жени, и тях ли е убил?“
— Ами, добре тогава — каза кметът, сякаш току-що беше взел решение. — Това е
похвално. Светът е по-хубаво място без тях.
Усетих как всички леко се поотпуснаха.
— Това са техните коне. — Посочих двата коня, които носеха багажа ни. — Сега те
принадлежат на момичетата. На около шейсет и пет километра на изток ще намерите
фургоните. Крин може да ви покаже къде са скрити. Те също принадлежат на момичетата.
— В Темсфорд може да се вземе добра цена за тях — замислено рече кметът.
— Заедно с инструментите, дрехите и останалите вещи ще струват доста пари —
съгласих се аз и твърдо добавих: — Като се разделят на две, ще се получи добра зестра.
Той срещна погледа ми и кимна бавно с разбиране.
— Така е.
— Ами нещата, които откраднаха от нас? — намеси се един як мъж с престилка. —
Разбиха къщата ми и откраднаха две бъчви от най-хубавата ми бира!
— Имаш ли дъщери? — спокойно го попитах аз.
От внезапното му уплашено изражение разбрах, че има. Погледнах го в очите, без да
отмествам поглед.
— Тогава мисля, че си се разминал с доста малко.
Кметът накрая забеляза Джейсън, който стискаше счупената си ръка.
— Какво се е случило с теб?
Младежът сведе поглед към краката си и Сет отговори вместо него:
— Каза някои неща, които не биваше да казва.
Кметът се огледа и осъзна, че ако настоява за по-подробен отговор, ще стане по-
неприятно, затова сви рамене и не настоя повече.
— Мога да ти сложа шина — непринудено предложих аз на Джейсън.
— Не! — веднага отвърна той, след което побърза да добави: — Предпочитам да отида
при Гран.
— Гран? — Хвърлих кос поглед към кмета.
— Когато си ожулим колената, Гран е тази, която ни изправя на крака — усмихна се той
с нежност.
— Бил там ли е? — попитах аз. — Мъжът със смазания крак?
Той кимна.
— Доколкото я познавам, тя няма да го изпусне от поглед поне още един цикъл от дни.
— Ще дойда с теб — казах аз на обляното в пот момче, което внимателно придържаше
ръката си. — Искам да я погледам как работи.
* * *
Както бяхме далеч от всякаква цивилизация, очаквах, че Гран ще е някоя старица, която
лекува пациентите си с пиявици и дървесен спирт.
Това ми мнение се промени, когато видях вътрешността на къщата ѝ. Стените бяха
покрити със снопчета изсушени билки и полици, на които бяха наредени грижливо
надписани шишенца.
Имаше малко бюро с три тежки, подвързани с кожа книги. Едната от тях беше отворена и
аз познах, че това е „Хероборика“. Забелязах, че полетата са осеяни с надраскани на ръка
бележки, а някои от пасажите на книгата бяха редактирани или пък изцяло задраскани.
Гран не беше толкова стара, колкото предполагах, макар че косата ѝ бе прошарена. Освен
това не беше прегърбена и всъщност беше по-висока от мен, имаше широки рамене и кръгло,
усмихнато лице.
Тя сложи на огъня меден чайник, като си тананикаше. След това извади ножица, накара
Джейсън да седне и внимателно опипа ръката му. Момчето беше бледо и се потеше, не спря
да бърбори нервно, докато тя методично сряза ризата му. Само за няколко минути, без дори
жената да го попита, той ѝ даде точно, макар и малко несвързано описание на завръщането
на Ел и Крин.
— Счупването е добро и чисто — най-сетне заключи тя, като го прекъсна. — Как се
случи?
Неспокойните очи на Джейсън се стрелнаха към мен и след това се отместиха встрани.
— Нищо — после осъзна, че не е отговорил на въпроса ѝ.
— Искам да кажа…
— Аз я счупих — намесих се аз. — Реших, че най-малкото, което мога да сторя, е да
дойда с него и да видя дали мога да помогна с нещо, за да се оправи ръката му.
— Занимавал ли си се с подобни неща преди? — попита ме Гран.
— Учил съм медицина в Университета — отвърнах аз.
— Предполагам, че тогава ще можеш да държиш шината, докато аз я бинтовам — сви
рамене тя. — Има едно момиче, което ми помага, но тя избяга, когато чу за суматохата,
настанала по-нагоре по улицата.
Джейсън ме гледаше неспокойно, докато притисках дървото към ръката му, но на Гран ѝ
бяха нужни по-малко от три минути, за да стегне шината с компетентен и леко отегчен вид.
Докато я наблюдавах как работи, реших, че е по-добра от половината студенти, които
работеха в Медика.
След като приключихме, тя сведе поглед към Джейсън.
— Късметлия си — каза му. — Не се наложи да я намествам. Въздържай се да си служиш
с нея в продължение на месец и ще зарасне без проблем.
Джейсън си тръгна веднага щом му се удаде възможност и след известно убеждаване
Гран ми позволи да видя Бил, който лежеше в задната стаичка.
Ако счупването на Джейсън беше чисто, то това на Бил беше възможно най-лошото. И
двете кости в долната част на крака му бяха счупени на няколко места. Не можех да видя
мястото под превръзките, но кракът му беше силно отекъл. Кожата над превръзките беше
ожулена, покрита с рани и опъната като прекалено натъпкана наденица.
Бил беше блед, но в съзнание и изглеждаше така, сякаш може би ще успее да запази крака
си. Виж, каква работа щеше да му върши той, беше отделен въпрос. Може би щеше да се
размине само със сериозно куцане, но не бих се обзаложил, че някога ще тича отново.
— Що за човек е този, който би застрелял нечий кон? — възмутено попита той с лице,
покрито с тънък слой пот. — Това не е редно.
Разбира се, конят беше неговият. А градът не беше от онези, в които хората имат повече
от един кон. Бил беше млад мъж, който наскоро се бе оженил, имаше собствена малка ферма
и навярно никога нямаше да може да ходи отново, защото се бе опитал да постъпи правилно.
Като се замислих за това, ме заболя.
Гран му даде две лъжици от едно кафяво шише и той затвори очи. Двамата излязохме от
стаята и тя затвори вратата след себе си.
— Беше ли се показала костта? — попитах, след като вратата вече беше затворена.
Тя кимна и върна шишенцето обратно на полицата.
— Какво използва, за да не получи отравяне?
— Искаш да кажеш да не загние? — попита тя. — Овчи трън.
— Наистина ли? — попитах аз. — Не арундинацея?
— Арундинацея? — Тя изсумтя, добави дърва в огъня и махна вече кипящия чайник от
него. — Някога опитвал ли си се да предпазваш нещо от загниване с арундинацея?
— Не — признах аз.
— Позволи ми тогава да ти спестя неприятностите, които ще те сполетят, като убиеш
някого. — Тя извади две дървени чаши. — Арундинацеята е безполезна. Можеш да я ядеш,
ако искаш, но това е всичко.
— Но за мехлема от арундинацея и бесами се предполага, че е идеален за нещо такова.
— Бесамито може и да става за нещо — призна Гран, — но овчият трън е по-добър. Бих
предпочела да имам червен лист, но човек невинаги разполага с онова, което му се иска.
Използвам мехлем от майчин лист и овчи трън и както виждаш, той е добре. Арундинацеята
лесно се намира, става на хубава каша, но няма някакви полезни свойства. — Тя поклати
глава. — Арундинацея и камфор. Арундинацея и бесами. Арундинацея и солен филиз.
Арундинацеята не е някакъв палиатив2. Просто добре пренася лекарството, което върши
истинската работа.
Отворих уста да възразя, но огледах отново стаята и изпълнения ѝ с бележки екземпляр
на „Хероборика“ и затворих уста.
Домакинята сипа в двете чаши гореща вода от чайника.
— Поседни за малко — подкани ме тя. — Изглеждаш на края на силите си.
Погледнах с копнеж към предложения стол.
— Май трябва да се връщам.
— Имаш време за една чаша — рече тя, хвана ръката ми и ме дръпна към стола. — И да
хапнеш нещо набързо. Блед си като изсъхнала кост, а тук имам малко сладък пудинг, който
така си стои.
Опитах се да си сетя дали днес бях обядвал нещо. Спомних си, че нахраних момичетата…
— Не искам да те затруднявам допълнително — възпротивих се аз. — Вече ти създадох
достатъчно работа.
— Беше крайно време някой да счупи ръката на това момче — разговорливо призна тя.
— Да не вярваш какви приказки могат да излязат от устата му. — Тя ми подаде едната от
дървените чаши. — Изпий това, а аз ще ти донеса малко от онзи пудинг.
Парата, която се вдигаше от купата, ухаеше прекрасно.
— Какво има вътре? — попитах аз.
— Шипка. И малко ябълково бренди, което пия за успокоение. — Гран ми се усмихна
широко и в ъгълчетата на очите и се появиха бръчици. — Ако искаш, мога да добавя и малко
арундинацея.
Усмихнах се и отпих. В гърдите ми се разля топлина и усетих как леко се поотпуснах.
Което беше странно, защото не бях осъзнал, че преди това съм бил напрегнат.
