— Просто не разбирам какво толкова намираш в нея — внимателно рече Сим. — Знам, че е очарователна, пленителна и така нататък. Но ми изглежда и доста — той се поколеба — жестока.
— Такава е — кимнах аз.
Симон дълго ме гледа очаквателно и накрая попита:
— Какво? Няма ли да я защитиш?
— Не. „Жестока“ я описва добре. Но мисля, че казваш „жестока“, но мислиш за нещо друго. Дена не е лоша, злонамерена или злобна. Тя просто е жестока.
Сим дълго мълча, преди да отговори:
— Мисля, че тя може и да е някои от тези други неща, които спомена, и освен това да е жестока.
Добрият, честен и благороден Сим. Никога не можеше да се насили да каже лоши неща за някой друг — само загатваше за тях. Дори и това не му беше лесно.
— Говорих със Совой. — Той вдигна поглед към мен. — Все още не може да преодолее раздялата с нея. Знаеш ли, той наистина я обичаше. Държеше се с нея като с принцеса. Би направил всичко за нея. Но въпреки това тя го изостави без всякакво обяснение.
— В Дена има нещо диво — обясних аз. — Тя е като кошута или като лятна буря. Ако някоя буря събори къщата ти, не казваш тя е била зла. Казваш, че е била жестока. Следвала е природата си и за съжаление някой е пострадал. Същото е вярно и за Дена.
— Какво е кошута?
— Сърна.
— Мислех, че е елен.
— Кошутата е женската на елена. Дива сърна. Знаеш ли каква е ползата да гониш някое диво създание? Никаква. Гонитбата се обръща срещу теб. Подплашва кошутата. Всичко, което можеш да сториш, е да стоиш тихо на мястото си и да се надяваш, че с времето кошутата сама ще дойде при теб.
Сим кимна, но можех да видя, че не разбира наистина онова, което бях казал.
— Знаеш ли, че някога са наричали това място Залата на въпросите? — попитах аз, като многозначително смених темата. — Студентите са писали въпроси на листчета хартия и са оставяли вятърът да ги носи наоколо. В зависимост от начина, по който листчето напускало площада, получавали различни отговори. — Посочих пролуките между сивите сгради, които Елодин ми беше показал. — Да. Не. Може би. Другаде. Скоро.
Камбаната удари и Симон въздъхна, усещайки, че е безсмислено да се опитва да продължава повече разговора.
— Тази вечер ще играем ли на ъгли?
Кимнах. След като той си тръгна, бръкнах в плаща си и извадих бележката, която Дена беше оставила на прозореца ми. Отново бавно я прочетох. След това внимателно откъснах долния край на листчето, където тя се беше подписала.
Сгънах тясното късче хартия с името на Дена, смачках го и оставих вятърът, който винаги духаше в този двор, да го издърпа от ръката ми и да го завърти заедно с малкото останали есенни листа.
То затанцува по паветата. Правеше кръгове и се въртеше, като извършваше твърде разнообразни и смахнати движения, които бяха неразбираеми за мен. Въпреки че чаках, докато небето потъмня, вятърът така и не го отнесе. Когато си тръгнах, въпросът ми все още лъкатушеше из Къщата на вятъра, без да спира при никой от отговорите, но доближавайки се до всеки от тях. _Да. Не. Може би. Другаде. Скоро._
* * *
Оставаше и продължаващата ми вражда с Амброуз. Всеки ден бях на тръни в очакване на неговото отмъщение.
Но месеците отминаваха и не се случваше нищо. Накрая стигнах до извода, че най-после си беше научил урока и беше започнал да се държи на безопасно разстояние от мен.
Грешах, разбира се. Преценката ми беше напълно и изцяло погрешна.
Амброуз просто се бе научил да изчаква подходящия момент. Той успя да получи жадуваното си отмъщение, което ме свари напълно неподготвен, и ме принуди да напусна Университета.
Но както се казва, това е история, която ще ви разкажа друг път.
> 92.
> Музиката, която свири
— Май засега това е достатъчно — каза Квоте и махна на Летописеца да остави перото си. — Вече поставихме основата, върху която да изградим по-нататък историята.
Квоте се изправи, размърда рамене и протегна гърба си.
— Утре ще чуете някои от любимите ми истории — пътуването ми до двора на Алверон, как Адем ме научи да се бия, историята за Фелуриан… — Той взе една чиста ленена кърпа и се обърна към Летописеца. — Имаш ли нужда от нещо, преди да си легнеш?
Летописеца поклати глава — беше разбрал учтивия намек, че е време да се оттегли.
— Не, благодаря. Всичко е наред. — Той събра всичко в плоската си кожена чанта и се качи горе в стаята си.
— Ти също, Баст — добави Квоте. — Аз ще почистя. — Той пропъди с ръка ученика си, преди да успее да протестира. — Хайде, върви. Нужно ми е време, за да обмисля утрешната история. Нали знаеш, че тези неща не могат да се подготвят от само себе си.
Баст сви рамене и също се качи нагоре по стълбите, а стъпките му отекваха тежко върху дървените стъпала.
Квоте се зае с обичайния си нощен ритуал. Той изрина пепелта от огромната каменна камина и донесе дърва за утрешния огън. Излезе отвън да изгаси лампите край табелата на „Пътният камък“, само за да открие, че е забравил да ги запали по-рано тази вечер. Заключи странноприемницата и след като се замисли за кратко, остави ключа на вратата, за да може Летописеца да излезе, ако се събуди рано сутринта.
След това помете пода, изми масите и изтърка тезгяха с методична последователност. Последно остана полирането на бутилките. Докато правеше всички тези неща, очите му бяха зареяни в нищото, изпълнени със спомени. Той не си тананикаше или пък подсвиркваше.
* * *
В стаята си Летописеца крачеше неспокойно, едновременно уморен, но и изпълнен с твърде много трескава енергия, за да успее да заспи. Той извади завършените страници от чантата си и ги прибра на безопасно място в тежкия дървен скрин. След това почисти върховете на всичките си пера и ги остави да съхнат. Внимателно свали превръзката от рамото си, хвърли неприятно миришещото нещо в нощното гърне и го захлупи, преди да измие рамото си в легена.
Прозявайки се, отиде до прозореца и погледна към малкия град отвън, но нямаше нищо за гледане. Никакви светлини, никакво движение. Той открехна леко прозореца и свежият есенен въздух нахлу в стаята. След като дръпна завесите, Летописеца се съблече, за да си ляга, като подреди дрехите си върху облегалката на стола. Накрая свали обикновеното желязно колело от врата си и го остави върху нощното шкафче.
Когато отгърна завивките, Летописеца с изненада установи, че по някое време през деня са сменили чаршафите му. Бяха чисти и ухаеха на лавандула.
След моментно колебание отиде до вратата и я заключи. Остави ключа върху нощното шкафче, след това се намръщи, взе стилизираното желязно колело и го окачи обратно на врата си, преди да угаси лампата и да се мушне в леглото.
Летописеца лежа буден в приятно ухаещото си легло почти цял час, като неспокойно се въртеше ту на едната, ту на другата страна. Накрая въздъхна и отметна завивките. Запали отново лампата със серен кибрит и стана от леглото. След това отиде до тежкия скрин и се опита да го бутне. В началото скринът не помръдваше, но след като Летописеца подложи гръб под него, успя полека да го избута по гладкия дървен под.
Минута по-късно тежката мебел вече беше затиснала вратата на стаята му. След това писарят отново се пъхна в леглото, угаси лампата и бързо потъна в дълбок и спокоен сън.
* * *
В стаята беше съвсем тъмно, когато Летописеца се събуди от нещо меко, притиснато към лицето му. Той лудо го отблъсна, по-скоро по рефлекс, отколкото в опит да се измъкне от него. Уплашеният му вик беше приглушен от една ръка, която здраво затисна устата му.
След първоначалната паника Летописеца утихна и се отпусна.
Той просто лежеше и дишаше тежко с облещени в мрака очи.
— Аз съм — прошепна Баст, без да маха ръката си.
Летописеца отвърна нещо неразбираемо.
— Трябва да поговорим. — Баст стоеше на колене до леглото и гледаше надолу към тъмната, омотана в одеялата фигура на Летописеца.
— Ще запаля лампата, а ти няма да издаваш никакви силни звуци. Разбрахме ли се?
Летописеца кимна под ръката на Баст. Миг по-късно се запали една клечка кибрит, която изпълни стаята с трепереща червеникава светлина и острата миризма на сяра. След това се появи по-меката светлина на лампата. Баст облиза пръстите си, все още стиснали кибритената клечка.
Леко треперещ, Летописеца седна изправен в леглото и облегна гърба си на стената. Без да обръща внимание на голите си гърди, той смутено събра одеялата около кръста си и хвърли поглед към вратата. Тежкият скрин още беше там.
Баст проследи погледа му.
— Това показва известна липса на доверие — сухо рече той. — Дано не си му издраскал пода. Такива неща го влудяват.
— Как влезе тук? — попита Летописеца.
— Тихо! — изсъска Баст и размаха ръце като обезумял. — Трябва да сме тихи. Слухът му е като на ястреб.
— Как… — започна Летописеца, но после спря. — Ястребите нямат уши.
— Какво? — изгледа го с недоумение Баст.