Могат да минат години, преди да се върна в земите на варварите и да се бия отново. Какво
лошо има в това, че междувременно мечът ми реже подпалки и моркови?
— Очите ѝ станаха сериозни. — Да носиш през целия си живот меч и да знаеш, че той е
предназначен само за да убива… — Тя поклати глава. — Какво би причинило това на ума
ти? Би било ужасно.
Вашет се беше върнала в Хаерт миналата нощ, разтревожена, че е пропуснала моето
„изпитание на камъка“. Тя каза, че съм постъпил правилно, когато съм оставил меча, след
като Карсерет го е направила, както и че съм я накарал да се гордее с мен.
Предишния ден Шехин официално ме бе поканила да остана и да се обучавам в
училището. На теория вече бях заслужил това право, но всички знаеха, че това беше по-скоро
политическа измишльотина. Предложението ѝ беше ласкателно — възможност, каквато
знаех, че най-вероятно повече никога няма да получа.
Наблюдавахме едно момче, което подкарваше стадо кози надолу по хълма.
— Вашет, вярно ли е, че адемците нямат представа за съществуването на бащинството?
Тя кимна спокойно и известно време не отговори.
— Кажи ми, че не си поставил и двама ни в неудобно положение, като си разговарял с
всички за това, докато ме нямаше — въздъхна накрая тя.
— Само с Пенте — уверих я аз. — Тя реши, че това е най-смешното нещо, което е чувала
от десет месеца насам.
— Наистина е доста забавно — съгласи се Вашет и устните ѝ се извиха в лека усмивка.
— Значи е истина? — попитах аз. — Дори и ти вярваш в това? Ти…
Тя вдигна ръка и аз млъкнах.
— Усмири се — нареди ми. — Мисли каквото искаш за вашите мъже майки. На мен ми е
все едно. — Тя леко се подсмихна, припомняйки си нещо. — Моят поет крал наистина
вярваше, че жените не са нищо повече от съд, в който мъжете поставят бебетата. — Вашет
изсумтя развеселено в някакво подобие на смях. — Беше толкова убеден, че е прав. Нищо не
можеше да го разколебае. Още преди години реших, че е дълго и изморително губене на
време да споря с някой варварин за това. — Тя сви рамене. — Мислете си каквото искате за
правенето на бебета. Вярвайте в демони. Отправяйте молитви към коза. Ако не ме обиждате,
защо трябва да ме е грижа?
Известно време разсъждавах над думите ѝ.
— Това е мъдро решение — признах аз.
Тя кимна.
— Но мъжете или участват в правенето на бебета, или не — изтъкнах аз. — За дадено
нещо съществуват много възможности, но само една от тях е истина.
Вашет се усмихна лениво.
— И ако търсенето на истината беше моя цел, това щеше да ме касае. — Тя се прозя
продължително и се протегна като щастлива котка. — Вместо това обаче ще насоча
вниманието си към радостта в сърцето си, към процъфтяването на училището и към
разбирането на летхани. Ако след всичко това ми остане време, то тогава ще го използвам, за
да се безпокоя каква е истината.
Няколко минути наблюдавахме мълчаливо изгрева. Мина ми през ума, че Вашет е доста
различна, когато не се мъчи да наблъска в главата ми възможно най-бързо познания за кетан
и за адемския език.
— Като стана дума за това — добави накрая тя, — ако настояваш да се придържаш към
варварските вярвания за мъжете майки, най-добре ще е да си мълчиш. В най-добрия случай
ще ти се присмеят. Повечето адемци просто ще решат, че си идиот, щом си мислиш такива
неща.
Кимнах. След продължително мълчание най-сетне се реших да задам въпроса, който ме
измъчваше от дни.
— Магуин ме нарече Маедре. Какво означава това?
— Това е името ти — отвърна Вашет. — Не го казвай на никого.
— Нещо тайно ли е? — попитах аз.
— Това е нещо, което знаеш ти, учителите ти и Магуин — кимна тя. — Опасно е да го
кажеш на някой друг.
— Защо?
— Когато знаеш някое име, ти имаш власт над него. — Тя ме погледна, сякаш бях
бавноразвиващ се. — Сигурно си наясно с това?
— Но аз знам твоето име, както и имената на Шехин и Темпи. Какво е опасното в това?
— Не тези имена. — Тя махна с ръка. — Дълбоките имена. Темпи не е името, което той е
получил от Магуин. Точно както и Квоте не е твоето. Дълбоките имена имат значение.
Вече знаех какво означава нейното име.
— Какво означава името на Темпи?
— Темпи означава „малко желязо“. „Темпа“ е желязо. Означава и „удрям желязо“, а също
и „гневен“. Шехин му даде това име преди години. Той беше много труден ученик.
— На атурански „темпер“ означава „гняв“ — развълнувано изтъкнах аз, удивен от
съвпадението. — А също и онова, което правиш с желязото, когато го ковеш, за да го
превърнеш в стомана.
— Така е с имената. — Вашет сви рамене, без да се впечатли особено. — Темпи е малко
име и въпреки това в него се съдържа много. Затова не трябва да говориш за твоето дори и с
мен.
— Но аз не знам достатъчно езика ви, за да мога сам да разбера какво означава то —
възразих аз. — Човек трябва да знае значението на собственото си име.
Вашет се поколеба, но накрая омекна.
— Означава пламък, гръмотевица и счупено дърво.
Замислих се за момент и реших, че ми харесва.
— Когато Магуин ми го даде, ти изглеждаше изненадана. Защо?
— Не е редно да коментирам името на друг. Безусловен отказ. — Жестът ѝ беше толкова
рязък, че беше почти болезнено да го гледаш. Тя се изправи и изтри ръце в панталоните си.
— Хайде, време е дадеш своя отговор на Шехин.
* * *
Когато влязохме в стаята ѝ, Шехин ни махна да седнем. После самата тя също се настани,
като ме изненада с лек намек за усмивка. Това беше невероятно ласкателен жест за близост.
— Реши ли? — попита ме тя.
Кимнах.
— Благодаря ти, Шехин, но не мога да остана. Налага се да се върна в Северин, за да
говоря с маера. Темпи изпълни своя дълг към него, но аз трябва да се върна и да обясня
всичко, което се случи. — Мислех си и за Дена, но не го споменах.
Шехин направи жест, който беше изящна смесица от одобрение и съжаление.
— Да изпълниш дълга си е част от летхани. — Тя ме погледна сериозно. — Не забравяй,
че имаш меч и име, но не можеш да бъдеш наеман тъй, както ако си получил правото да
носиш червени дрехи.
— Вашет ми обясни всичко — успокоих я аз. Уверение. — Ще се погрижа мечът ми да
бъде върнат в Хаерт, ако бъда убит. Няма да уча други на кетан и няма да нося червено.
Предпазливо, внимателно любопитство. Но имам ли право да казвам, че съм учил при вас?
— Сдържано съгласие. Можеш да кажеш, че си учил при нас, но не и че си един от нас.
— Разбира се — потвърдих аз. — И че не съм равен на вас.
Шехин направи жест за доволно съгласие. След това ръцете ѝ показаха смутено
признание.
— Това не е точно подарък — каза тя. — Ти ще си по-добър воин от много варвари. Ако
се биеш и победиш, варварите ще си помислят: „Квоте е изучавал съвсем малко от
изкуствата на адемците и въпреки това е страшен противник. Колко по-умели от него са
самите адемци?“ Ако обаче се биеш и загубиш, те ще си кажат: „Научил е само частица от
онова, което знаят адемците.“
Очите на възрастната жена леко проблеснаха. Тя направи жест за веселост.
— И в двата случая нашата репутация ще процъфтява. Това ще послужи добре на Адемре.
Кимнах. Охотно приемане.
— Няма да навреди и на моята репутация — рекох аз. Слабо казано.
В разговора настъпи пауза, след което Шехин направи жест за тържествена важност.
— Когато разговаряхме преди, ти ме попита за ринта. Спомняш ли си? — рече тя.
С крайчеца на окото си забелязах как Вашет се размърда неспокойно на стола си.
Кимнах, внезапно развълнуван.
— Спомних си една история за тях. Искаш ли да я чуеш?
Направих жест за изключително нетърпелив интерес.
— Това е една много стара история, стара колкото Адемре. От край време е разказвана
по един и същ начин. Готов ли си да я чуеш? Официалност.
Гласът ѝ загатваше, че това е своеобразен ритуал.
Кимнах отново. Настойчива молба.
— Както при всяко нещо и тук има правила. Ще ти разкажа тази история само веднъж.
След това не можеш да говориш за нея. Нито можеш да задаваш въпроси. — Шехин гледаше
ту мен, ту Вашет. Тържествена сериозност. — Не можеш да говориш за това, преди да си
спал хиляда нощи. Не можеш да задаваш въпроси, преди да си изминал хиляда километра.
Сега, когато знаеш това, искаш ли да я чуеш?
Кимнах за трети път. Вълнението ми нарастваше.
Шехин заговори с тържествен тон:
