изуча скритите пътища на панделката и веригата и на движещото се езеро. Ще науча
пътищата на радостта, страстта и въздържанието. Ще събера всички тях.
Докато говореше, Селийн не изричаше думите като дете, което си фантазира, сякаш
мечтае да изяде цяла торта. Нито пък се хвалеше, все едно описва план, който сама е
измислила и счита за много хитър.
Тя говореше с тиха настойчивост. Правеше го така, сякаш просто обясняваше коя е. Не на
мен. Казваше го на самата себе си.
Обърна се и ме погледна.
— Ще отида и в твоята земя — добави тя. Безусловно. — И ще науча варварския кетан,
който жените ви пазят в тайна от мъжете.
— Ще се разочароваш — предупредих я аз. — Не направих езикова грешка. Знам думата
за тайна. Онова, което исках да кажа, е, че там, откъдето идвам, много жени просто не се
бият.
Селийн отново завъртя озадачено китката си и аз разбрах, че трябва да се изразя по-ясно.
— Там, откъдето идвам, повечето жени прекарват целия си живот, без никога да са хващали
меч. По-голямата част от тях израстват, без да знаят как да ударят някого с юмрук или със
страничната част на дланта си. Не знаят нищо за какъвто и да е кетан. Изобщо не се бият —
заявих аз, като подчертах последните две думи със силно отрицание.
Тя явно най-сетне разбра какво искам да ѝ кажа. Очаквах да е почти ужасена, но вместо
това просто стоеше безучастно, ръцете ѝ не помръдваха, сякаш не знаеше какво да мисли.
Все едно току-що ѝ бях обяснил, че там, откъдето идвам, жените нямат глави.
— Не се бият? — попита тя със съмнение. — Нито с мъжете, нито помежду си, нито пък
с когото и да било?
Кимнах.
Настъпи продължителна пауза. Селийн се намръщи и видях по лицето ѝ как се опитва да
си представи онова, което ѝ бях казал. Объркване. Смайване.
— Тогава какво правят? — най-сетне попита тя.
Замислих се за жените, които познавам — Мола, Фела, Деви.
— Много неща — отвърнах аз, тъй като трябваше да импровизирам с думи, които не
знаех. — Правят картини от камък. Купуват и продават пари. Пишат в книги.
Селийн, изглежда, се поотпусна, когато изброих тези неща, сякаш почувствала
облекчение да чуе, че чужденките, които нямат никакъв кетан, не се въргалят просто по
полето като някакви безгръбначни същества.
— Те лекуват болните и ранените. Те… — Готвех се да кажа „свирят и пеят песни“, но се
усетих навреме. — Играят игри, садят жито и пекат хляб.
Тя остана замислена дълго време.
— Бих предпочела да се занимавам с тези неща и пак да се бия — решително заяви
накрая.
— Някои жени го правят, но много от тях считат, че това не е част от летхани —
използвах фразата „част от летхани“, защото не можех да се сетя как да кажа „подходящо
поведение“ на адемски.
Селийн направи жест на остро пренебрежение и укор. Бях удивен колко по-засегнат се
почувствах, когато той идваше от това малко момиче в яркожълта риза, отколкото от
всичките онези пъти, когато го бяха правили Темпи или Вашет.
— Летхани е едно и също навсякъде — твърдо отсече тя. — То не е като вятъра, който е
различен на всяко място.
— Летхани е като водата — отвърнах аз, без да се замислям. — Самото то не се променя,
но се оформя спрямо всяко място. То е едновременно реката и дъждът.
Тя ме погледна ядосано. Не беше гневен поглед, но тъй като идваше от някой от Адем,
ефектът беше същият.
— Кой си ти, че да си позволяваш да кажеш, че летхани е едно или друго нещо?
— А коя си ти, че да се опитваш да правиш точно същото?
Селийн ме гледа известно време. Между светлите ѝ вежди се появи бръчка. След това тя
се засмя весело и вдигна ръце.
— Аз съм Селийн — обяви тя. — Майка ми е от третия камък. Родена съм в Адем и съм
тази, която ще те хвърли на земята.
Изпълни обещанието си.
118.
Цел
Двамата с Вашет се биехме по хълмовете на Адемре.
След цялото това време вече почти не обръщах внимание на вятъра. Той беше част от
пейзажа по същия начин, по който бе и неравната земя под краката ми. В някои дни беше
слаб и успяваше само да разлюлее тревата и да вкара коса в очите ми. Друг път беше
достатъчно силен, за да плющи платът на дрехите ми и да прилепва към тялото. Появяваше
се от неочаквани посоки без никакво предупреждение и го усещах между лопатките толкова
силно, сякаш някой ме бута с ръка.
— Защо отделяме толкова много време на ръкопашния бой? — попитах Вашет, докато
правех „късане на детелина“.
— Защото се биеш немарливо — отвърна тя и ме блокира с „водно ветрило“. — Защото
всеки път, когато се биеш, ме караш да се срамувам. И защото загуби три от четири схватки с
дете, което е наполовина на твоя ръст.
— Но умението ми с меча е дори по-слабо — отбелязах аз, докато я обикалях в кръг,
търсейки пролука в защитата ѝ.
— По-слабо е — потвърди тя. — Затова не ти позволявам да се биеш с друг освен с мен.
Твърде буен си. Можеш да нараниш някого.
— Мислех, че така трябва да се прави — усмихнах се аз.
Вашет се намръщи, след което небрежно протегна ръка и хвана китката и рамото ми,
усуквайки ме в „спящата мечка“. Дясната ѝ ръка вдигна китката ми над главата, като изпъна
ръката ми в неудобен ъгъл, а лявата ѝ притискаше здраво рамото ми. Тъй като бях в
безпомощно състояние, се принудих да се наведа и да зяпна земята.
— Вех — казах аз, за да се предам.
Но Вашет не ме пусна. Тя продължи да извива ръката ми и натискът в рамото ми се
увеличи. Почувствах болка в малките костици на китката ми.
— Вех — повторих аз малко по-силно, като си мислех, че Вашет не ме е чула.
Но тя продължаваше да ме държи и изви китката ми още по-силно.
— Вашет? — опитах се да завъртя глава, за да я погледна, но от този ъгъл можех да видя
само крака ѝ.
— Ако смисълът на това движение е да нарани някого — каза тя, — защо трябва да те
пускам?
— Нямах това предвид…
Вашет натисна по-силно надолу и аз млъкнах.
— Каква е целта на „спящата мечка“? — спокойно попита тя.
— Да извади противника от строя — отвърнах аз.
— Много добре. — Тя започна да ме натиска с бавната, неумолима сила на ледник и в
рамото и в китката ми запулсира тъпа болка. — Скоро ще извадя ръката ти от рамото.
Сухожилията ти ще се откъснат и ще се отделят от костта. Мускулите ти ще се разкъсат и
ръката ти ще увисне отстрани като мокър парцал. Тогава „спящата мечка“ ще е постигнала
ли целта си?
Животинският инстинкт ме накара да се опитам да се боря, но от това изгарящата болка
стана само по-остра и спрях. И преди по време на обучението ми се бях оказвал в
положения, от които няма измъкване. Всеки път бях безпомощен, но това беше първият
случай, в който наистина и се чувствах така.
— Целта на „спящата мечка“ е контролът — спокойно обясни Вашет. — В момента мога
да правя с теб каквото пожелая. Мога да те преместя, да те пречупя или да те освободя.
— Бих предпочел да ме освободиш — казах аз, като се опитах в гласа ми да прозвучи по-
скоро надежда отколкото отчаяние.
Последва пауза. След това тя спокойно ме попита:
— Каква е целта на „спящата мечка“?
— Контрол.
Почувствах как ръцете ѝ ме пуснаха и се изправих, като бавно раздвижих рамото си, за да
облекча болката.
Тя стоеше до мен и ме гледаше намръщено.
— Смисълът на всичко това е контролът. Първо трябва да контролираш себе си. След
това да започнеш да контролираш онова, което те заобикаля. Накрая печелиш контрол над
онзи, който ти се противопоставя. Това е летхани.
* * *
След като бях прекарал почти цял месец в Хаерт, имах усещането, че нещата се развиват
добре. Вашет призна, че езикът ми се подобрява, и ме поздрави, че вече звуча като дете, а не
просто като идиот.
Продължих да се виждам със Селийн на полето до дървото меч. Очаквах тези срещи с
нетърпение въпреки факта, че тя ме побеждаваше с весела безпощадност всеки път, когато
се биехме. Бяха ми необходими три дни, преди да успея да я надвия.
Това е интересен стих, който бихме могли да добавим към дългата история на живота ми,
нали?
Елате и чуйте всички вий сега
един разказ за храбри и сърцати дела.
За чудесата, дето Квоте Безкръвния сътворил,
и за това колко смело се бил
с момиче малко, на не повече от десет.
И чуйте как той я победил.
С могъщ удар проснал я в тревата
и от радост заподскачал по земята.
Колкото и ужасно да звучи, аз се гордеех с това. И имаше защо. Самата Селийн ме
