Беше невероятен късмет — една от най-късните възможни дати.
— Охо. Поздравления.
— На мен ми е все едно. — Фела сви рамене и плъзна плочката в джоба си. — Не смятам да се подготвям специално. Колкото повече уча, толкова по-зле се справям. Само се изнервям.
— Тогава трябва да смениш датата си — казах аз и посочих сновящата насам-натам тълпа от студенти. — Някой би платил за тази дата цял талант, а може би и повече.
— Не съм много по пазарлъците — призна тя. — Просто си казвам, че каквато плочка съм изтеглила, такъв ми е късметът, и се придържам към тази мисъл.
Сега, когато вече не бяхме на опашката, нямахме извинение да останем заедно. Но компанията й ми беше приятна, а и тя, изглежда, не бързаше особено да си тръгне, така че двамата се разхождахме безцелно из двора сред многолюдната тълпа.
— Умирам от глад — внезапно каза Фела. — Искаш ли да отидем някъде за ранен обяд?
Беше ми болезнено ясно колко е олекнала кесията ми. Ако обеднеех още малко, щеше да се наложи да сложа някой камък в нея, та да не я отнесе вятърът. Храната ми в „При Анкер“ беше безплатна, защото свирех там. Така че да харча пари за ядене другаде, особено когато приемните изпити бяха толкова близко, би било абсолютна глупост.
— Много бих искал — искрено отвърнах аз, — но трябва да се поогледам малко тук и да видя дали някой няма да иска да си разменим датите. От край време се пазаря.
Фела порови в джоба си.
— Ако ти трябва повече време, можеш да вземеш моята плочка.
Погледнах силно изкушен плочката между палеца и показалеца й. Още два дни подготовка щяха да са дар от бога. Или пък можех да изкарам един, дори два таланта, ако я разменя.
— Не бих искал да те лиша от късмета ти — усмихнах се аз. — А и ти със сигурност не би искала да го размениш за моя. Освен това вече беше твърде щедра с мен.
Многозначително изпънах рамене под плаща.
Фела се усмихна на думите ми и протегна ръка, за да прокара пръсти по предната част на дрехата.
— Радвам се, че ти харесва. Но смятам, че все още съм ти длъжница. — Тя нервно прехапа устни и отпусна ръката си. — Обещай ми, че ще ми кажеш, ако си промениш мнението.
— Обещавам.
Тя отново се усмихна, махна леко с ръка и се отдалечи през двора. Докато я наблюдавах как крачи сред тълпата, си помислих, че прилича на вятър, който докосва повърхността на езеро. Само дето вместо да прави вълнички по водата, тя караше младите мъже да обръщат глава след нея, докато вървеше.
Все още я наблюдавах, когато до мен се приближи Уилем.
— Значи свърши с флиртуването? — попита той.
— Не съм флиртувал — възпротивих се аз.
— А трябваше — каза той. — Какъв е смисълът да те изчаквам учтиво, без да те прекъсвам, ако пропускаш такива възможности?
— Не е така — възразих аз. — Тя просто се държи приятелски.
— Очевидно — заяви той, а грубият му сийлдишки акцент подчерта още повече сарказма в гласа му. — Какво ти се падна?
Показах му плочката си.
— Един ден след мен си. — Той ми подаде плочката си. — Ще се сменя с теб за един йот.
Колебаех се.
— Хайде де — настоя той, — така или иначе не можеш да учиш в Архива като всички нас.
— Съчувствието ти е направо изумително — изгледах го ядосано аз.
— Пазя съчувствието си за онези, които са достатъчно умни, за да не накарат магистъра на Архива да изпадне в такава ярост, че да му избие пяна — рече той. — А на хората като теб мога само да предложа един йот за размяна. Искаш ли или не?
— Искам два йота — отсякох аз, докато оглеждах тълпата в търсене на студенти с лудо отчаяние в погледите, — ако мога да ги получа.
Уилем присви тъмните си очи.
— Един йот и три драба — предложи той.
Отново го изгледах внимателно и преценяващо.
— Един йот и три драба — съгласих се аз — и следващия път, когато играем на ъгли, ти ще вземеш Симон за партньор.
Той се разсмя и кимна. Разменихме си плочките и аз прибрах парите в кесията — _един талант и четири йота_. Малка стъпка напред. След миг разсъждение пъхнах своята плочка в джоба.
— Ще продължиш ли да се пазариш? — попита Уил.
— Мисля, че ще запазя тая дата — поклатих глава аз.
— Защо? — намръщи се той. — Какво ще правиш четири дни, освен да се терзаеш и да бездействаш?
— Ще се подготвям за събеседването си за приемане като всеки друг.
— Как? — попита той. — Нали все още ти е забранено да ходиш в Архива?
— Има и други видове подготовка — загадъчно отвърнах аз.
Уилем изсумтя.
— Това _хич_ не звучи подозрително — каза той. — И после се чудиш защо хората говорят за теб.
— Не се чудя защо говорят — поправих го аз. — Чудя се какво казват.
> 4.
> Катран и калай
Градът, който се бе разраснал около Университета през вековете, не беше голям. Всъщност си беше градче.
Въпреки това от нашата страна на Великия каменен път търговията процъфтяваше. Търговци докарваха каруци със суровини — катран и глина, камък гиб, поташ и морска сол. Докарваха и луксозни стоки — кафе от Ленат и винтишко вино, а също и хубаво тъмно мастило от Аруех, чисто бял пясък за нашата стъкларска работилница и фино изработени сийлдишки пружини и винтове.
Когато същите тези търговци си тръгваха, каруците им бяха натоварени със стоки, които човек можеше да намери само в Университета. Медика правеше лекарства — истински лекарства, а не оцветена смрадлива вода или пенкилер за едно пени. Алхимическият комплекс произвеждаше собствени чудеса, за които имах само бегла представа, както и суровини като нафта, сяра и двойно гасена вар.
Може и да съм пристрастен, но според мен е справедливо да се каже, че по-голямата част от материалните чудеса на Университета идваха от работилницата за изобретения — шлифовани стъклени лещи, блокчета волфрам и стомана от Глантз и златни листове, които бяха толкова тънки, че се късаха като хартиени салфетки.
Но ние правехме много повече от това. Произвеждахме симпатични лампи и телескопи, топлопоглъщатели и други механизми, помпи за сол, трилистни компаси, една дузина варианти на лебедката на Текам и оста на Делевари.
Изобретателите като мен изработваха тези неща и когато търговците ги купуваха, ние получавахме комисионна — шейсет процента от продажбата. Това беше единствената причина да разполагам с някакви пари. И тъй като по време на приемните изпити нямаше занятия, разполагах с цял цикъл дни за работа в Рибарника.
* * *
Отидох до Ателието — склада, от който изобретателите вземаха срещу подпис инструменти и материали. Изненадах се, като видях един висок и блед студент, който стоеше до прозореца и изглеждаше дълбоко отегчен.
— Джаксим? — попитах го аз. — Какво правиш тук? Това е работа за някой друг.
Джаксим кимна мрачно.
— Килвин все още ми е малко… сърдит — обясни той. — Нали се сещаш, заради огъня и всичко останало.
— Съжалявам — рекох аз.
Джаксим беше пълноправен ре'лар като мен самия. В момента можеше да се занимава с различни свои проекти. Да бъде принуден да върши такава черна работа не беше просто досадно, а и го унижаваше публично. Освен това той губеше пари и не можеше да продължи учебните си занятия. Това наказание беше извънредно неприятно.
— От какво имаме недостиг? — попитах аз.
Избирането на подходящ проект в Рибарника си беше изкуство. Няма значение дали си направил най-ярката симпатична лампа или най-ефективния комин в историята на работилницата за изобретения. Докато някой не ги купеше, човек не можеше да изкара и пукнато пени комисионна.
За много от останалите работници това не беше голям проблем. Те можеха да си позволят да чакат. Аз, от друга страна, имах нужда от нещо, което да се продаде бързо.
Джаксим се облегна на тезгяха между нас.
— Един керван току-що изкупи всички палубни фенери — отвърна той. — Остана ни само онзи, грозния, направен от Вестон.
Кимнах. Симпатичните лампи бяха идеални за корабите. Трудно се чупеха, в дългосрочен план излизаха по-евтини от маслените и нямаше опасност да предизвикат пожар на кораба.
Направих сметка наум. Можех да изработя две лампи наведнъж и да спестя малко време, като правя частите по две едновременно. Така щях да бъда сравнително сигурен, че те ще се продадат, преди да ми се наложи да платя таксата за обучение.
За съжаление палубните фенери не бяха никак лесни за изработване. Щеше да ми се наложи да работя усърдно поне четирийсет часа и ако допуснех някоя грешка, те просто нямаше да проработят. Накрая нямаше да имам нищо, щях да съм си изгубил времето напразно и да съм натрупал дълг към Ателието за материалите, които съм пропилял.
И все пак нямах голям избор.
— Предполагам, че тогава ще правя лампи — казах аз.
Джаксим кимна и отвори регистъра. Започнах по памет да изреждам от какво имам нужда.
— Ще ми трябват двайсет средни необработени излъчвателя, два комплекта детайли от високата матрица, диамантено острие, тентен стъкло, два средни тигела, сто и дванайсет грама калай, сто и седемдесет грама хубава стомана, петдесет и шест грама никел…
