възможно. Едва ли можех да го виня, като се има предвид какво бе видял.
С тази мисъл в главата се възползвах от първата възможност да унищожа восъчните
кукли, които бях направил. Те вече не ми бяха необходими, а и се страхувах какво би
станало, ако някой от другарите ми ги открие в пътната ми торба.
Темпи не каза нищо за онова, което бях сторил с тялото на бандита, и доколкото
разбирах, той не ме осъждаше. Сега, като погледна назад, осъзнавам колко малко съм
познавал адемците в действителност. Но по онова време единственото, което забелязах, бе,
че Темпи отделя по-малко време да ми показва как да практикувам кетан и предпочита да
упражняваме езика и да обсъждаме все така озадачаващата ме идея за летхани.
На втория ден донесохме оборудването си от нашия лагер. Изпитах облекчение, че
лютнята ми е отново с мен, и бях двойно по-щастлив, че великолепният калъф от Дена бе
останал непромокаем въпреки неспирния дъжд.
И тъй като бяхме приключили с дебненето в гората, започнах да свиря. Цял ден не правих
почти нищо друго. Беше минал почти цял месец, откакто за последен път бях свирил, и това
ми липсваше повече, отколкото можете да си представите.
В началото си мислех, че Темпи не се интересува от музиката ми. Освен че някак си го
бях обидил, когато преди известно време бях запял, той винаги напускаше лагера, щом
извадех лютнята си. Сетне обаче забелязах, че ме наблюдава, макар и винаги от разстояние и
обикновено скрит от погледа ми. Щом като обърнах внимание на това, открих, че той
неизменно ме слуша, докато свиря. Стоеше неподвижен като камък с широко отворени очи
като на бухал.
На третия ден Хеспе почувства, че кракът ѝ вече може да понесе малко ходене. Така че
трябваше да решим какво да вземем с нас и какво да оставим.
Нямаше да е толкова трудно, колкото би могло да се очаква. По-голямата част от
оборудването на бандитите беше разрушено от светкавицата, от падналото дърво или от
излагането на бурята. Но все още имаше някои ценни неща, които можеха да бъдат спасени
от разрушения лагер.
Не можехме да претърсим палатката на водача на бандитите, защото тя беше смазана под
един от огромните клони на падналия дъб. Клонът бе дебел над шейсет сантиметра и беше
по-голям от повечето дървета.
Все пак на третия ден най-сетне успяхме да го окастрим достатъчно, за да го изтърколим
встрани от останките на палатката.
Нямах търпение да погледна по-отблизо тялото на водача, защото нещо в него не ми
даваше покой от мига, в който го бях зърнал. Освен това, погледнато от по-практичната
страна, знаех, че металната му ризница струва поне дванайсет таланта.
Но така и не открихме никаква следа от водача. Това доста ни озадачи. Мартен беше
открил само едни следи, които водеха извън лагера — тези на избягалия часови. Никой от
нас нямаше представа къде може да се е дянал водачът.
Това беше неприятна изненада за мен, тъй като исках да погледна по-отблизо лицето на
мъжа. Дедан и Хеспе смятаха, че той просто се е измъкнал в хаоса, последвал падането на
светкавицата, може би като е минал по потока, за да не оставя следи.
Когато обаче не намерихме тялото, Мартен започна да става видимо неспокоен. Той
мърмореше нещо за демони и отказваше да се приближи до останките. Мислех си, че е
просто суеверен глупак, но не мога да отрека, че липсата на тяло доста разстрои и мен
самия.
В унищожената палатка намерихме маса, походно легло, бюро и два стола — всички те
натрошени и неизползваеми. Върху натрошеното бюро имаше някакви листове, които много
бих искал да прочета, но бяха прекарали твърде много време изложени на влагата и
мастилото се беше разтекло. Освен това имаше и тежка кутия от твърдо дърво, малко по-
голяма от самун хляб. Върху капака бе инкрустиран семейният герб на Алверон и тя беше
здраво заключена.
Хеспе и Мартен признаха, че притежават известни умения в боравенето с ключалки, и
тъй като бях любопитен какво има вътре, им позволих да се опитат да я отворят, стига да не
повредят ключалката. И двамата дълго се мъчиха да отключат кутията, без да постигнат
какъвто и да е успех.
След като внимателно я бърника в продължение на двайсетина минути, Мартен вдигна
ръце.
— Не мога да измисля как да я отворя — рече той, протегна се и сложи ръце на кръста
си.
— Може да опитам и аз — предложих.
Бях се надявал, че някой от тях ще намери начин да я отвори. Отварянето на ключалки не
е умение, с което един арканист може да се гордее. То не пасваше на репутацията, която се
опитвах да изградя.
— Така ли? — повдигна вежди Хеспе. — Ти наистина си младият Таборлин.
Сетих се за историята, която Мартен бе разказал преди няколко дни.
— Разбира се — засмях се аз, след което извиках: „Едро!“ в стил „Таборлин Великия“ и
ударих с ръка по кутията.
Капакът се отвори.
Бях изненадан точно толкова, колкото и всички останали, но успях добре да прикрия
учудването си. Очевидно Хеспе или Мартен действително бяха отворили ключалката, но
капакът бе заял. Вероятно се бе издул от дългото стоене на влага. Когато го ударих, той
просто се освободи.
Но те не знаеха това. Лицата им изглеждаха така, все едно някой е създал злато пред
очите им. Дори и Темпи повдигна вежди.
— Добър номер, Таборлин — похвали ме Хеспе с такова изражение, сякаш не беше
сигурна дали не се шегувам с тях.
Реших да си държа езика зад зъбите и прибрах обратно в джоба на плаща си
импровизираните инструменти за отваряне на ключалки. Щом щях да съм арканист, поне
щях да бъда знаменит арканист.
Като се постарах да си придам важен и могъщ вид, повдигнах капака и погледнах в
кутията. Първото нещо, което видях, беше едно дебело, сгънато парче хартия. Извадих го.
— Какво е това? — попита Дедан.
Вдигнах го, за да го видят всички. Беше подробна карта на заобикалящата ни местност,
на която бе изобразен не само виещият се кралски път, но и близките ферми и потоци.
Кросон, Фенхил и „За няколко пенита“ бяха означени в западната част на пътя.
— Какво е това? — попита Дедан и посочи с дебелия си пръст към едно отбелязано с
кръстче място дълбоко навътре в гората от южната страна на пътя.
— Мисля, че това е този лагер — отвърна Мартен и посочи с пръст, — точно до потока.
Кимнах.
— Ако това е вярно, то ние сме по-близо до Кросон, отколкото предполагах. Можем
просто да тръгнем на югоизток и да си спестим повече от ден ходене. — Погледнах Мартен.
— Мислиш ли, че съм прав?
— Дай да видя. — Подадох му картата и той я огледа, след което се съгласи. — Така
изглежда. Не мислех, че сме отишли толкова далеч на юг. Ще си спестим поне четирийсет
километра, ако минем оттук.
— Това не е никак малко — отбеляза Хеспе и разтри превързания си крак. — Разбира се,
освен ако някой от вас, господа, не реши да ме носи.
Отново насочих вниманието си към кутията. Беше пълна с плътно наблъскани едно до
друго пакетчета, увити в плат. Когато вдигнах едно от тях, видях блясъка на злато.
Всички зашепнаха развълнувано. Проверих останалите малки и тежки вързопчета и бях
възнаграден с блясъка на още монети — всичките златни. По груби сметки вътре имаше над
двеста рояла. Макар никога да не бях държал в ръцете си такава монета, знаех, че един
златен роял струва осемдесет бита — почти колкото маерът ми бе дал за финансирането на
цялото това пътуване. Нищо чудно, че той нямаше търпение да сложи край на засадите,
устройвани на неговите бирници.
Пресметнах наум, превръщайки съдържанието на кутията в парите, с които бях свикнал
повече, и получих над петстотин сребърни таланта — достатъчно средства, за да си купиш
голяма крайпътна странноприемница или цял чифлик, заедно с добитъка и прислугата. С
толкова пари можеш да се сдобиеш с дребна титла, с назначение в двора или с офицерска
длъжност в армията.
Видях, че всички останали също пресмятат наум.
— Какво ще кажете да си поделим малка част от това? — предложи Дедан с не особено
голяма надежда в гласа.
Поколебах се и след това се пресегнах към кутията.
— Мислите ли, че по един роял на човек е достатъчно справедливо? — попитах.
Никой не продума, докато аз развързвах едно от вързопчетата.
— Сериозно ли говориш? — невярващо ме попита Дедан.
Подадох му една тежка монета.
— Така, както виждам нещата, някои по-недобросъвестни хора можеше и да забравят да
