След като помълча известно време, отново продължи, като по-скоро сякаш говореше на себе си:
— Ако взема кон в Баедн, мога да ти отделя целия утрешен ден, по-голямата част от нощта и част от следващия ден. — Той потри челото си. — Мразя да яздя през нощта, но…
— Ще ми трябват три дни — рече Коте. — Сигурен съм.
— Но… графът — пребледня Летописеца.
Коте презрително махна с ръка.
— На никого не му трябват цели три дни — твърдо рече Летописеца. — Разпитвах не кой да е, а Орен Велситер. _Самият_ Орен Велситер. Той е осемдесетгодишен, а животът, който е живял, се равнява на двеста години. Ако се броят и лъжите — може да са и петстотин. _Той_ беше този, който ме потърси — настойчиво подчерта Летописеца. — И му бяха необходими само два дни.
— Това е моето предложение — простичко отвърна съдържателят. — Или ще го направя както трябва, или изобщо няма да го правя.
— Чакай малко — просветна лицето на Летописеца. — Досега си правех плановете отзад напред — каза той, като поклати глава на собствената си глупост. — Просто първо ще посетя графа и след това ще се върна. Тогава ще разполагаш с цялото време, което ти е нужно. Даже мога да доведа и Скарпи със себе си.
Коте хвърли на Летописеца поглед, изпълнен с дълбоко пренебрежение.
— Какво те кара да мислиш, че изобщо ще съм тук, когато се върнеш? — скептично го запита той. — И като стана въпрос, какво те кара да мислиш, че можеш просто свободно да си излезеш оттук след онова, което научи?
Летописеца притихна напълно.
— Да не би… — Той преглътна и започна отначало: — Да не би да искаш да кажеш, че…
— Разказването на историята ще отнеме три дни — прекъсна го Коте, — които започват утре. _Това_ казвам.
Летописеца затвори очи и прокара ръка през лицето си. Графът, разбира се, щеше да е бесен. И не беше ясно какво щеше да се наложи да стори, за да си върне благоразположението му. И все пак…
— Ако това е единственият начин, по който мога да получа тази история — приемам.
— Радвам се да го чуя. — Съдържателят се отпусна и на устните му се появи подобие на усмивка. — Хайде сега, да не би три дни да са толкова необичайно много?
Сериозното изражение на Летописеца се върна.
— Три дни наистина са необичайно много… — Част от усещането за собствената му значимост се появи отново. — Но пък от друга страна… — Той направи жест, с който да покаже колко безполезни са думите. — Ти си Квоте.
Мъжът, който наричаше себе си Коте, погледна иззад бутилките си. На устните му изгря истинска усмивка. В очите му се разгоря искра. Изведнъж той сякаш изглеждаше по-висок.
— Да, предполагам, че е така — каза Коте и в гласа му имаше стоманена твърдост.
> 7.
> За началото и имената на нещата
През прозорците на „Пътният камък“ се лееше светлина. Тя беше спокойна и свежа — подходяща за поставяне на ново начало. Минаваше покрай воденичаря, докато той подготвяше колелото на воденицата си за работата през деня. Огряваше огнището, което ковачът разпалваше отново след четири дена студено коване на метала.
Докосваше товарните коне, впрегнати в каруците, и остриетата на сърповете, които проблясваха в готовност за началото на есенния ден.
Вътре в „Пътният камък“ светлината падна върху лицето на Летописеца и после върху началото на празната страница, която очакваше първите думи от новата история. Светлината потече върху тезгяха, разпиля се в хиляди малки дъги, започващи от цветните бутилки, и запълзя по стената към меча, сякаш в търсене на истинското начало.
Но когато докосна меча, началото не се появи. Всъщност светлината, отразена от меча, беше мътна, полирана и вековно стара. Когато я погледна, Летописеца си спомни, че макар да бе едва началото на деня, вече беше късна есен и времето ставаше все по-студено. В меча проблясваше познанието, че зората е само едно малко начало в сравнение с края на сезона и края на годината.
Летописеца откъсна очи от меча, осъзнал, че Квоте му е казал нещо, но без да чуе какво точно.
— Не те разбрах, би ли повторил?
— Как хората обикновено разказват своите истории? — попита отново Квоте.
— Повечето просто ми разказват онова, което си спомнят — сви рамене Летописеца. — След това аз записвам събитията в реда, в който са се случили, махам излишните неща, изчиствам ги и ги опростявам — това е, което правя.
— Не мисля, че това ще свърши работа — потръпна Квоте.
— Разказвачите на истории са винаги различни — плахо се усмихна Летописеца. — Предпочитат историите им да бъдат оставяни без промени. Но също така предпочитат и внимателни слушатели. Обикновено слушам, а записвам по-късно. Имам почти съвършена памет.
— _Почти съвършена_ не ме задоволява напълно. — Квоте притисна пръст към устните си. — Колко бързо можеш да пишеш?
— По-бързо, отколкото човек може да разказва — с многозначителна усмивка му отвърна Летописеца.
— Бих искал да видя — повдигна вежда Квоте.
Летописеца отвори чантата си. Извади купчина листа от хубава бяла хартия и шишенце мастило. След като ги подреди внимателно, топна перото и погледна очаквателно към Квоте.
Квоте се изправи на стола и заговори бързо:
— Аз съм. Ние сме. Тя е. Той беше. Те ще бъдат — перото на Летописеца танцуваше и скърцаше върху страницата, докато Квоте го наблюдаваше. — С настоящото, аз, Летописеца, признавам, че нито мога да чета, нито мога да пиша. Полегат. Непочтителен. Чавка. Кварц. Лак. Еголиант. _Лхин ма Лу сорен хеа._ „Имаше една млада вдовица от Фаетон, чийто морал беше непоклатим като скала. Тя направи признание за своето истинско състояние…“ — Квоте се надвеси напред, за да го наблюдава как пише. — Интересно… О, можеш вече да спреш.
Летописеца се усмихна отново, докато бършеше перото си с парче плат. На страницата пред него имаше само един-единствен ред с неразбираеми символи.
— Това някакъв шифър ли е? — на глас се зачуди Квоте. — И доста чисто си го написал. Обзалагам се, че не изхабяваш много страници. — Той обърна листа, за да погледне написаното по-внимателно.
— Никога не хабя страници — високомерно отвърна Летописеца.
Квоте кимна, без да вдигне поглед.
— Какво означава „еголиант“? — попита Летописеца.
— А? О, нищо, измислих си го. Исках да видя дали някоя непозната дума ще те забави. — Протегна се и доближи стола си по-близо до този на Летописеца. — Веднага щом ми покажеш как да прочета това, можем да започваме.
— Доста е сложно… — Летописеца го погледна неуверено, но като видя как Квоте смръщи чело, въздъхна примирено. — Ще се опитам.
Пое дълбоко дъх и започна да реди символи, като едновременно с това обясняваше:
— Има около петдесет различни звука, които използваме, за да разговаряме. Всеки от тях съм означил със символ, състоящ се от една или две черти с перото. Всичко се свежда до звука. Вероятно дори бих могъл да запиша език, който не разбирам — той посочи листа. — Това са различните гласни звуци.
— Всички са вертикални линии — каза Квоте, като внимателно гледаше страницата.
Летописеца направи пауза и объркано отвърна:
— Ами… да, така е.
— Съгласните тогава сигурно ще са означени с хоризонтални линии? И ще се комбинират по този начин? — като взе перото, Квоте на свой ред надраска няколко символа върху страницата. — Хитро. Никога няма да ти трябват повече от две или три за една дума.
Летописеца мълчаливо наблюдаваше Квоте.
Квоте не забеляза това, тъй като вниманието му беше насочено към листа.
— Ако това е „ам“, то това трябва да са звуците с „а“. — Той посочи групата символи, написани от Летописеца. — А, ай, ае, ау. Което пък означава, че тези тук са с „о“. — Квоте кимна по-скоро на себе си и набута перото обратно в ръката на Летописеца. — Покажи ми съгласните.
Летописеца ги изписа сковано, като изричаше звуците, докато пишеше. Малко след това Квоте взе перото и сам довърши листа, като поиска от смаяния Летописец да го поправя, ако направи грешка.
Летописеца наблюдаваше и слушаше как Квоте довършва списъка със символи. От началото до края целият процес му отне около петнайсет минути. Не направи нито една грешка.
— Забележително ефективна система — одобрително рече Квоте. — Много логична. Сам ли я измисли?
Отговорът на Летописеца се забави, докато той разглеждаше редовете от символи върху страницата пред Квоте. Накрая, без да обръща внимание на въпроса на гостилничаря. Летописеца попита:
— Наистина ли си научил „Тема“ за един ден?
Квоте се поусмихна и погледна надолу към масата.
— Това е стара история. Почти я бях забравил. Всъщност ми беше нужен ден и половина. Ден и половина без сън. Защо питаш?
— Чух за това в Университета. Никога не съм го вярвал. — Той погледна надолу към страницата, където неговият шифър беше изписан със спретнатия почерк на Квоте. — Целия ли?
— Какво? — Квоте изглеждаше объркан.
