— Защо не? Музиката му изглежда… — намръщи се Летописеца.
Изражението на Баст беше мрачно.
— Просто не го прави — твърдо настоя той. — Тези теми не са особено плодоносни. Преди малко те спрях — той многозначително потупа Летописеца по рамото, — защото се канеше да го попиташ какво се е случило с неговата симпатия. Тогава нямаше представа. Сега вече знаеш. Съсредоточи се върху героичните му постъпки и неговата интелигентност. — Той размаха ръце. — Такива неща.
— Не е моя работа да го насочвам в една или друга посока — твърдоглаво рече Летописеца. — Аз само записвам. Тук съм само за историята. В края на краищата тя е важната.
— Пикая на твоята история — рязко каза Баст. — Ще направиш каквото ти казвам, иначе ще те счупя като клечка.
Летописеца замръзна.
— Значи искаш да кажеш, че работя за теб, така ли?
— Казвам, че ми принадлежиш. — Лицето на Баст беше убийствено сериозно. — До мозъка на костите си. Докарах те тук, за да послужиш на моите цели. Яде на масата ми и ти спасих живота. — Той посочи голите гърди на Летописеца. Притежавам те по цели три начина. Това те прави изцяло мой. Инструмент на моите желания. Ще правиш каквото ти кажа.
Летописеца леко вирна брадичка и изражението на лицето му се втвърди.
— Ще направя онова, което сметна за необходимо — каза той и бавно вдигна ръка към метала, който лежеше на голите му гърди.
Очите на Баст проблеснаха.
— Мислиш, че си играя на някаква игра ли? — попита той с невярващо изражение на лицето. — Мислиш си, че желязото ще ти осигури безопасност?
Баст се наведе напред, плесна ръката на Летописеца встрани и сграбчи кръга от тъмен метал, преди писарят да успее да помръдне. Ръката на Баст незабавно се стегна и той стисна очи с гримаса на болка. Когато ги отвори отново, те бяха твърдо сини, с цвета на дълбока вода или притъмняло небе.
Баст се наведе още по-напред и доближи лицето си до това на Летописеца.
Писарят се паникьоса и се опита да се измъкне странично от леглото, но Баст бързо го сграбчи за рамото.
— Чуй думите ми, човеко — изсъска той. — Не ме бъркай с маската, която нося. Виждаш светлината, която се отразява върху повърхността на водата, и забравяш за студения мрак в дълбините й. — Сухожилията на ръката на Баст изскърцаха, когато той стегна хватката си около железния кръг. — Чуй ме. Ти не можеш да ме нараниш. Не можеш да избягаш или да се скриеш. Не ме предизвиквай. — Докато говореше, очите на Баст ставаха все по-светли, докато накрая станаха ясносини като прозрачното обедно небе. — Кълна се във всичката сол в тялото ми, че ако се противопоставиш на желанието ми, остатъкът от краткия ти смъртен живот ще се превърне в низ от страдания. Кълна се в камъка, дъба и бряста — ще превърна живота ти в своя игра. Ще те следвам, без да виждаш, и ще гася всяка искра на радост, която откриеш. Никога няма да познаеш докосването на жена, няма да имаш нито миг почивка, нито миг на душевно спокойствие — сега очите на Баст бяха синкавобели като светкавица, а гласът му — напрегнат и ожесточен. — И се заклевам в нощното небе и вечно подвижната луна — ако доведеш господаря ми до отчаяние, ще те изкормя и ще играя с вътрешностите ти, както някое малко дете си играе в локва от кал. Ще използвам червата ти за струни и ще те накарам да свириш на тях, докато аз танцувам.
Баст се наведе още повече, докато лицата им бяха само на сантиметри едно от друго. Очите му бяха станали с цвят на опал — бели като пълна луна.
— Ти си образован човек. Знаеш, че такива неща като демони не съществуват. — Баст се усмихна със страховита усмивка. — Съществуват само такива като мен. — Наведе се толкова, че Летописеца усети уханието на цветя в дъха му. — Не си достатъчно мъдър да се страхуваш от мен по начина, по който трябва да го правиш. Не знаеш нищо за мен и мотивите ми.
Баст се отдръпна от Летописеца и се отдалечи на няколко крачки от леглото. Застана на ръба на кръга от трептящата светлина на свещта, отвори ръката си и железният кръг падна с глухо звънтене върху дървения под. Миг след това Баст си пое бавно и дълбоко дъх. Прокара ръце през косата си.
Летописеца остана на мястото си, блед и облян в пот.
Баст се наведе, вдигна железния кръг за скъсеното му въженце и ловко го превърза отново.
— Слушай, няма причина да не бъдем приятели — сухо каза той, обърна се и подаде медальона на Летописеца.
Очите му бяха възвърнали човешко синия си цвят, а усмивката му беше топла и очарователна.
— Няма причина и двамата да не получим онова, което искаме. Ти ще получиш своята история. Той ще може да я разкаже. Ти ще можеш да научиш истината. Той ще си спомни кой е всъщност. Всички печелят и след това поемате по своя път, свежи и доволни като праскови.
Летописеца се протегна и хвана връвта с леко трепереща ръка.
— А ти какво ще получиш? — попита той със сух шепот. — Какво искаш да получиш от всичко това?
Въпросът сякаш свари Баст неподготвен. За момент той остана неподвижен и непохватен — цялата му плавна грациозност беше изчезнала. За миг изглеждаше, че е готов да избухне в сълзи.
— Какво искам ли? Просто си искам обратно моя Реши. — Гласът му беше тих и безпомощен. — Искам той да е пак такъв, какъвто беше.
Настъпи неловко мълчание. Баст разтърка лицето си и преглътна мъчително.
— Отсъствието му се проточи твърде дълго — рязко каза той, отиде до прозореца и го отвори.
Спря за миг с единия крак върху перваза и погледна назад към Летописеца.
— Искаш ли да ти донеса нещо, преди да заспиш? Нощна шапчица? Още одеяла?
Летописеца поклати сковано глава, Баст му помаха, излезе целия навън през прозореца и тихо го затвори зад себе си.
> Епилог
> Три вида тишина
Пак беше нощ. Странноприемницата „Пътният камък“ бе потънала в тишина, която сякаш беше разделена на три.
Първата й част беше глухото, отекващо в ушите спокойствие, внушено от липсата на нещо. Ако в обора имаше коне, те щяха да стъпчат и сдъвчат тишината и да я натрошат на малки парченца. Ако имаше тълпа гости или пък дори и само неколцина посетители, настанени да преспят за през нощта, неспокойното им дишане и примесеното с него хъркане щеше полека да разтопи тишината като топъл пролетен вятър. Ако имаше музика… но не, музика, разбира се, нямаше. Всъщност нямаше нито едно от споменатите неща и затова тишината си оставаше.
Вътре в „Пътният камък“ един мъж се беше сгушил в дълбокото си уханно легло. Той не помръдваше и лежеше с широко отворени очи в очакване на съня. Така той добавяше своята малка уплашена тишина към голямата глуха тишина. Двете образуваха някаква особена сплав — един вид хармония.
Третият вид тишина бе трудно доловима. След час вслушване човек евентуално би я усетил в дебелите каменни стени на празната странноприемница и в плоския сив метал на меча, който беше окачен зад тезгяха. Или в мъждивата светлина на свещите, която изпълваше стаята горе с танцуващи сенки. В налудничаво смачканите листове на мемоарите, които лежаха разхвърляни, но незабравени върху бюрото. Накрая тя се долавяше и в ръцете на мъжа, който седеше там, явно без да обръща внимание на страниците, които отдавна беше написал и захвърлил.
Мъжът имаше огненочервена коса. Очите му бяха тъмни и отсъстващи, а движенията му издаваха онази трудно доловима увереност, характерна за хората, преживели много.
„Пътният камък“, както и третият вид тишина принадлежаха нему. И нищо чудно, защото тя бе най-осезаема и попиваше останалите два вида в себе си. Третият вид тишина бе дълбока и пространна като края на есента. Тежка като загладен речен камък. Това бе мекият, лишен от припряност звук, който обгръща човек, очакващ смъртта.
> Благодаря на…
… всички читатели на ръкописите ми. Толкова сте много, че няма как да ви изброя поименно, но не сте прекалено много, за да ви обичам всичките. Продължих да пиша, защото вие ме подкрепяхте и насърчавахте. Развивах се благодарение на критиките ви. Ако не бяхте вие, нямаше да спечеля…
… конкурса „Писатели на бъдещето“. Ако не беше техният уъркшоп, никога нямаше да се запозная с невероятните си събратя по антология от том XVIII или с…
… Кевин Дж. Андерсън. Ако не беше неговият съвет, никога нямаше да стигна до…
… Мат Байлър, най-страхотният агент. Ако не бяха напътствията му, никога нямаше да продам книгата на…
… Бетси Волхайм, любимата ми редакторка и президент на DAW. Ако не беше тя, нямаше да държите тази книга в ръцете си. Друга подобна — може би, но тази нямаше да я има.
И накрая, благодаря на господин Бохидж, учителя ми по история от гимназията. През 1989 му обещах да го спомена в първата си книга. Държа на думата си.
Патрик Ротфус. Името на вятъра
Американска, първо издание
Превод: Ангел Ангелов
Редактор: Невена Дишлиева-Кръстева
Коректор: Станка Митрополитска
Художник на корицата: Ясен Панов
