— Това беше отдавна… — поклати глава Коте.
— Не са минали и две години — възрази Летописеца.
— … и аз вече не съм човекът, който бях преди — продължи Коте, без да спира.
— И какъв човек точно имаш предвид?
— Квоте — просто отговори, избягвайки по-нататъшни обяснения. — Сега аз съм Коте. Грижа се за странноприемницата си. Това означава, че бирата струва три шима, а самостоятелната стая — една медна монета. — Той отново се зае ожесточено да търка. — Както сам се изрази, „стореното — сторено“. Историите сами ще се погрижат да бъдат разказвани.
— Но…
Коте погледна нагоре и Летописеца за секунда успя да надникне зад гнева, блестящ в очите на червенокосия. За миг мярна болката, таяща се отдолу — оголена и окървавена — като рана, която е твърде дълбока, за да зарасне. След това отвърна поглед и на повърхността остана само гневът.
— Какво би могъл да ми предложиш, че да си заслужава да платя цената, за да си спомня?
— Всички мислят, че си мъртъв.
— Ти не можеш да разбереш, нали? — Коте поклати глава на границата между раздразнението и забавлението. — Точно в това е работата — хората не те търсят, когато знаят, че си мъртъв. Старите врагове не се опитват да си разчистят сметките с теб. И хората не идват при теб да те карат да им разказваш истории — добави той кисело.
— Някои казват, че си мит — не се отказваше Летописеца.
— Аз _съм_ мит — спокойно отвърна Коте, като направи екстравагантен жест. — Много специален вид мит, който създава сам себе си. Най-добрите лъжи за мен са онези, които аз самият съм измислил.
— Разправят, че никога не си съществувал — кротко го поправи Летописеца.
Коте равнодушно сви рамене, но усмивката му помръкна едва доловимо.
Усетил слабото му място, Летописеца продължи:
— Някои истории те описват като най-обикновен убиец с окървавени ръце.
— Аз съм и това. — Коте се обърна и започна да полира тезгяха зад бара.
Той отново сви рамене, но този път не със същата лекота като преди.
— Убивал съм хора и твари, които са повече от хора. И всеки един от тях си го е заслужавал.
— Историите използват думата „убиец“, а не „герой“ — бавно поклати глава Летописеца. — Загадъчният Квоте и Квоте Кралеубиеца са двама съвсем различни мъже.
Коте спря да търка тезгяха и се обърна с гръб към стаята. Кимна веднъж, без да вдига поглед.
— Някои стигат по-далеч и казват, че има нов Чандриан — нов ужас в нощта. И косата му е червена като кръвта, която пролива.
— Хората, които са важни за мен, могат да различат истината от лъжата — каза Коте, сякаш опитваше да убеди самия себе си, че това е така, но гласът му беше уморен и отчаян и му липсваше увереност.
Летописеца леко се засмя.
— Така е, разбира се. Поне засега. Но ти самият би трябвало да осъзнаваш най-добре колко тънка е линията между истината и убедителната лъжа. Между истинската история и историята, разказвана за забавление. — Летописеца изчака думите му да постигнат нужния ефект и продължи: — Знаеш коя от двете ще победи накрая.
Коте остана с лице към стената, а ръцете му стояха отпуснати върху тезгяха. Главата му беше леко наклонена напред, сякаш върху плещите му бяха стоварили огромна тежест.
Предусещайки победата, Летописеца нетърпеливо продължи:
— Някои казват, че имало и жена…
— Какво знаят те? — гласът на Коте режеше като нож. — Какво знаят за онова, което се случи? — Внезапно гласът му стана толкова тих, че Летописеца трябваше да сдържа дъха си, за да чува думите.
— Казват, че тя… — Думите заседнаха във внезапно пресъхналото гърло на Летописеца и стаята стана необичайно тиха.
Коте стоеше с гръб, тялото му не помръдваше, а зъбите му бяха здраво стиснати. Дясната му ръка, омотана в чистия бял парцал, бавно се затвори в юмрук.
На двайсетина сантиметра от него една бутилка се пръсна на парчета. Въздухът се изпълни с миризмата на ягоди едновременно със звука от счупването на стъклото. Тишината беше толкова всеобхватна, че звукът сякаш се изгуби в нея, но все пак се оказа достатъчен.
Достатъчен, за да разчупи мълчанието на малки остри парченца. Кръвта на Летописеца изстина във вените, когато той внезапно осъзна каква опасна игра играе. Вцепенен, той си помисли: „Значи това е разликата между това да разказваш история и да участваш в нея — страхът.“
— Какво би могъл да знае който и да било за нея? — кротко попита Коте и се обърна.
Дъхът на Летописеца секна, когато видя лицето му. Спокойното изражение на гостилничаря беше като маска, разбита на парчета. Под нея лицето на Коте беше обладано от духовете на миналото, очите му бяха наполовина в този свят, наполовина другаде — в спомените.
Летописеца се сети за една история, която беше чувал.
Една от многото. Историята разказваше как Квоте тръгнал да търси онова, което желаело сърцето му. Трябвало да излъже един демон, за да го получи. Но веднъж получил го, трябвало да се пребори с ангел, за да го запази. Летописеца усети, че е готов да повярва в тази история. „Преди това беше само история, — рече си, — но сега вярвам в нея. Това е лицето на мъжа, убил ангела.“
— Какво биха могли да знаят за мен? — продължи Коте със сдържан гняв в гласа. — Какво знаят за това? — Той направи кратък, гневен жест, който сякаш се отнасяше до всичко — счупената бутилка, странноприемницата, целия свят.
Летописеца мъчително преглътна сухотата в гърлото си.
— Само онова, което им е казано.
_Кап-кап, кап-кап._ Ликьорът от счупената бутилка се застича неравномерно по пода.
— Аха — Коте изпусна дълга въздишка.
_Кап-кап, кап-кап._
— Хитро. Използваш най-добрите ми трикове срещу мен самия. Възнамеряваш да държиш историята ми за заложник.
— Ще разкажа истината.
— Нищо друго освен истината не може да ме пречупи. Има ли нещо по-трудно от истината? — по лицето му бързо премина болнава, подигравателна усмивка.
За един дълъг миг само звукът от капките, които падаха върху пода, нарушаваше тишината в стаята.
Накрая Коте излезе през вратата зад тезгяха.
Летописеца стоеше неловко в празната стая, без да е сигурен дали е получил отказ и трябва ли да си върви.
Няколко минути по-късно Коте се върна с ведро сапунена вода. Без да поглежда към разказвача на истории, той започна внимателно и методично да мие бутилките. Избърса дъната на всяка от тях от ягодовия ликьор и ги постави върху тезгяха, между себе си и Летописеца, сякаш можеха да му послужат за защита.
— Значи ти търсеше легендата и вместо това намери човека — безизразно каза той, без да поглежда нагоре. — Чувал си историите и сега искаш да разбереш как наистина са се случили нещата.
Очевидно облекчен, Летописеца остави чантата си върху една от масите и изненадано забеляза, че ръцете му треперят.
— Преди известно време дочухме за теб. Просто слухове. Всъщност не очаквах… — Внезапно почувствал се неловко, Летописеца спря за момент. — Представях си те по-стар.
— Аз съм — отвърна Коте.
Летописеца изглеждаше объркан, но преди да успее да каже нещо, съдържателят продължи:
— Какво те доведе в този забутан край на света?
— Среща с графа на Баедн-Брит — каза Летописеца, като тежко въздъхна. — След три дни в Трейа, ако не броим днес.
Съдържателят спря за момент с търкането.
— Очакваш да стигнеш до имението му за четири дни? — тихо попита той.
— Изостанах с графика — призна Летописеца. — Откраднаха ми коня близо до Абътс Форд — той хвърли поглед през прозореца, към притъмняващото небе, — но ще наваксам с по-малко сън. Утре сутринта тръгвам и ти се махам от главата.
— Е, не искам аз да съм причината да си губиш от съня — саркастично отвърна Коте и очите му отново заискриха неприветливо. — Мога да ти разкажа всичко на един дъх. — Той се прокашля. — Участвах в трупа, пътувах, обичах, изгубих, доверих се и бях предаден. Запиши си го и след това го изгори, защото така ще е най-добре за теб.
— Не приемай думите ми по този начин — бързо отвърна Летописеца. — Ако желаеш, цялата нощ е на наше разположение, както и няколко часа от утрото.
— Колко любезно от твоя страна — сряза го Коте. — Искаш да ти разкажа моята история за една _вечер_? Без каквото и да е време да си припомня нещата? Без да мога да се подготвя? — Устата му се сви в тънка линия. — Не. Отивай да си губиш времето с оня благородник. Няма да се занимавам повече с това.
— Ако си сигурен, че ще ти трябва… — побърза да каже Летописеца.
— Да — Коте с трясък остави бутилката върху тезгяха. — Със сигурност може да се каже, че ще ми трябва повече време от това. И тази нощ няма да получиш нищо. Нужно е време, за да се подготви една истинска история.
Летописеца нервно потръпна и прокара ръце през косата си.
— Мога да използвам и утрешния ден в записването на историята ти… — Той не довърши, като видя, че Коте клати глава.
След като помълча известно време, отново продължи, като по-скоро сякаш говореше на себе си:
