — мъртвия часовой. В ума ми се зароди
една зловеща идея. Поех си дълбоко дъх и се потопих в „сърцето от камък“. Дълбоко. По-
дълбоко, отколкото някога го бях правил. Страхът ме напусна, както и всяко колебание.
Хванах тялото за китката и започнах да го влача към върха на хребета. Мъжът беше едър,
но аз не обръщах внимание на това.
— Мартен, може ли да използвам твоя мъртвец? — разсеяно попитах аз.
Изрекох думите с приятен баритон — никога не бях чувал собствения си глас да звучи
по-спокойно.
Без да дочакам отговор, погледнах над хребета към лагера и видях как един от мъжете
вдига лъка си за нов изстрел. Извадих дългия си тънък нож от хубава рамстонска стомана и
съсредоточих съзнанието си върху образа на стрелеца. Стиснах зъби и намушках мъртвия
часовой в бъбреците. Ножът проникна в тялото бавно, сякаш го забивах в пръст, а не в плът.
Над шума от гръмотевиците се надигна крясък. Мъжът падна, а лъкът изхвърча от ръцете
му. Един бандит спря, за да погледне какво става с другаря му. Съсредоточих се върху него и
намушках часовия в другия бъбрек, като този път използвах и двете си ръце. Разнесе се втори
вик, по-пронизителен от първия. В едно странно, отдалечено кътче от съзнанието си си
помислих, че по-скоро прилича на писък, отколкото на вик.
— Изчакай, недей да стреляш — спокойно предупредих Мартен, без да отмествам поглед
от лагера. — Те все още не знаят къде сме.
Издърпах ножа, съсредоточих се отново и хладнокръвно го забих в окото на часовия.
Един мъж се изправи зад стената. Измежду вкопчените в лицето му ръце бликаше кръв.
Двама от другарите му се изправиха, опитвайки се да го издърпат обратно под дървената
ограда. Ножът ми се вдигна и спусна и единият от тях се строполи на земята още преди да
успее да вдигне ръце към кървящото си лице.
— Господи! — сподавено смотолеви Мартен. — Мили господи!
Допрях ножа до гърлото на часовия и огледах лагера. Боеспособността им се пропукваше
и те започваха да изпадат в паника. Единият от ранените продължаваше да крещи високо и
пронизително и гласът му надделяваше над тътена на гръмотевиците.
Видях, че един от стрелците с лък претърсва със суров поглед хребета. Прекарах ножа
през гърлото на часовия, но сякаш нищо не се случи. Тогава стрелецът смутено докосна с
ръка гърлото си. Ръката му се изцапа с кръв. Очите му се разшириха и той закрещя. Захвърли
лъка си и се затича към другия край на ниската стена и след това обратно. Опитваше се да
избяга, но не знаеше накъде.
Сетне възвърна хладнокръвието си и започна отчаяно да оглежда хребета около целия
лагер. Не даваше никакви признаци, че ще падне. Намръщих се, отново допрях ножа към
гърлото на мъртвия часови и натиснах силно. Ръцете ми трепереха, но ножът бавно започна
да се движи, сякаш режех леден блок. Пръстите на стрелеца се вкопчиха в гърлото му и
между тях бликна кръв. Той се олюля, спъна се и падна в единия огън. Мъжът размаха бясно
ръце и разхвърля навсякъде горящи въглени, като така само увеличи всеобщата бъркотия.
Тъкмо се опитвах да реша къде да нанеса следващия си удар, когато в небето проблесна
нова светкавица и освети тялото до мен. Дъждът се смесваше с кръвта, която беше
навсякъде. Ръцете ми бяха почернели от нея. Тъй като нямах желание да осакатя ръцете му,
го обърнах по корем и с мъка свалих ботушите му. След това се съсредоточих отново и
прерязах дебелите сухожилия над глезените и зад колената. Това осакати още двама мъже.
Но ножът се движеше все по-бавно и от напрягането почувствах болки в ръцете. Трупът беше
отлична връзка, но разполагах единствено с енергията на собственото си тяло. При тези
условия се чувствах така, сякаш режа дърво, а не плът.
Бяха минали не повече от една-две минути, откакто лагерът беше вдигнат под тревога.
Изплюх се и спрях за момент, за да починат треперещите ми ръце и изтощеният ми ум.
Погледнах надолу към лагера, към суматохата и паниката, които бях създал.
От голямата палатка под дъба излезе мъж. Той беше облечен различно от останалите.
