— Точно това ме безпокои — признах аз. — Не знам дали може да му се има доверие.
— Мога да поразпитам, ако искаш — предложи Трепе. — Как се казва?
— Това е част от проблема — обясних аз. — Не знам името му. Не мисля, че и тя го знае.
— Как може тя да не знае името му? — намръщи се Трепе.
— Той й е дал някакво име — отвърнах аз, — но тя не знае дали е истинско. Очевидно е много загрижен съществуването му да се пази в тайна и й е дал строги указания да не казва на никого за него. Те никога не се срещат на едно и също място два пъти и нито веднъж на обществено място. Понякога той отсъства с месеци. — Погледнах Трепе. — Как ви звучи това?
— Ами, не особено добре — отвърна Трепе неодобрително. — Има много голяма вероятност този мъж изобщо да не е истински покровител. Звучи ми така, сякаш иска да се възползва от приятелката ти.
— И аз смятам така — мрачно кимнах аз.
— От друга страна — продължи Трепе, — някои покровители наистина държат да останат в тайна. Ако открият някой талант, не е невъзможно да се грижат за него скришом и след това… — Той направи драматичен жест с ръка. — Това е като фокус — внезапно, като от нищото, с тяхна помощ се появява блестящ музикант. — Трепе ми се усмихна приятелски. — Смятах, че някой е направил нещо подобно с теб. Ти изникна от нищото и получи своите сребърни свирки. Мислех, че някой те е пазил в тайна, докато не си станал готов за грандиозната си поява на сцената.
— Не бях мислил за това — признах аз.
— Това се случва — обясни Трепе, — но странните места за среща и фактът, че тя не е сигурна за името му? — Той поклати глава и се намръщи. — Ако не друго, то това поне е доста неблагоприлично. Или този мъж се забавлява, като се представя за човек извън закона, или той наистина е подозрителен. — Трепе сякаш се замисли за момент, потропвайки с пръсти по бара. — Кажи на приятелката ти да внимава и да бъде нащрек. Когато някой покровител се възползва от жена, това е нещо ужасно. Същинско предателство. Но познавам мъже, които само се преструваха на покровители, за да спечелят доверието на някоя жена. Това е още по-лошо.
* * *
Бях стигнал до средата на пътя за Университета и в далечината тъкмо се бе появил Каменният мост, когато започнах да усещам неприятно топло изтръпване нагоре по ръката. В началото помислих, че това е болката от зашиваните на два пъти порязвания на лакътя ми, защото те пареха и ме сърбяха цял ден.
Но вместо да отшуми, топлината продължи да се разпростира нагоре по ръката и по лявата страна на гърдите ми. Взех да се потя, сякаш внезапно ме е хванала треска.
Свалих плаща си, оставих студения въздух да ме охлади и разкопчах ризата си. Есенният вятър ми помогна и започнах да си вея с плаща. Но топлината ставаше все по-силна, дори болезнена, сякаш бях разлял вряла вода по гърдите си.
За щастие тази част от пътя минаваше успоредно на поток, който се вливаше в река Ометхи. Тъй като не можах да измисля по-добър план, свалих ботушите си и лютнята и скочих във водата.
От студенината на потока се задъхах и се разтреперих, но тя охлади изгарящата ми кожа. Останах във водата, като се опитах да не се чувствам като идиот, когато една млада двойка мина покрай мен и многозначително се обърна на другата страна.
Странната топлина се движеше в тялото ми така, сякаш беше огън вътре в мен, който се опитва да намери изход навън. Тръгна от лявата ми страна, след това се придвижи надолу по краката ми и се върна обратно към лявата ми ръка. Когато се отправи към главата ми, бързо се потопих под водата.
След няколко минути се изправих и излязох от потока. Треперейки, се увих в плаща си, доволен, че на пътя няма жива душа. След това, тъй като нямаше какво друго да направя, метнах калъфа с лютнята през рамо и закрачих по дългия път обратно към Университета. От мен капеше вода и се чувствах ужасно уплашен.
> 23.
> Принципи
— Наистина казах на Мола — рекох аз, докато разбърквах картите. — Тя отвърна, че си въобразявам и ме избута обратно през вратата.
— Само мога да предположа какво е усещането — горчиво отбеляза Сим.
Вдигнах поглед, изненадан от нетипичната острота в гласа му, но преди да успея да попитам какво се е случило, Уилем улови погледа ми и предупредително поклати глава. Доколкото познавах Сим, предположих, че става дума за поредния бърз и болезнен край на поредната му бърза и болезнена връзка.
Замълчах и раздадох поредната ръка от играта на дъх. Тримата си убивахме времето в очакване залата да се запълни, преди да започна да свиря за тълпата, която се събираше в „При Анкер“ за нощта на фелинг.
— Каква според теб е причината? — попита Уилем.
Поколебах се, че ако изрека на глас страховете си, те по някакъв начин могат да се превърнат в реалност.
— Може да съм се изложил на нещо опасно в Рибарника.
— Като например? — настоя Уил.
— Някое от съединенията, които използваме — отвърнах аз. — Те могат да проникнат през кожата ти и да те убият по осемнайсет бавни начина.
Припомних си онзи ден, когато тентен стъклото ми се беше пукнало в Рибарника и за единствената капка транспортно вещество, попаднала върху ризата ми.
Беше съвсем малка капчица — малко по-голяма от главата на пирон. Бях напълно сигурен, че не е докоснала кожата ми.
— Надявам се да не е така, но не знам какво друго би могло да бъде.
— Може да е остатъчен ефект от „топката от сливи“ — мрачно предположи Сим. — Амброуз не е кой знае какъв алхимик. А доколкото знам, един от основните компоненти е оловото. Ако той самият е приготвял формулата. Може би организмът ти е повлиян от някои нейни латентни елементи. Днес яде ли или пи ли нещо различно?
Замислих се.
— Пийнах доста метеглин в „Еолиан“ — признах аз.
— Това би разболяло всеки — отбеляза Уил.
— Аз го харесвам — призна Сим, — но сам по себе си той е като пенкилер. В него има много различни тинктури. Няма нищо алхимично, но има мускатово орехче, бабина душица и карамфил, както и всякакви подправки. Може някое от тези неща да е задействало някакви свободни елементи, които все още се таят в организма ти.
— Чудесно, няма що — промърморих аз. — И как точно да се справя с това?
Сим безпомощно разтвори ръце.
— Така си и мислех — казах аз. — И все пак това звучи по-добре от отравяне с тежки метали.
Симон направи четири взятки подред, като хитро ни принуди да изиграем козовете си и до края на ръката вече се усмихваше отново. Мрачните му настроения никога не траеха прекалено дълго.
Уил подреди картите си, а аз дръпнах стола си от масата и се изправих.
— Изсвири онази за пияната крава и маслобойната — предложи Сим.
Не можах да сдържа усмивката си.
— Може би по-късно — уверих го аз, вдигнах калъфа на лютнята си, който изглеждаше все по-опърпан, и се отправих към камината, съпроводен от разпръснати и познати ръкопляскания.
Отне ми доста време да отворя калъфа, докато развъртя медната тел, която все още използвах на мястото на закопчалката.
Свирих през следващите два часа. Изпълних „Гърне с медно дъно“, „Люлякова клонка“ и „Банята на леля Еме“. Публиката се смееше, пляскаше и надаваше одобрителни възгласи. Докато пръстите ми изпълняваха песните, усетих как грижите ми постепенно се стопяват. Музиката винаги е била най-доброто лекарство за мрачните ми настроения. Докато пеех, дори и раните ме боляха по-малко.
Изведнъж усетих студени тръпки, сякаш от камината зад мен е повял леден вятър. Преборих се с треперенето и довърших последния стих на „Ябълкова ракия“, която изпълних най-накрая, за да зарадвам Сим. Когато изсвирих последния акорд, тълпата ме аплодира и помещението отново се изпълни с шума на разговорите.
Хвърлих поглед към камината зад мен, но огънят си гореше весело и не се виждаше никакво въздушно течение. Слязох от плочата пред огнището с надеждата, че като се раздвижа, студените тръпки ще изчезнат. Но щом направих няколко крачки, осъзнах, че това няма да стане. Сякаш студът се беше настанил в самите ми кости. Обърнах се отново към камината и прострях ръце към огъня, за да ги стопля.
До мен се появиха Уил и Сим.
— Какво става? — попита Сим. — Изглеждаш така, сякаш ще ти стане лошо.
— Нещо такова — отвърнах аз и стиснах зъби, за да не тракат. — Отиди да кажеш на Анкер, че не се чувствам добре и ще трябва да приключа по-рано тази вечер. След това запали свещ от огъня и я донеси в стаята ми. — Вдигнах поглед към сериозните им лица. — Уил, ще ми помогнеш ли да се измъкна от тук? Не искам да правя сцени.
Уилем кимна и ми подаде ръка. Облегнах се на него и се опитах да накарам тялото си да спре да трепери, докато се изкачвахме по стълбите. Никой не ни обърна особено внимание. Вероятно просто са си помислили, че съм пиян. Ръцете ми бяха вдървени и тежаха. Устните ми бяха леденостудени.
След първите стъпала не можех да контролирам повече треперенето си. Все още бях в състояние да ходя, но мускулите на краката ми потръпваха на всяка крачка.
