Довърших дамгосването на ръцете им. Имах намерение да сложа печата и на лицата им,
но желязото се нагряваше твърде бавно в огъня и бързо почувствах умора. Изобщо не бях
спал и гневът, който толкова дълго бе пламтял в мен, вече едва тлееше, оставяйки ме студен
и безчувствен.
Посочих котлето с овес, което бях свалил от огъня.
— Гладна ли си?
— Да — отвърна тя, след което стрелна с поглед труповете. — Не.
— И аз също. Отиди да събудиш Ели и можем да ви отведем у дома.
Крин се затича към палатката. След като тя се скри вътре, аз се обърнах към редицата от
трупове.
— Някой възразява ли срещу моето напускане на трупата? — попитах аз.
Никой от тях не го направи. И така, аз си тръгнах.
133.
Сънища
Отне ми един час да закарам фургоните до една гъста част на гората и да ги скрия.
Махнах знаците на Едема и разпрегнах конете. Имаше само едно седло, затова натоварих
другите два коня с храна и каквито преносими ценни вещи успях да открия.
Когато се върнах с конете, Крин и Ели ме чакаха. По-точно Крин ме чакаше. Ели просто
стоеше наблизо с безучастно изражение и празни очи.
— Знаеш ли как да яздиш? — попитах Крин.
Тя кимна и аз ѝ подадох поводите на оседлания кон. Момичето сложи крак на стремето,
след което спря и поклати глава. Бавно свали крака си.
— Ще вървя пеш.
— Мислиш ли, че Ели ще се задържи на коня?
Крин погледна към мястото, където стоеше русото момиче. Един от конете с
любопитство я побутна с муцуната си, но тя не реагира.
— Вероятно. Но не мисля, че това ще е добре за нея. След…
— Тогава ще вървим пеш — кимнах с разбиране аз.
* * *
— Каква е същността на летхани? — попитах Вашет.
— Успех и правилна реакция.
— Кое е по-важното — успехът или правилността?
— Те са едно и също. Ако действаш правилно, успехът ще дойде.
— Но други могат да успеят, като правят погрешни неща — изтъкнах аз.
— Погрешните неща никога не водят до успех — твърдо заяви Вашет. — Ако човек
постъпи погрешно и успее, това не е правилният начин. Без летхани няма истински успех.
— Господине? — извика един глас. — Господине?
Очите ми се фокусираха върху Крин. Косата ѝ беше разчорлена от вятъра и младото ѝ
лице беше уморено.
— Господине? Стъмва се.
Огледах се наоколо и видях как тъмнината настъпва от изток. Бях уморен до мозъка на
костите и се бях унесъл, докато вървяхме, след като спряхме да хапнем по обяд.
— Просто ме наричай Квоте, Крин. Благодаря, че ме раздруса за лакътя. Бях се отнесъл
нанякъде.
Крин събра дърва и запали огън. Разседлах конете, след това ги нахраних и изтрих.
Отделих и няколко минути, за да разпъна палатката. Обикновено не бих си правил труда да
се занимавам с нещо такова, но върху конете имаше достатъчно място за нея, а и
предположих, че момичетата не са свикнали да спят на открито.
След като приключих с палатката, осъзнах, че съм взел само едно допълнително одеяло
от принадлежностите на трупата. Доколкото имах представа от тези неща, нощта щеше да е
студена.
— Вечерята е готова — чух Крин да вика.
Хвърлих в палатката своето одеяло заедно с резервното и се отправих към мястото,
където тя готвеше. Беше свършила добра работа с наличните продукти. Имаше картофена
супа с бекон и препечен хляб. В жарта се печеше и зелена тиква.
Безпокоях се за Ели. Цял ден се държеше по един и същ начин — вървеше апатично,
изобщо не говореше, нито реагираше на онова, което Крин или аз ѝ казвахме. Очите ѝ
проследяваха ставащото около нея, но в тях нямаше мисъл. Двамата с Крин бяхме открили
по трудния начин, че ако не я наблюдавахме, тя спираше да върви или се отклоняваше от
пътя, ако нещо привлечеше вниманието ѝ.
Когато седнах, Крин ми подаде пълна паница и лъжица.
— Ухае приятно — похвалих я аз.
Тя се усмихна с половин уста и сипа и на себе си във втора паница. Започна да сипва и в
трета купа, но после се поколеба, когато осъзна, че Ели не може да се храни сама.
— Искаш ли малко супа, Ели? — попитах аз с нормален глас. — Ухае хубаво.
Тя седна безучастно край огъня, без да поглежда към каквото и да е.
— Искаш ли да опиташ от моята? — попитах аз, сякаш това беше най-естественото нещо
на света.
Приближих се до нея и духнах върху лъжицата, за да изстине.
— Ето, опитай.
Ели механично изяде храната, като леко обърна глава към мен по посока на лъжицата.
Блясъкът на танцуващите пламъци се отразяваше в очите ѝ. Те бяха като прозорците на
празна къща.
Духнах следващата лъжица и я подадох на русото момиче. Тя отвори уста едва когато
лъжицата докосна устните ѝ. Помръднах глава, опитвайки се да погледна отвъд танцуващата
светлина на огъня, отразена в очите ѝ, като отчаяно се надявах да видя нещо зад нея. Каквото
и да е.
— Обзалагам се, че ти казват Ел, нали? — разговорливо попитах аз и погледнах към
Крин. — Съкратено от Ели?
— Всъщност ние не бяхме приятелки. — Крин безпомощно сви рамене. — Тя е просто
Ели Ануотър — дъщерята на кмета.
— Днес наистина доста повървяхме — продължих аз със същия непринуден тон. — Как
са краката ти, Крин?
— Малко ме болят — отвърна тя, като продължи да ме наблюдава със сериозните си
черни очи.
— И моите също. Нямам търпение да си сваля обувките. Твоите крака болят ли те, Ел?
Никакъв отговор. Поднесох ѝ следващата лъжица.
— Освен това беше и доста горещо. Но тази вечер сигурно ще се захлади. Хубаво време за
спане. Няма ли да е чудесно това, Ел?
Отново нямаше отговор. Крин не спираше да ме наблюдава от отсрещната страна на
огъня. Аз самият също хапнах от супата.
— Това е наистина превъзходна супа, Крин — искрено я похвалих аз, после се обърнах
към безучастното момиче. — Добре че Крин е тук да ни сготви, Ел. Всичко, което аз готвя,
има вкус на конски фъшкии.
От другата страна на огъня Крин се опита да се засмее с уста, пълна със супа, и
резултатът беше такъв, какъвто можеше да се очаква. Стори ми се, че видях проблясък в
очите на Ели.
— Ако имах малко конски фъшкии, щях да ви направя конски пай за десерт — рекох аз.
— Мога да ви направя още тази вечер, ако искате… — Не довърших, превръщайки думите си
във въпрос.
Ел съвсем леко се намръщи. Върху челото ѝ се появи малка бръчка.
— Вероятно си права — съгласих се аз, — сигурно няма да е много добре. Искаш ли
вместо това да хапнеш още супа?
Съвсем леко кимване. Дадох ѝ една лъжица.
— Обаче е леко солена. Сигурно ще поискаш и малко вода.
Ново кимване. Подадох ѝ меха с вода и тя го надигна. Пи цяла минута. Вероятно се беше
обезводнила от дългото вървене днес. Утре трябваше да я наблюдавам по-внимателно, за да
се уверя, че пие достатъчно вода.
— Ти искаш ли да пийнеш, Крин?
— Да, моля — отвърна чернокосото момиче с поглед, вперен в лицето на Ел.
Ел ѝ подаде с механично движение меха с вода, провисвайки го така, че ремъкът се
влачеше по жарта. Крин бързо го взе и каза със закъснение:
— Благодаря ти, Ел.
Поддържах бавната нишка на разговора по време на цялото хранене. Към края Ел вече се
хранеше сама и макар очите ѝ да бяха по-ясни, сякаш гледаше на света през замръзнало
стъкло и виждаше навън, без да я виждат. Все пак това беше някакво подобрение.
След като изяде две паници супа и половин самун хляб, очите ѝ започнаха да се
притварят.
— Искаш ли да си лягаш, Ел? — попитах аз.
Отвърна ми с по-категорично кимване.
— Да те отнеса ли до палатката?
Очите ѝ се отвориха и тя енергично поклати глава.
— Може би Крин ще ти помогне да се подготвиш за лягане, ако я помолиш.
Ел се обърна и погледна към Крин. Устата ѝ леко помръдна. Крин ми хвърли бърз поглед
и аз кимнах.
— Да вървим да се пъхаме в леглата тогава — каза чернокосото момиче и прозвуча точно
като по-голяма сестра.
Тя дойде, хвана Ели за ръката и ѝ помогна да се изправи. Докато те се отправяха към
палатката, аз си довърших супата и изядох парче хляб, което беше твърде изгоряло за
момичетата.
Не след дълго Крин се върна при огъня.
— Тя заспа ли? — попитах аз.
— Преди още главата ѝ да е докоснала възглавницата. Мислиш ли, че ще се оправи?
Ели беше в дълбок шок. Съзнанието ѝ беше пристъпило през вратите на лудостта, за да се
защити от онова, което се бе случило.
— Вероятно просто е въпрос на време — уморено отвърнах аз, като се надявах, че казвам
истината. — Младите хора се оправят бързо. — Засмях се невесело, защото осъзнах, че
