чашата отново.
Тя издържа погледа ми, без да мигне, след това взе чашата. Изпи я наведнъж, задави се
малко и седна. Очите ѝ оставаха твърди като мрамор, докато гледаше към стената на
палатката. Седнах малко встрани от нея.
Тя заспа след петнайсет минути. Завих и двете момичета с едно одеяло и погледнах
лицата им. В съня си те бяха дори по-красиви от преди. Протегнах ръка и махнах един кичур
коса от бузата на Крин. За моя изненада тя отвори очи и ме погледна. Не със студения като
мрамор поглед, който ми беше отправила преди, а с тъмните очи на малката Дена.
Замръзнах с ръка на бузата ѝ. За миг двамата се гледахме един друг. После очите ѝ се
затвориха отново. Не бях сигурен дали наркотикът вече действа, или тя се оставя да заспи по
своя воля.
Настаних се на входа на палатката и положих Цезура на коленете си. Яростта в мен ме
изгаряше като огън и гледката на двете спящи момичета беше като вятър, който разпалва
въглените. Стиснах зъби и се насилих да мисля за онова, което се беше случило тук,
позволявайки на огъня да се разгори бурно и топлината му да ме изпълни. Започнах да
дишам дълбоко, подготвяйки се за онова, което щеше да последва.
* * *
Изчаках три часа, ослушвайки се за звуците от лагера. Чувах приглушени разговори —
интонацията на изреченията, без да мога да различа отделните думи в тях. Те постепенно
заглъхваха, смесени с ругатни и звуците, идващи от хора, на които им е зле. Поемах си дъх
бавно и дълго, както ме беше учила Вашет, като отпусках тялото си и бавно броях
издишванията.
Накрая отворих очи, погледнах звездите и реших, че е дошло време. Бавно се изправих и
се протегнах продължително. Лунният сърп, увиснал в небето, беше доста голям и всичко
беше много добре осветено.
Приближих се полека до огъня. Той се бе превърнал в купчина зачервени въглени, които
почти не осветяваха пространството между двата фургона. Ото беше там. Огромното му тяло
беше приведено над едното от колелата. Усетих миризмата на повръщано.
— Ти ли си, Квоте? — попита той със завален глас.
— Да — отвърнах, като бавно продължих да се приближавам към него.
— Тази кучка Ан не е оставила агнето да се свари както трябва — оплака се той. —
Кълна се в свещения бог, че никога преди не съм се чувствал толкова зле. — Той вдигна
поглед към мен. — Ти добре ли си?
Цезура се стрелна, лунната светлина проблесна за миг върху острието му и той преряза
гърлото му. Ото с олюляване падна на едно коляно, след което рухна настрани, а ръцете му,
вкопчени в гърлото, изглеждаха като изцапани с черно от обливащата ги кръв. Оставих го да
кърви под лунната светлина, неспособен да извика, умиращ, но все още не мъртъв.
Хвърлих парче крехко желязо сред въглените на огъня и се отправих към другите
палатки.
Ларен ме стресна, когато заобикалях фургона. Той издаде звук на изненада, като ме видя
да се появявам иззад ъгъла с изваден меч. Но отровата го беше направила муден и той едва
успя да вдигне ръце, преди Цезура да го уцели в гърдите. Той нададе сподавен вик, рухна
назад на земята и се сгърчи.
Никой от тях не беше заспал дълбоко заради отровата, затова викът на Ларен ги накара
да излязат от фургоните и палатките, като се олюляваха и се оглеждаха неспокойно. От
отворената задна част на по-близкия до мен фургон изскочиха две безформени фигури, за
които знаех, че трябва да са на Джош и Френ. Ударих единия в окото, преди още да е скочил
на земята и изкормих другия.
Всички видяха това и започнаха да крещят вече не на шега. Повечето от тях побягнаха
замаяно към дърветата. Някои се спъваха и падаха. Но високата фигура на Тим се хвърли към
мен и тежкият меч, който цяла вечер остреше, проблесна на лунната светлина като парче
сребро.
Но аз бях готов. Взех второ, дълго парче трошливо желязо в ръка и промърморих
обвързване. След това, когато той се приближи достатъчно, за да нанесе удар, аз счупих
желязото между пръстите си. Мечът му се строши със звука на счупена камбана и парчетата
от него се посипаха върху земята, изчезвайки в тъмната трева.
Тим беше по-опитен от мен, по-силен и ръцете му бяха по-дълги. Макар и отровен, той
пак се представи добре. Беше ми нужна почти половин минута, преди да успея да се
промъкна покрай защитата му с „любовник излиза през прозореца“ и да отрежа ръката му
при китката.
Той падна на колене, нададе дрезгав вой и се вкопчи в остатъка от ръката си. Битката не
продължи дълго, но всяка секунда беше от жизненоважно значение, тъй като останалите
щяха да се пръснат из гората.
Забързах се в посоката, в която бях видял да се отправя с олюляване една от тъмните
фигури. Не бях достатъчно предпазлив, затова, когато Алег ми се нахвърли от сянката на
едно дърво, ме свари неподготвен. Той нямаше меч, а само малък нож, който просветна на
лунната светлина, когато той се втурна към мен. Но ножът е достатъчен, за да убиеш човек.
Той ме намушка в корема, докато се търкаляхме по земята. Ударих се отстрани по главата в
един корен и усетих вкуса на кръв.
Успях да се изправя на крака преди него и прерязах ахилесовото му сухожилие. След това
го наръгах в корема и го оставих да лежи на земята и да псува, докато подгоних останалите.
Притиснах здраво корема си с една ръка. Знаех, че болката скоро ще ме връхлети и че след
това няма да живея много време.
* * *
Беше дълга нощ и няма да ви занимавам с повече подробности за нея. Открих останалите,
докато те се опитваха да избягат в гората. Ан беше счупила крака си по време на
безразсъдното си бягство, а Тим беше изминал почти цял километър въпреки загубата на
ръката си и раната в гърдите. Те крещяха, псуваха и молеха за милост, докато ги преследвах
из гората, но нищо от онова, което казваха, не можеше да ме умилостиви.
Беше ужасна нощ, но открих всички. В постъпката ми нямаше чест и слава, но имаше
кръв и някакъв вид справедливост. Накрая довлякох телата им обратно.
* * *
Върнах се в палатката, когато небето започваше да се оцветява в познатия син цвят.
Няколко сантиметра под пъпа си усещах линия от остра пареща болка и по неприятното
подръпване, което чувствах, докато се движех, разбрах, че засъхналата кръв беше залепила
ризата ми към раната. Опитах се, доколкото можах, да не обръщам внимание на това
усещане, защото знаех, че няма да мога да се погрижа за себе си с треперещите си ръце,
докато не стане достатъчно светло, че да виждам добре. Щеше да се наложи да изчакам
зората, за да проверя колко зле съм ранен.
Опитах се да не обръщам внимание на онова, което знаех от работата си в Медика. Всяка
дълбока рана в корема обещаваше дълъг и болезнен път към гроба. Един опитен медик с
подходящото оборудване би могъл да стори нещо, но едва ли бих могъл да съм по-далеч от
цивилизацията, отколкото бях в момента. Със същия успех можех да се надявам да получа и
парче от луната.
Избърсах меча си, седнах във влажната трева пред палатката и започнах да мисля.
132.
Прекъснатият кръг
Работех в продължение на повече от час, когато слънцето накрая надникна над върховете
на дърветата и започна да изпарява росата от тревата. Бях намерил един плосък камък и го
използвах като импровизирана наковалня, на която да чукам една резервна подкова, за да
променя формата ѝ. Над огъня вреше котле с овес.
Тъкмо довършвах подковата, когато с крайчеца на окото си забелязах движение. Беше
Крин, която надничаше зад ъгъла на фургона. Предположих, че се е събудила от звука на
желязото, което чуках.
— О, господи. — Тя закри устата си с ръка и направи няколко несигурни крачки иззад
фургона. — Ти си ги убил.
— Да — простичко отвърнах аз и гласът ми прозвуча мъртвешки в ушите ми.
Очите на Крин огледаха тялото ми от горе до долу и се втренчиха в разкъсаната ми и
окървавена риза.
— Ти… — Гласът ѝ заседна в гърлото и тя преглътна. — Ти добре ли си?
Кимнах мълчаливо. Когато накрая събрах кураж, за да огледам раната си, открих, че
наметалото на Фелуриан беше спасило живота ми. Вместо да ме изкорми, ножът на Алег
беше направил само дълга и плитка драскотина по корема ми. Освен това беше съсипал и
една хубава риза, но като се имаше предвид всичко, което се бе случило, едва ли можех да
съжалявам за това.
Огледах подковата, след което използвах влажен кожен ремък, за да я завържа здраво към
