представил, накара стомаха ми да се разбунтува. За момент помислих, че ще ми прилошее.
Виенето на свят и повдигането преминаха. Когато дойдох на себе си, осъзнах, че Вашет е
спряла да говори и ме гледа втренчено.
Преди да успея да кажа каквото и да било, тя махна презрително с ръка.
— Виждам, че днес от теб няма да има повече полза. Почини си през остатъка от
вечерта. Събери мислите си или упражнявай кетан. Отиди да погледаш дървото меч. Утре ще
продължим.
* * *
Известно време се разхождах безцелно, като се опитвах да не мисля за това, че пръстите
ми могат да бъдат отрязани. Сетне, когато се изкачих на един хълм, почти се спънах в
двойка голи адемци, които се бяха скрили в горичка.
Когато изскочих от дърветата, те не се затичаха към дрехите си и вместо да се опитам да
се извиня с лошия си език и обърканите си мисли, аз просто се обърнах и си тръгнах с лице,
пламнало от смущение.
Опитах се да упражнявам кетан, но не успях да съсредоточа съзнанието си върху него.
Отидох да наблюдавам дървото меч и за известно време гледката от грациозното му
движение под поривите на вятъра ме успокои. След това мислите ми се отнесоха и
картината на Вашет, която ми отрязва пръстите, отново се появи в съзнанието ми.
Чух трите камбани и отидох на вечеря. Бях се наредил на опашката, оглупял от усилието
да не мисля за вероятността да загубя пръстите си, когато забелязах, че адемците, стоящи
близо до мен, ме зяпаха. На лицето на едно десетинагодишно момиченце беше изписано
открито удивление, а мъж с червени наемнически дрехи ме гледаше така, сякаш току-що ме е
видял да си обърсвам задника с парче хляб и след това да го изяждам.
Едва тогава осъзнах, че си тананикам. Не високо, но достатъчно силно, за да ме чуят
хората близо до мен. Едва ли го правех от дълго време, защото бях изпял само шест стиха от
„Калайджията напуска града“.
Спрях, след това сведох поглед, взех си храната и прекарах десет минути, опитвайки се да
я изям. Успях да преглътна няколко хапки, но това беше всичко. Накрая се отказах и се
отправих към стаята си.
Лежах в леглото и премислях с какви възможности разполагам. Ако избягах, колко далеч
можех да стигна? Можех ли да се изгубя в околността? Можех ли да открадна кон? Изобщо
бях ли виждал кон, откакто бях в Хаерт?
Извадих лютнята си и поупражнявах поставянето на пръстите за акордите. И петте ми
чевръсти пръста се движеха нагоре-надолу по дългия гриф на лютнята. Дясната ми ръка
обаче гореше от желание да дръпне струните и да изкара звуци от тях. Беше толкова
обезсърчаващо, колкото да се опитвам да целуна някой, като използвам само едната си
устна, и скоро се отказах.
Накрая извадих своя шаед и се увих в него. Беше топъл и успокояващ. Нахлупих качулката
си колкото се може по-напред и си помислих за тъмната част от Фае, където Фелуриан бе
събирала сенки, за да го направи.
Помислих си за Университета, за Уил и Сим, за Аури и Дони, за Фела. Никога не съм бил
харесван в Университета и кръгът от приятелите ми не беше особено голям. Но истината бе,
че просто бях забравил какво означава да си съвсем сам.
Тогава помислих за семейството си. Помислих си за чандрианите, за Синдер и неговата
гъвкава грациозност, за меча, който държеше с лекота в ръката си като парче зимен лед.
Представих си как го убивам.
Помислих си за Дена и онова, което Ктаех ми беше казал. Помислих си за нейния
покровител и за нещата, които бях изрекъл, когато се скарахме. Помислих си за онзи път,
когато се бе подхлъзнала на пътя и аз я бях хванал, за това колко нежна беше извивката над
ханша ѝ там, където ръката ми я бе докоснала. Помислих си за формата на устните ѝ, за
звука на гласа ѝ и за уханието на косата ѝ.
И накрая леко пристъпих през дверите на съня.
115.
Буря и камък
На следващата сутрин се събудих с мисълта, че знам каква е истината. Единственият ми
изход от тази ситуация бе да премина обучението. Трябваше да се докажа. Това означаваше,
че се налагаше да възприема възможно най-бързо всичко, на което Вашет може да ме научи.
И така, станах заедно с бледата синкава светлина на зората. Когато Вашет излезе от
малката си каменна къща, аз вече я чаках. Не бях особено ентусиазиран и пълен с енергия,
тъй като сънят ми бе изпълнен с тревожни кошмари, но бях готов да уча.
* * *
Сега осъзнавам, че може да съм ви създал неправилно впечатление за Хаерт.
Очевидно той не беше преуспяваща метрополия. Даже едва ли можеше да бъде считан за
голям град. В някои отношения не беше нищо повече от градче.
Не казвам това с пренебрежение. Прекарах по-голямата част от детските си години в
пътувания с трупата, като се местехме от едно градче в друго. Половината свят се състои от
малки общини, разраснали се около пазар на кръстопът, около добро находище на глина или
около завой на реката, където водата е достатъчно силна да завърти воденично колело.
Понякога тези градове процъфтяват. Някои имат богата почва и хубаво време. Други
забогатяват от търговията, която тече в тях. Благосъстоянието на тези места е очевидно.
Къщите са големи и добре поддържани. Хората са приятелски настроени и щедри, децата —
дебели и щастливи. Продават се луксозни стоки — пипер, канела и шоколад. В местната
странноприемница има кафе, хубаво вино и музика.
А има и друг вид градове. Такива, където почвата е тънка и изтощена. Места, където
воденицата е изгоряла или глината е била изкопана още преди години. Там къщите са малки
и порутени. Хората са мършави и подозрителни, а богатството се измерва практично и с
дреболии — дърва за горене, второ прасе или пет буркана сладко от къпини.
На пръв поглед Хаерт изглеждаше като някой от тези градове. Не беше нещо повече от
купчина малки къщички, натрошен камък и някоя и друга кошара за кози.
В повечето части на Федерацията или където и да е другаде по света семейство, живеещо
в малка къщурка с няколко мебели вътре, би било считано за злочесто — на крачка от
просията.
Но макар повечето адемски къщи, които бях видял, да бяха сравнително малки, те не бяха
същите като онези, които бихте открили в някой окаян атурански град — направени от
чимове и дървени греди, замазани с кал.
Адемските къщи бяха построени изцяло от плътно прилепващи камъни. Никога преди не
бях виждал камъни, които да са толкова умело напаснати. Нямаше цепнатини, през които да
преминава неспирният вятър. Покривите не течаха. Кожените панти на вратите не бяха
напукани. Прозорците не бяха от омаслена овча кожа или просто дупки, покрити с дървени
кепенци. Те бяха от стъкло, здраво като онова, което бихте видели в имението на банкер.
За цялото време, което прекарах в Хаерт, така и не видях огнища. Не ме разбирайте
погрешно — огнищата са за предпочитане пред това да умираш от студ. Но повечето от
грубите камини, които хората си правят сами с камъни от полето или с тухли от сгурия,
предизвикват течение и са мръсни и безполезни. Пълнят къщите със сажди, а дробовете ти
— с дим.
Вместо камина във всеки адемски дом имаше желязна печка. От онези печки, които
тежат стотици килограми и са изработени от дебело желязо, така че да можеш да ги
подклаждаш, докато накрая не се зачервят от топлината. От онези печки, които могат да
изкарат цял век и струват повече, отколкото един фермер печели от реколтата за цяла
година. Някои от тези печки бяха малки, вършеха работа за отопление и готвене. Но видях
доста, които бяха по-големи и можеха да бъдат използвани и за печене. Едно такова
съкровище беше напъхано в ниска каменна къща само с три стаи.
Килимите върху подовете на адемците обикновено бяха семпли, но от дебела мека вълна,
боядисана в тъмни цветове. Подовете под тези килими бяха от гладко полирано дърво, а не
от пръст. В стаите нямаше капещи лоени свещи или факли. Вместо това имаше свещи от
пчелен восък или лампи, които горяха с чисто бяло масло. А веднъж разпознах червената
светлина на симпатична лампа, процеждаща се през прозорец в далечината.
Това ме накара да проумея истината. Местните не бяха шепа отчаяни хора, които водят
труден живот по оголения склон на планината. Те не живееха бедно, като се хранеха само
със зелева супа и се страхуваха от зимата. Тази общност беше достатъчно заможна и кротко
процъфтяваше.
Дори повече от това — въпреки липсата на лъскави банкетни зали и скъпи рокли,
