Баст се ухили.
— Всички да приветстват Господаря на безпорядъка! — извика той, вдигна ръце и се засмя доволно.
Устните на Летописеца се разтегнаха в усмивка, докато сваляше венеца.
— Това значи ли, че между нас нещата са уредени? — попита.
— Какво искаш да кажеш? — Баст наклони озадачено глава.
— Онова, което каза… снощи… — Летописеца, изглежда, се чувстваше неудобно да говори за това.
Баст доби изненадан вид.
— О, не — отвърна той сериозно и поклати глава. — Не. Изобщо не са уредени. Ти ми принадлежиш до мозъка на костите. Ти си инструментът на моето желание. — Баст хвърли бърз поглед към кухнята и на лицето му се изписа горчивина. — А ти знаеш какво искам. Да го накарам да си спомни, че е нещо повече от кръчмар, който пече пай. — Той сякаш изплю последната дума.
— Все още не знам какво бих могъл да направя. — Летописеца се размърда неспокойно на стола си и извърна поглед встрани.
— Ще направиш всичко, което можеш — увери го Баст с тих глас. — Ще го накараш да излезе от затвореността си. Ще го събудиш. — Баст изрече последните думи с ожесточение, сините му очи леко се присвиха и той сложи ръка върху рамото на Летописеца. — Ще го накараш да си спомни. _Ще_ го направиш.
Летописеца се поколеба за момент, погледна надолу към венеца бодлива зеленика в скута си и леко кимна.
— Ще направя каквото мога.
— Това е всичко, което всеки от нас може да стори — каза Баст и приятелски го потупа по гърба. — Между другото, как ти е рамото?
Писарят го раздвижи с движение, което изглеждаше странно, тъй като останалата част от тялото му оставаше вдървена и неподвижна.
— Сковано и студено, но не ме боли.
— Това можеше да се очаква. Ако бях на твое място, не бих се безпокоил. — Баст му се усмихна окуражаващо. — Животът за вас, хората, е твърде кратък, за да се измъчвате за незначителни неща.
* * *
Закуската се появи и изчезна. Картофи, препечени филийки, домати и яйца. Летописеца успя да се натъпче с порядъчно количество храна, а Баст яде колкото за трима. Коте се размотаваше напред-назад — донесе още дърва за огрев, накладе фурната за приготвянето на пайовете и наля изстиващия сайдер в кани.
Тъкмо носеше две кани към бара, когато по дървената площадка пред странноприемницата се чу силен тропот на ботуши. Миг по-късно през вратата нахълта ковашкият чирак. Макар и едва шестнайсетгодишен, той беше един от най-високите мъже в града. Имаше широки рамене и здрави ръце.
— Здравей, Аарон — спокойно го поздрави съдържателят. — Би ли затворил вратата? Навън е доста прашно.
Щом ковашкият чирак се обърна към вратата, сякаш по взаимна негласна уговорка съдържателят и Баст мушнаха по-голямата част от бодливата зеленика под плота. Когато младежът се обърна отново към тях, Баст вече си играеше с нещо, което наподобяваше на малък недовършен венец, направен просто ей така, за убиване на времето.
Аарон побърза да се отправи към бара и, изглежда, не забеляза нищо различно.
— Господин Коте — развълнувано каза той, — мога ли да получа малко храна за из път? — Той размаха празен чувал от зебло. — Картър каза, че знаеш какво означава това.
Съдържателят кимна.
— Имам малко хляб и сирене, наденица и ябълки. — Той махна на Баст, който взе чувала и се затича към кухнята. — Картър ще ходи ли някъде?
— Двамата с него ще ходим — обясни момчето. — Родът Орисон ще продават днес овнешко месо в Трейа. Наеха ни с Картър да ги придружим заради лошите пътища и всичко останало.
— Трейа — замисли се съдържателят, — тогава значи няма да се върнете до утре.
— Картър се надява да намери и кон, който да замени Нели. — Ковашкият чирак внимателно постави сребърна монета върху полирания махагон на бара. — Ако не успее да намери кон, каза, че вероятно ще отиде на заплата при краля.
— Картър смята да постъпи във войската? — повдигна вежди Коте.
Момчето се усмихна със странна смесица от веселие и печал.
— Рече, че не му остават много други възможности, ако не намери кон за каруцата си. Каза, че в армията се грижат за теб, хранят те, имаш възможност да пътуваш и други подобни. — Очите на младия мъж искряха от вълнение, докато говореше, и в изражението на лицето му се преплитаха момчешки ентусиазъм и сериозната загриженост на зрял мъж. — И когато се запишеш, вече не ти дават само един сребърен нобъл. В тези времена ти дават роял. Цял _златен_ роял.
Изражението на съдържателя стана мрачно.
— Само Картър ще се записва, така ли? — Той погледна момчето право в очите.
— Един роял е много пари — призна ковашкият чирак с лукава усмивка. — А и времената са трудни, след като моят старец умря, а майка ми се премести в Раниш.
— И какво мисли майка ти за това да минеш на заплата към краля?
Лицето на момчето помръкна.
— Не вземай нейната страна — оплака се той. — Мислех, че точно ти ще разбереш. Знаеш, че едно момче трябва да се погрижи за майка си.
— Момче, онова, което знам, е, че майка ти би предпочела да си в безопасност у дома пред това да се къпе в цяла вана със злато.
— Омръзна ми да ме наричат „момче“ — сопна се ковашкият чирак и лицето му се изчерви. — Мога да свърша добра работа в армията. Щом накараме бунтовниците да се закълнат във вярност на Разкаялия се крал, нещата ще се оправят. Облагането с данъци ще спре. Родът Бентли няма да загуби земята си. Пътищата отново ще станат безопасни.
След това изражението му помръкна и за миг лицето му изобщо не изглеждаше така младо.
— И тогава на майка ми няма да й се налага да се безпокои, когато не съм си у дома — каза той с мрачен глас. — Ще спре да се буди по три пъти на нощ, за да проверява капаците на прозорците и резето на вратата.
Аарон срещна погледа на съдържателя и изправи гръб. Когато вдигна рамене, се оказа цяла глава по-висок от Коте.
— Понякога на един мъж му се налага да защити родината си и своя крал.
— А Роуз? — тихо попита съдържателят.
Чиракът се изчерви и смутено сведе поглед. Отново приведе рамене и се отпусна като платно, което внезапно е останало без вятър.
— Господи! Нима всички са научили за нас двамата?
— В град като този няма тайни — кимна съдържателят с приятелска усмивка.
— Добре тогава — решително отсече Аарон, — правя го и заради нея. За нас. Със заплатата и с парите, които съм спестил, мога да купя къща или пък да отворя собствена работилница, без да се налага да искам пари от някой лихвар.
Коте отвори уста да каже нещо, но отново я затвори. Стоя замислен доста време и когато заговори, внимателно подбираше думите си:
— Аарон, знаеш ли кой е Квоте?
Ковашкият чирак обърна очи към тавана.
— Не съм идиот. Нали си разказвахме истории за него снощи, не помниш ли? — Той погледна през рамото на съдържателя към кухнята. — Вижте, трябва да тръгвам. Картър ще настръхне като мокра кокошка, ако не…
Коте му махна успокояващо с ръка.
— Предлагам ти сделка, Аарон. Чуй онова, което имам да ти кажа, и ще ти дам храната безплатно. — Той плъзна обратно сребърната монета по плота. — Тогава ще можеш да използваш парите, за да купиш нещо хубаво за Роуз от Трейа.
— Съгласен съм — предпазливо кимна Аарон.
— Какво знаеш за Квоте от историите, които си чувал? Как мислиш, че е изглеждал?
— Като изключим това, че е мъртъв? — засмя се Аарон.
— Като изключим това — отвърна му с лека усмивка Коте.
— Владеел е всякакви тайни магии — обясни Аарон. — Знаел е шест думи, които можел да прошепне в ухото на някой кон, и да го накара да препуска стотици километри. Можел да превръща желязо в злато и да улавя светкавица в еднолитров буркан, за да я използва по-късно. Знаел песен, която отваряла всяка ключалка, и можел да разбие здрава дъбова врата само с една ръка… — Аарон не довърши изречението. — Всъщност зависи от историята. Понякога е добър като храбрия принц. Веднъж спасил едни момичета от великани човекоядци.
— Знам — отвърна Коте с нова лека усмивка.
— … но в други истории е истински мръсник — продължи Аарон. — Откраднал е тайни магии от Университета. Както знаеш, затова са го изхвърлили оттам. И освен това го наричали Квоте Кралеубиеца, но не защото го е бивало с лютнята.
Усмивката беше изчезнала от лицето на съдържателя, но той кимна.
— Така е наистина. Но как е _изглеждал_?
— Имал е червена коса, ако това имаш предвид. — Аарон сбърчи вежди. — Всички истории са единодушни в това. Истински дявол с меч. Бил е ужасно умен и много красноречив. Можел е да намери изход от всяка ситуация.
— Ясно — кимна съдържателят. — Значи, ако ти беше Квоте и беше ужасно умен, както сам каза, и внезапно оценяха главата ти на хиляда рояла и херцогство за онзи, който успее да ти я отреже, какво щеше да направиш?
Ковашкият чирак поклати глава и сви рамене, очевидно затруднен да отговори.
— Е, ако _аз_ бях на мястото на Квоте — продължи съдържателят, — щях да инсценирам смъртта си, да променя името си и да намеря някой малък, затънтен град. След това щях да отворя странноприемница и да направя всичко възможно, за да изчезна. — Той погледна младия мъж. — Така бих сторил аз.
