Макар да исках да се помотая, за да се стопля, се присъединих към Деви на бюрото й. Забелязах, че повърхността му е изтъркана с шкурка и лакирана отново, въпреки че овъгленият черен пръстен все още личеше на мястото, където „бедното момче“ бе обгорило дървото.
Почувствах се доста уязвим, облечен само в робата, която тя ми беше дала, но нямаше какво да сторя по въпроса.
— При предишната ни… среща — подхванах аз, като с мъка се сдържах да не погледна към овъгления пръстен върху бюрото й — ти ме уведоми, че в края на семестъра ще ти дължа цялата сума по моя заем. Съгласна ли си да обсъдим отново това?
— Малко е вероятно — хладно отбеляза Деви. — Но имай предвид, че ако не можеш да уредиш сметката си с пари, все още има определена информация, която ми е нужна. — Усмихна ми се язвително и хищно.
Кимнах — тя все още искаше да получи достъп до Архива.
— Надявах се, че ще се съгласиш да обмислиш отново цялата работа сега, след като знаеш всичко — казах аз. — Някой извършваше „злонамерена постъпка“ спрямо мен. И аз трябваше да съм сигурен, че кръвта ми е в безопасност.
Погледнах я въпросително. Деви сви рамене, без да сваля лактите си от бюрото, а на лицето й бе изписано пълно безразличие.
— Освен това — продължих аз и я погледнах право в очите — напълно е възможно безразсъдното ми поведение донякъде да се е дължало на продължаващия ефект от алхимичната отрова, която ми бе дадена по-рано този семестър.
— Какво? — Лицето на Деви се скова.
Значи не е знаела. Изпитах известно облекчение.
— Амброуз е уредил да ме упоят с „топката от сливи“ около час преди приемния ми изпит — обясних аз. — А ти си тази, която му е продала формулата.
— Доста си нагъл! — Върху лицето на Деви, което беше като на малка фея, се изписаха обида и възмущение, но те не бяха достатъчно убедителни.
Тя беше загубила хладнокръвие и се опитваше твърде усилено да не й проличи.
— Усещам — рекох спокойно аз — остатъчен вкус от сливи и мускатово орехче и от време на време изпитвам странното желание да удуша някого само защото просто ме е блъснал на улицата.
Престореното й възмущение изчезна.
— Нищо не можеш да докажеш — натърти тя.
— Не е необходимо да доказвам каквото и да било. Не искам да си имаш неприятности с магистрите, нито да те съдят по закона на желязото. Просто си мислех, че може да се заинтересуваш от факта, че бях отровен.
Деви седеше напълно неподвижно. Мъчеше се да запази спокойствие, но на лицето й бавно пропълзя чувство за вина.
— Зле ли беше?
— Да — тихо отвърнах аз.
Тя извърна поглед и скръсти ръце пред гърдите си.
— Не знаех, че е за Амброуз — призна. — Появи се някакъв богат глупак и ми направи зашеметяващо добро предложение…
Погледна ме отново. Сега, когато изражението на леден гняв бе изчезнало, тя изглеждаше учудващо дребна.
— Никога не бих направила сделка с Амброуз — увери ме. — И не знаех, че е за теб. Заклевам се.
— Знаела си, че е за някого — отбелязах аз.
Настъпи дълго мълчание, прекъсвано само от пукането на огъня.
— Ето как виждам положението — пръв наруших мълчанието аз. — Наскоро и двамата направихме доста глупави неща. Неща, за които съжаляваме. — Придърпах робата по-плътно около раменете си. — И макар те да не се изключват взаимно, все пак ми се струва, че донякъде се уравновесяват. — Протегнах ръце напред, все едно бяха блюдата на везни.
— Може би прибързах, като ти поисках пълно изплащане на дълга — усмихна ми се Деви леко смутено.
Отвърнах на усмивката й и почувствах, че се отпускам.
— Какво ще кажеш да се придържаме към първоначалните условия на нашия заем?
— Изглежда ми справедливо. — Тя протегна ръка над бюрото и аз я стиснах.
Последните остатъци от напрежение се изпариха от стаята и усетих как тревожният възел, който дълго стягаше гърдите ми, постепенно се разхлабва.
— Ръката ти е замръзнала — отбеляза Деви. — Да отидем до огъня.
Преместихме се и седяхме мълчаливо в продължение на няколко минути.
— В името на боговете на дълбините! — шумно въздъхна тя. — Бях ти толкова ядосана. — Поклати глава. — Не знам дали някой друг ме е вбесявал толкова през целия ми живот.
Кимнах.
— Всъщност не вярвах, че ти си способна на нещо толкова низко като „злонамерената постъпка“ — рекох аз. — Бях убеден, че не може да си ти. Но всички не спираха да обясняват колко си опасна и непрекъснато ми разказваха разни истории. И когато не ми позволи да видя кръвта си… — Не довърших и свих рамене.
— Наистина ли все още получаваш остатъчни ефекти от „топката от сливи“? — попита тя.
— Леки пристъпи — потвърдих аз — и изглежда, че по-лесно избухвам. Но това може да е просто от напрежението. Симон казва, че вероятно в организма ми има необвързани елементи — каквото и да означава това.
Деви се намръщи.
— Работя с оборудване, което далеч не е идеално — каза тя и посочи към затворената врата. — Съжалявам, но онзи човек ми предложи целия комплект на „Ваутиум Тегностае“. — Махна към лавиците с книги. — При други обстоятелства в никакъв случай не бих направила нещо подобно, но е почти невъзможно да се намерят нецензурирани копия от нея.
— Ти си му я приготвила? — Обърнах се да я погледна изненадано.
— По-добре е, отколкото да му дам формулата — отбранително отвърна Деви.
Частица от мен усещаше, че това би трябвало да ме ядоса, но като цяло бях просто щастлив, че съм на топло и сухо място и над мен не е надвиснала смъртна заплаха. Свих рамене.
— Симон каза, че хич не си се справила с приготвянето на формулата — разговорливо добавих аз.
Деви сведе поглед към ръцете си.
— Не се гордея, че му я продадох — призна тя, а миг по-късно вдигна глава и се ухили. — Но „Тегностае“ има великолепни илюстрации.
— Покажи ми ги — засмях се аз.
* * *
Часове по-късно дрехите ми бяха сухи и суграшицата бе преминала в лек сняг. Каменният мост щеше да се е превърнал в масивен леден блок, но като изключим това, връщането у дома щеше да е далеч по-приятно.
Когато излязох от умивалнята, видях, че Деви отново е седнала зад бюрото си. Отидох при нея и й подадох робата.
— Няма да нараня достойнството ти, като те попитам защо притежаваш роба, която е доста по-дълга и широка в раменете, отколкото е необходимо за една изящна млада дама като теб.
Деви изсумтя не особено изтънчено и вдигна очи към тавана.
Седнах и обух ботушите си. Те бяха приятно топли от стоенето близо до огъня. След това извадих от кесията си три тежки сребърни таланта, поставих ги върху бюрото и ги побутнах към Деви. Тя ги погледна с любопитство.
— Наскоро изкарах малко пари — обясних аз. — Не са достатъчно, за да уредя дълга си, но мога да платя по-рано лихвата за този семестър — махнах с ръка към монетите — като жест на добра воля.
Деви се усмихна и бутна талантите обратно към мен.
— Имаш още два цикъла до края на семестъра — напомни ми тя. — Както казах, нека се придържаме към първоначалната ни сделка. Ще се почувствам зле, ако ти взема парите по-рано.
* * *
Макар да предложих парите на Деви като жест на помирение, бях доволен, че мога да запазя трите си таланта. Има голяма разлика между това да имаш малко пари и това да нямаш никакви. Празната кесия поражда чувство на безпомощност.
Те са като зърното. Ако в края на дългата зима имаш останало зърно, можеш да го използваш за сеитба. Така имаш контрол над живота си. Можеш да използваш това зърно и да правиш планове за бъдещето. Но ако напролет нямаш зърно за засяване, си безпомощен. Колкото и много да работиш и каквито и добри намерения да имаш, реколтата няма да поникне, ако нямаш зърно, с което да започнеш.
И така, отидох да си купя дрехи — три ризи, нов панталон и дебели вълнени чорапи. Взех си и шапка, ръкавици и шал, които да ме пазят от зимния студ. Купих за Аури торбичка морска сол, чувалче сушен грах, два буркана консервирани праскови и чифт топли пантофи. Сдобих се и с комплект струни за лютнята, мастило и шест листа хартия.
Взех и здраво резе и го завинтих към рамката на прозореца в малката си таванска стаичка. Аз можех да се справя с него сравнително лесно, но то щеше да пази малкото вещи, които притежавах, дори и от крадците, идващи с най-добри намерения.
> 43.
> Без всякакво предупреждение
Гледах падащия сняг през предния прозорец на „При Анкер“ и разсеяно въртях пръстена на Дена между пръстите си. Зимата беше сковала Университета и Дена не се бе появявала повече от месец. Имах три часа преди лекцията на Елодин и се опитвах да реша дали малката вероятност да намеря Дена си заслужава дългото вървене пеша до Имре.
Докато стоях край прозореца, през вратата влезе един сийлдиш, изтупа пухкавия сняг от ботушите си и се огледа наоколо с любопитство. Беше още рано през деня и аз бях единственият човек в общата стая.
Той се приближи до мен, снежинките по брадата му се топяха и се превръщаха в капки вода.
