да бъдеш загадъчен?
— Десет би трябвало да са напълно достатъчни — отвърнах аз, свалих калъфа с лютнята
и пътната си торба от Сива опашка и подадох юздите на кмета. — Ще ми направиш услуга,
ако се погрижиш за кобилата, докато Бил се изправи на крака.
— Оставяш му коня си? — попита той.
— Той наскоро е загубил своя — свих рамене аз. — А ние от Рух сме свикнали да вървим
пеша. Така или иначе няма да знам какво да правя с коня — добавих не съвсем искрено.
Едрият мъж хвана поводите и ме изгледа продължително, сякаш не беше съвсем сигурен
какво да мисли за мен.
— Има ли нещо друго, което можем да направим за теб? — попита накрая.
— Помнете, че бандитите бяха онези, които отвлякоха момичетата — казах аз и се
обърнах да си вървя. — И помнете, че един от Едема Рух ги върна обратно.
136.
Антракт — близо до забравата
Квоте вдигна ръка към Летописеца.
— Нека спрем за малко, какво ще кажеш? — Той огледа тъмната странноприемница. —
Малко се поувлякох в разказа. Трябва да се погрижа за някои неща, преди да стане твърде
късно.
Съдържателят се изправи сковано на крака и се протегна. Запали една свещ от камината
и започна да обикаля из странноприемницата и да пали лампите една след друга,
принуждавайки мракът бавно да отстъпва.
— Историята увлече и мен — призна писарят, изправи се и също се протегна. — Кое
време е?
— Късно е — отвърна Баст. — И съм гладен.
— Мислех си, че по това време ще имаш поне няколко души за вечеря. — Летописеца
погледна през тъмния прозорец към улицата. — За обяд имаше цяла тълпа.
— Щяха да дойдат няколко редовни клиенти, ако не беше погребението на Шеп — кимна
Квоте.
— А, да. — Писарят сведе поглед. — Бях забравил за това. Да не ви попречих да отидете?
Съдържателят запали последната лампа зад бара и духна свещта.
— Всъщност не — отвърна той. — Двамата с Баст не сме местни. А и тук хората са
практични. Те знаят, че не мога да зарежа работата си.
— Освен това не се разбираш с отец Леодин — добави помощникът.
— И не се разбирам с местния свещеник — призна Квоте. — Но ти трябва да се мернеш
там, Баст. Ще изглежда странно, ако не го направиш.
— Не искам да излизам от тук, Реши. — Очите на Баст неспокойно се стрелнаха наоколо.
Съдържателят му се усмихна сърдечно.
— Трябва да го направиш, Баст. Шеп беше добър човек, отиди и пийни едно питие, за да
го изпратиш. Всъщност… — Той се наведе, порови под тезгяха известно време и накрая
извади една бутилка. — Ето вземи. Това е превъзходен стар бренд. Никой наоколо не търси
толкова хубава напитка. Отиди и я сподели с тях. — Той остави бутилката върху бара с глух
звук.
Помощникът неволно направи крачка напред и на лицето му се изписа объркване.
— Но, Реши, аз…
— Ще има хубави момичета, които ще танцуват, Баст — каза Квоте с нисък и успокояващ
глас. — Някой ще свири на цигулка и всички просто ще са щастливи, че са живи. Ще
повдигат полите си в такт с музиката. Ще се смеят и леко ще залитат от алкохола. Страните
им ще са порозовели и готови за целуване… — Той побутна кафявата бутилка и тя се плъзна
към ученика му. — Ти си моят посланик в града. Аз може да съм зает със
странноприемницата, но ти трябва да бъдеш там и да поднесеш извиненията ми.
Помощникът хвана бутилката за гърлото.
— Ще пийна една напитка — заяви той с изпълнен с решителност глас. — Ще изиграя
един танц и ще целуна веднъж Кейти Милър, а може би и вдовицата Крийл. — Погледна
Квоте в очите. — Няма да ме има само половин час…
— Има някои неща, за които трябва да се погрижа, Баст — усмихна му се сърдечно
Квоте. — Ще скалъпя някаква вечеря, а и така ще дадем възможност на нашия приятел да
отпочине малко, ръката му сигурно се е изморила.
Баст се ухили и взе бутилката.
— Тогава нека танците да са два! — Той се втурна към вратата и когато я отвори, вятърът
нахлу през нея и завъртя косата му. — Оставете ми нещо за ядене! — изкрещя през рамо той.
Вратата се затвори.
Летописеца погледна съдържателя с любопитство.
— Започна да приема историята твърде лично. — рече Квоте и леко сви рамене. —
Загуби усета си за нея. Малко различни занимания ще му дадат известна перспектива. Освен
това наистина трябва да приготвя вечеря, макар и само за трима.
Писарят извади един мръсен парцал от кожената си чанта и го погледна с отвращение.
— Ще те затрудня ли много, ако ти поискам чист парцал? — попита той.
Съдържателят кимна и извади чист ленен парцал изпод бара.
— Имаш ли нужда от нещо друго?
Летописеца се изправи и отиде до бара.
— Ще ми е от голяма полза, ако имаш малко силен спирт — леко смутено каза той. —
Не ми е удобно да те моля за това, но когато ме ограбиха…
Квоте махна с ръка.
— Не ставай глупав — каза той, — още вчера трябваше да те попитам дали имаш нужда
от нещо. — Излезе иззад бара и се отправи към стълбището на мазето. — Предполагам, че
дървесният спирт ще свърши най-добра работа, нали?
Писарят кимна и съдържателят изчезна в мазето. Летописеца взе чистото, сгънато
квадратно парче ленен плат и разсеяно го разтри между пръстите си. След това очите му се
насочиха към меча, който беше окачен високо на стената зад бара. Сивият метал на острието
се открояваше на фона на тъмното дърво на дъската, върху която беше монтиран.
Квоте се качи обратно по стълбите, носейки малка прозрачна бутилка.
— Има ли нещо друго, от което се нуждаеш? Разполагам и със солидни запаси от хартия
и мастило.
— Утре може и да потрябват — рече писарят. — Използвах по-голямата част от хартията
си. Но тази нощ може да приготвя още мастило.
— Недей да си правиш труда — непринудено го успокои съдържателят. — Имам няколко
бутилки фино аруеанско мастило.
— Истинско аруеанско мастило? — изненада се Летописеца.
Квоте се усмихна широко и кимна.
— Това е ужасно любезно от твоя страна. — Писарят малко се поотпусна. — Признавам,
че не горях от нетърпение да прекарам цял час в правене на мастило. — Той взе прозрачното
шише и парцала, замълча и след това попита: — Ще имаш ли нещо против, ако ти задам
един въпрос? Искам да кажа, неофициално?
— Много добре, нека да е неофициално. — Устните на съдържателя се извиха в
самодоволна усмивка.
— Нямаше как да не забележа, че описанието ти на Цезура… — Летописеца се поколеба.
— Ами, то май не съвпада съвсем с истинския меч. — Очите му се насочиха към меча зад
бара. — Ефесът не е какъвто го описваш…
— Не може да ти се отрече, че си наблюдателен — ухили се широко Квоте.
— Не искам да кажа… — побърза смутено да добави Летописеца.
Съдържателят се засмя с плътен и топъл смях. За миг звукът му отекна в стаята и
странноприемницата изобщо не изглеждаше така празна.
— Не. Напълно прав си. — Той се обърна и погледна меча. — Това не е… Как го нарече
момчето тази сутрин? — За момент погледът му стана далечен. — Кайзера — убиецът на
поети.
— Просто бях любопитен — извинително каза писарят.
— Трябва ли да се чувствам обиден, че слушаш внимателно? — отново се засмя Квоте. —
Какво ѝ е забавното на една история, ако никой не я слуша? — Той нетърпеливо потри ръце.
— Добре. Какво искаш за вечеря? Топла или студена да бъде? Супа или яхния? Освен това
съм специалист и по пудингите.
Накрая решиха да е нещо просто, за да не се налага да се разпалва отново печката в
кухнята. Съдържателят се движеше чевръсто из странноприемницата и събираше нещата,
които му бяха необходими. Той си тананикаше, докато донесе от мазето студено овнешко и
половин заострено парче твърдо сирене.
— Това ще е приятна изненада за Баст — ухили се Квоте на Летописеца, когато извади от
килера буркан маслини в саламура. — Не знае, че ги имаме, иначе досега да ги е изял. —
Той развърза престилката и я изхлузи през главата си. — Мисля, че имаме и няколко
останали домата в градината.
Квоте се върна след няколко минути. Беше направил вързоп от престилката си. Дъждът
го беше опръскал и косата му беше и пълен безпорядък. Беше се ухилил като малко момче и
в този миг почти не приличаше на сериозния съдържател с неговите бавни движения.
— Бурята все още се колебае дали да се разрази — съобщи той, сложи престилката си
върху бара и внимателно извади доматите от нея. — Но ако реши да го стори, може да е
толкова силна, че тази нощ да обръща каруци.
Той започна разсеяно да си тананика, докато режеше и подреждаше всичко върху широк
