Позволих си всичко това и още имах пари в кесията. Колко странно. Колко прекрасно.
* * *
Към средата на семестъра започнах да чувам познати истории. Истории за някакъв си
червенокос авантюрист, който прекарал една нощ с Фелуриан. Истории за смел млад
арканист, който притежавал цялото могъщество на Таборлин Великия. Бяха минали месеци,
но моите подвизи във Винтас, предавани от уста на уста, най-сетне бяха изминали дългите
километри разстояние до Университета.
Може и да е истина това, че след като чух тези истории, удължих малко своя шаед и го
носех по-често от преди. Може би е вярно, че през следващите няколко цикъла прекарвах
възмутително дълго време в кръчмите, зает тайно да подслушвам историите. Може би дори
съм стигнал дотам сам да допълня някой и друг щрих към тях.
В края на краищата бях млад и беше съвсем нормално да се наслаждавам на своята
известност. Мислех, че с времето тя ще избледнее. Защо да не се порадвам на косите
погледи, които ми хвърляха моите състуденти? Защо да не се насладя на всичко това, докато
го имаше?
Много от историите бяха свързани с лова на бандитите и със спасението на младите
момичета. Но нито една от тях не се доближаваше особено до истината. Няма история, която
да измине две хиляди километра, предавана от уста на уста, и да се запази в първоначалния
си вид.
Макар подробностите да се различаваха, в повечето разкази всичко се въртеше около
един познат сюжет — млади жени, които е трябвало да бъдат спасени. Понякога се казваше,
че съм бил нает от благородник, понякога — от загрижен баща, от притеснен кмет или от
некадърен пристав.
В повечето случаи спасявах две момичета. Понякога — само една или пък три. Жените
бяха най-добри приятелки или майка и дъщеря. Веднъж чух история, в която спасявах седем
момичета, всичките сестри, красиви принцеси и девственици. Сещате се за каква история
става дума.
Имаше и голямо разнообразие по отношение на това от кого спасявах момичетата. Доста
често бяха бандити, но понякога бяха и зли чичовци, мащехи или шамбъли. Една история
странно се отклоняваше и в нея ги спасявах от адемски наемници. Дори имаше една-две
истории с огъри.
Макар в няколко истории да спасявах момичетата от трупа пътуващи музиканти, с
гордост мога да кажа, че никога не чух история, в която те да са били отвлечени от Едема
Рух.
Общо взето, историите имаха два края. При първия аз се хвърлях в битка като храбрия
принц и размахвах меча си, докато всички врагове не паднеха мъртви, не побегнеха или не
се разкаеха, както си му е редът. Вторият край беше по-популярен. В него призовавах огън и
светкавици от небето подобно на Таборлин Великия.
В любимата ми версия на историята по пътя срещах услужлив калайджия и той ми
разказваше за две деца, откраднати от близка ферма. Преди да си тръгна, ми продаваше яйце,
три железни пирона и опърпано наметало, което да ме прави невидим. Аз използвах тези
вещи и острия си ум, за да спася децата от ноктите на коварен, гладен трол.
Но макар да имаше много версии на тази история, онази с Фелуриан беше далеч по-
популярна. Песента, която бях написал, също беше стигнала до тук, на запад. И тъй като
песните запазват по-добре съдържанието си от историите, детайлите от моята среща с
Фелуриан бяха умерено близо до истината.
Когато Уил и Сим ме притиснаха за повече подробности, аз им разказах всичко. Беше ми
нужно известно време, за да ги убедя, че казвам истината. По-точно, беше ми нужно
известно време, за да убедя Сим. По някаква причина Уил беше напълно склонен да приеме
съществуването на фае.
Не обвинявах Сим. Преди да я видя с очите си, бих заложил солидна сума пари, че
Фелуриан не съществува. Едно е да се наслаждаваш на някоя история, а съвсем друго — да я
приемеш за истина.
* * *
— Истинският въпрос — замислено рече Сим — е на колко години си всъщност.
— Знам отговора — увери го Уилем с мрачната гордост на някой, който отчаяно се
опитва да не изглежда пиян. — Седемнайсет.
— Аха… — театрално вдигна пръст Сим. — Така си мислиш, нали?
— За какво говорите? — попитах аз.
Сим се приведе напред на стола си.
— Отиваш във Фае, прекарваш известно време там, след това се връщаш и откриваш, че
са минали само три дни — отвърна той. — Означава ли това, че си с три дни по-стар? Или
си остарявал, докато си бил там?
Известно време мълчах.
— Не съм мислил за това — признах накрая.
— В историите — намеси се Уилем — момчетата отиват във Фае и се връщат мъже. Това
означава, че човек остарява там.
— Ако вярваш на историите — натърти Сим.
— А на какво друго? — попита Уил. — Ще провериш в „Кратко изложение на Марлок за
феномените във Фае“? Намери ми такава книга и аз ще се обърна към нея.
Сим сви рамене в съгласие.
— И така — рече Уил, като се обърна към мен, — колко дълго си бил там?
— Трудно е да се прецени — отвърнах аз. — Нямаше смяна на деня с нощта. И
спомените ми са малко странни. — Останах замислен продължително време. —
Разговаряхме, плувахме, хранихме се десетки пъти, обикалях малко околностите. И, ъъъ… —
Направих пауза и многозначително се прокашлях.
— Лудувахте — предположи Уил.
— Благодаря ти. И доста лудувахме.
Пресметнах наум уменията, на които ме беше научила Фелуриан, и съобразих, че не
може да ме е научавала на повече от две-три неща всеки ден…
— Бил съм там поне няколко месеца — заявих аз. — Бръснах се веднъж или беше два
пъти? Достатъчно време, за да си пусна къса брада.
При тези мои думи Уил вдигна очи към тавана и прокара ръка през своята тъмна
сийлдишка брада.
— Не чак като твоята рунтава като меча козина брада — успокоих го аз. — Все пак обаче
брадата ми порасна поне два или три пъти.
— Значи най-малко два месеца — предположи Сим. — Но колко ли точно е било?
— Три месеца? — Колко ли истории бяхме споделили помежду си? — Четири или пет
месеца? — Сетих се колко бавно трябваше да местим шаеда ми от звездната светлина на
лунната и след това на светлината на огъня. — Година може би? — Помислих си за
ужасното време, което бях прекарал, докато се възстановявах от срещата с Ктаех. — Сигурен
съм, че е възможно да е и повече от година… — Гласът ми не прозвуча толкова убедително,
колкото ми се искаше.
Уилем повдигна вежди.
— Ами, тогава честит рожден ден. — Той вдигна чаша към мен. — Или пък може би
рождени дни.
146.
Провали
По време на пролетния семестър имах няколко провала.
Първият от тях беше по-скоро провал в моите собствени очи. Очаквах, че научаването на
илишки ще е сравнително лесно. Но едва ли нещо можеше да е по-далеч от истината.
За няколко дни бях научил достатъчно тема, за да се защитавам в съда. Но тема е много
методичен език и аз вече бях понаучил нещо от него по време на занятията. Може би по-
важното беше, че много неща в него се припокриваха с атуранския. Използваха се едни и
същи символи за писане и много думи си приличаха.
Илишкият по нищо не приличаше на атуранския или сиару, нито пък на адемския. Беше
ирационален, сложен и объркан. Четиринайсет глаголни времена в изявително наклонение.
Странни окончания на съществителните при обръщенията.
Не можеш просто да кажеш „чорапите на ректора“. О, не. Това беше твърде просто. Във
всяко притежание имаше особена двойственост. Така че ако ректорът притежаваше чорапите
си, то и чорапите му по някакъв начин също го притежаваха. Това променяше употребата и
на двете думи по сложни граматически начини. Сякаш простият факт, че някой притежава
чорапи, по някакъв начин фундаментално променя природата му.
Дори и след месеци занимания с ректора илишката граматика продължаваше да е за мен
неразбираема бъркотия. Единственото, което успях да науча, бе разхвърлян и повърхностен
речник от отделни думи. Познанията ми за възлите за разказване на истории бяха дори по-
слаби. Опитах се да подобря уменията си, като се упражнявах с Деох. Но той не беше кой
знае какъв учител и призна, че единственият човек, способен да чете възли за разказване на
истории, когото някога е познавал, е била баба му. Но тя починала още когато бил много
малък.
Вторият ми провал беше в химията за напреднали, която изучавах при гилера на
Мандраг, Анисат. Макар самият предмет да ме очароваше, не се разбирах с Анисат.
