— Никога не съм си и мислил, че може да се сравняваш по остроумие с мен — рекох аз,
— но ми харесва от време на време да пускаш по някоя закачка.
На устните на Деви се появи намек за усмивка, а на страните ѝ — малко цвят.
— Ти си конски задник — заяви тя.
— Така по̀ ми харесваш — окуражих я аз и я дръпнах от прага на ярката светлина на
есенния следобед. — Знаех си, че ти идва отвътре.
* * *
Двамата отидохме в една близка странноприемница и с помощта на малка бира и дълъг
обяд Деви се възстанови от шока, че ме вижда жив. Скоро заприлича на себе си, острият ѝ
език се върна и двамата започнахме да си разменяме шеги и закачки над халбите си
подправен с канела сайдер.
После се върнахме в стаите зад месарницата, където Деви откри, че е забравила да
заключи вратата.
— Милостиви Техлу! — възкликна тя, докато трескаво проверяваше дали всичко е наред.
— Това ми се случва за пръв път.
Огледах се наоколо и видях, че почти нищо не се е променило в стаите ѝ, откакто ги бях
виждал за последен път, макар че вторите лавици за книги сега бяха запълнени почти до
половина. Прегледах заглавията, докато Деви отиде да се увери, че нищо не липсва и в
другите помещения.
— Има ли нещо, което искаш да ти заема? — попита тя, когато се върна.
— Всъщност — рекох аз — имам нещо за теб.
Сложих пътната си торба върху бюрото ѝ и започнах да ровя вътре, докато не открих
един малък правоъгълен пакет, увит в мушама и вързан с канап. Преместих пътната си торба
на пода, оставих пакета върху бюрото и го побутнах към нея.
Деви се приближи до бюрото с колебливо изражение, след това седна и разопакова
пакета. Вътре беше копието на „Целум Тинтуре“, което бях откраднал от библиотеката на
Каудикус. Книгата не беше особено рядка, но щеше да е полезна за алхимик, който няма
достъп до Архива. Не че разбирах нещо от алхимия, разбира се.
Деви сведе поглед към книгата.
— И за какво е това? — попита тя.
— Подарък е — засмях се аз.
— Ако си мислиш, че това ще ти осигури удължаване на срока на заема… — присви очи
тя.
Поклатих глава.
— Просто си помислих, че ще ти хареса — уверих я аз. — Що се касае до заема… —
Извадих кесията си и отброих върху бюрото ѝ девет таланта.
— Добре тогава — леко изненадано каза Деви. — Изглежда, че някой е имал
доходоносно пътуване. — Тя вдигна поглед към мен. — Сигурен ли си, че не искаш да
изчакаш първо да платиш таксата си за обучение?
— Вече се погрижих за това — отвърнах аз.
Деви не посегна да вземе парите.
— Не бих искала да те оставя без никакви пари в началото на новия семестър — рече тя.
Претеглих пълната си кесия на ръка и тя иззвъня с приятен тежък звън, който прозвуча
почти музикално.
Деви извади ключ и отключи най-долното чекмедже на бюрото си. Оттам извади едно
след друго моя екземпляр на „Реторика и логика“, сребърните ми свирки, симпатичната
лампа и пръстена на Дена.
Подреди ги внимателно върху бюрото, но така и не протегна ръка да вземе монетите.
— Все още имаш два месеца, преди да изтече срокът ти от една година и един ден —
отбеляза тя. — Сигурен ли си, че не предпочиташ да изчакаш?
Погледнах смутено към парите на масата, след това обходих с очи стаята на Деви около
мен. Внезапно ме осени разбиране, подобно на цвете, което разцъфва в главата ми.
— Не става дума за парите, нали? — попитах я аз, удивен, че ми бе необходимо толкова
дълго време, за да се сетя.
Деви наклони глава на една страна.
Посочих лавиците с книги, голямото легло със завеси от кадифе и самата Деви. Никога
преди не го бях забелязвал, но макар дрехите ѝ да не бяха луксозни, кройката и платът бяха
не по-малко фини, отколкото одеждите на коя да е благородница.
— Това няма нищо общо с парите — повторих аз.
Погледнах към книгите ѝ. Сбирката ѝ вероятно струваше петстотин таланта, ако изобщо
можеше да се оцени в пари.
— Използваш парите като примамка. Даваш заеми на отчаяни хора, които могат да ти
бъдат полезни, и след това се надяваш, че те няма да успеят да ги върнат. Истинската
разменна монета, която търсиш, са услугите.
Деви тихо се изкикоти.
— Парите са хубаво нещо — призна тя с блеснали очи, — но светът е пълен с неща,
които хората никога не биха продали. Услугите и задължеността струват далеч повече.
Погледнах надолу към деветте таланта, които блестяха върху бюрото ѝ.
— Всъщност нямаш минимална сума за даване назаем, нали? — попитах аз, макар вече
да знаех отговора. — Просто ми каза това, за да ми се наложи да заема повече пари.
Надяваше се, че ще изпадна дотолкова, че да не мога да си изплатя дълга.
Деви се усмихна весело.
— Добре дошъл в играта — рече тя и започна да събира монетите. — Благодаря, че я
игра.
144.
Меч и шаед
С претъпканата ми кесия и кредитното писмо от Алверон, което гарантираше
заплащането на таксата ми за обучение, зимният семестър беше безгрижен като разходка в
градината.
Беше ми странно да не се налага да живея като скъперник. Имах дрехи, които ми бяха по
мярка, и можех да си позволя да ги дам да ми ги изперат. Можех да си купя кафе и шоколад
когато пожелая. Вече не ми се налагаше непрекъснато да се трепя от работа в Рибарника и
можех да човъркам разни неща, за да задоволя любопитството си, или да се занимавам с
проекти просто за удоволствие.
След почти цяла година отсъствие ми отне известно време да свикна с Университета.
След всичкото това време ми беше странно да не нося меч. Но тук хората се мръщеха на тези
неща и знаех, че това би ми създало повече неприятности, отколкото си заслужаваше.
В началото оставях Цезура в стаята си. Но знаех по-добре от всеки друг колко лесно би
било за някого да се вмъкне вътре и да го открадне. Резето щеше да спре само някой
прекалено изтънчен крадец. По-прагматичният престъпник просто би счупил прозореца и
би изчезнал за по-малко от минута. Тъй като мечът беше буквално незаменим и бях обещал
да го опазя невредим, не след дълго го преместих в скривалище в Онова долу.
Шаедът по-лесно можеше да се съхранява при мен, защото с малко усилия формата му
лесно се променяше. Напоследък той рядко се издуваше. По-често отказваше да се движи
така, както повелява вятърът. Човек би помислил, че хората биха забелязали това, но не беше
така. Дори Уилем и Симон, които непрекъснато ме подкачаха за моята привързаност към
наметалото, нито веднъж не забелязаха в него нещо повече от изключително удобно за
използване парче плат.
Всъщност Елодин беше единственият, който съзря нещо необичайно в него.
— Какво е това? — възкликна той, когато се срещнахме в един малък двор пред Мейнс.
— Как успя да се шаеднеш така?
— Не ви разбрах? — попитах аз.
— Наметалото ти, момче. Твоята пелерина. Откъде, в името на сладката божия милост,
намери този шаед? — Той погрешно прие изненадата ми за невежество. — Не знаеш ли
какво носиш?
— Знам какво е — рекох аз. — Просто съм изненадан, че и вие знаете.
Той ме погледна обидено.
— Нямаше да съм кой знае какъв повелител на имената, ако не можех да различа
наметало на фае от няколко метра разстояние. — Той хвана крайчеца на шаеда между
пръстите си. — О, това е просто прекрасно — стара магия, до която човек рядко може да се
докосне.
— Всъщност магията е нова — отбелязах аз.
— Какво имаш предвид? — учуди се той.
Когато стана очевидно, че за да му обясня, трябва да разкажа дълга история, той ме
поведе към малка уютна кръчма, която никога преди не бях виждал. Всъщност се колебая
дали изобщо да я нарека кръчма. Не беше пълна с бърборещи студенти и не вонеше на бира,
а беше затъмнена и тиха, с нисък таван и разхвърляни тук-там групи от дълбоки и удобни
столове. Ухаеше на кожа и старо вино.
Седнахме близо до топъл радиатор и отпивахме от горещия сайдер, докато му разказвах
историята на неволното ми пътуване до Фае. Почувствах се истински облекчен. Не бях успял
да я споделя на никого от страх, че всички в Университета ще ми се смеят.
Елодин се оказа учудващо внимателен слушател и особено се заинтересува от двубоя ми с
Фелуриан, когато тя се опита да ме подчини на волята си. След като приключих разказа си,
той ме обсипа с въпроси — дали си спомням какво съм казал, за да призова вятъра, и как
съм се почувствал? Дали странната острота на съзнанието, която описвам, е по-скоро като
